Нина Петровна се смути, опитвайки се да разбере дали се шегуват с нея или не, защото погледът на Тамара Андреевна беше пределно искрен.

Тамара Андреевна се събуди от силен плач зад стената. За миг замръзна, но бързо разбра: това не са деца, а съседката отново гледа филм на максимална сила, макар вече да беше дълбока нощ. Въздишайки, тя се зави презглава с възглавницата и мрачно си помисли: „Трябваше веднага да се изнеса оттук.“

Още в деня на преместването, когато Тамара Андреевна разтоварваше багажа си, вратата на съседския апартамент се отвори с трясък и на прага застана жена с недоволен израз на лицето.

– Здравейте, аз съм вашата нова съседка, – любезно я приветства Тамара Андреевна.

Съседката я изгледа намусено и, без да отговори на поздрава, измърмори:

– Не пушете тук, вече провоняхте целия вход.

Смутила се от такова рязко начало, Тамара Андреевна намери сили да се усмихне:

– Аз въобще не пуша, а хамалите нямат време за това, както виждате – работят.

Но съседката не спираше:

– Тогава откъде е тази воня на цигари?

Нетерпението започна да надделява, и Тамара Андреевна сдържано отвърна:

– Не знам, попитайте другите.

– Грубиянка! – тихо, но достатъчно ясно, промълви жената зад гърба ѝ.

Тамара Андреевна реши да не се разправя и игнорира забележката. „Не е истина, каква неприятна жена,“ – помисли си тя. – „И изглежда като старица, с шал и халат, макар че е явно връстница на мен.“

Вечерта, след като подреди вещите си, тя се настани с чаша чай и книга, но не успя да поседи дълго. Звънецът на вратата звънна настойчиво и не спря, докато Тамара Андреевна бързаше към вратата.

На площадката стоеше същата жена, този път още по-недоволна.

– Не пуша, – веднага заяви Тамара Андреевна колкото можеше по-рязко, за да предотврати скандала в зародиш.

Онази се намръщи:

– А музиката кънти! Хората си почиват, да знаете, а тази вдига шум!

Тамара Андреевна не разбра веднага, че пренебрежителното „тази“ се отнася за нея, а щом се досети, се ядоса. Тя наистина чу музиката – тя звучеше някъде във входа, но източникът беше далеч.

– Не съм аз, у мен е тихо. – отсече тя. – Отивайте да се карате с тези, които вдигат шум, или ви е страх? Там сигурно са мъже или нахални тийнейджъри, от тях ли се боите и на мен си изкарвате злостта?

Опитът ѝ да смути съседката се провали – тя се нахвърли на Тамара Андреевна, сякаш само това и чакаше:– Ти още ми спориш! Аз тук живея откакто предадоха блока, а ти дойде от някъде и си разиграваш характера! Мислиш, че като си по-млада, всичко можеш ли?! На шейсет съм, ветеран на труда!

– И аз съм ветеран на труда, и съм на шейсет и две – отговори спокойно Тамара Андреевна. – А ти ако се погледнеш малко отстрани, ще видиш, че изглеждаш и се държиш като някоя баба от вицовете. Не те ли е срам?

Казала каквото мисли, тя затвори вратата и не я отвори, въпреки че съседката дълго звъня и после блъска по нея. На душата ѝ беше като че ли котки драскаха, защото Тамара Андреевна мразеше да се кара с хора. От това сърцето ѝ се свиваше, а я обземаше тежест.

„Ще се постарая да избягвам тази жена, това е всичко“, реши тя.

След няколко седмици Тамара Андреевна вече знаеше, че съседката се казва Нина Петровна и че скриването от тази страж на реда е практически невъзможно. Тя като че ли дебнеше през шпионката и излизаше почти едновременно с нея, винаги с някакви претенции. Нина Петровна все още подозираше Тамара Андреевна в пушене, обвиняваше я за шум, който никой друг в блока не чуваше, а веднъж дори се възмути заради оставен пред входа тротинетка.

– Каква тротинетка, осъзнаваш ли какво говориш? – не издържа Тамара Андреевна, чийто ресурси на дружелюбие бързо свършваха. – Според теб, аз ли се разхождам по нея с пола и токчета?

– Ако не ти, значи внучката ти – промърмори Нина Петровна.

– Тя е на пет години!

Редките посещения на внучката ѝ се превърнаха в нов повод за конфликт между съседките. Тамара Андреевна понякога я вземаше у тях, за да даде малко време на сина си и снаха си да си починат. Заедно с момиченцето четяха книги, рисуваха и гледаха анимации – иначе казано, занимаваха се с невинни дейности, които силно дразнеха Нина Петровна.

– Накарай твоето момиченце да не пуска телевизора толкова силно! Не можах да заспя до полунощ – оплака се тя веднъж.

– Детето вече спеше в девет вечерта – възрази Тамара Андреевна.

– Не ме лъжи! Ще те докладвам в социалните, че не оставяш детето да спи – веднага ще се заемат с теб!

В друг случай Нина Петровна се заяде с Тамара Андреевна и внучката ѝ, докато двете се връщаха от разходка. Малката весело скачаше до баба си и разпалено ѝ разказваше нещо, когато мрачната съседка изведнъж застана над нея.

– Какво викаш?! – грубо попита тя момичето, което веднага замлъкна. – Само луди деца викат на улицата, ти такава ли си?

До този момент Тамара Андреевна се държеше, но сякаш червена мъгла ѝ падна пред очите. Тя изблъска Нина Петровна далеч от внучката си, която беше на ръба на плача, и тихо, но заплашително я предупреди:

– Още веднъж ако се доближиш до детето, няма да отговарям за себе си.

Нина Петровна очевидно се стресна, но щом Тамара Андреевна се отдалечи, изкрещя подире ѝ:

– Каквато бабата, такава и внучката! Ненормални сте и двете, не оставяте честните хора да живеят!

– Нина Петровна? – попита старшата на входа, на която се оплака Тамара Андреевна. – Да, тя е труден човек. Преди беше по-добре, докато работеше, но като излезе в пенсия и остана вкъщи, започна да се заяжда със съседите. Явно ѝ е скучно и си намира такива занимания.

– А какво да правя? – възкликна Тамара Андреевна.

Старшата на входа сви рамене:

– Предишните ви съседи просто избягаха от нея.„Затова са пуснали цената по-ниска от пазарната и са бързали да се изнесат,“ – прозря Тамара Андреевна. – „Аз, глупачка, се радвах на такъв късмет – апартамент на хубаво място и на добра цена. Какво да правя сега? Не искам да се изнасям, обожавам този апартамент.“

Решила, че лошият мир е по-добър от добрата кавга, Тамара Андреевна първа направи крачка към помирение. Изпечe своя прочут ягодов пай и отиде да се сдобрява.

– Не започнахме добре, – усмихна се на съседката, която се подаде предпазливо на площадката и не спря да оглежда Тамара недоверчиво. – Виждам, че сте порядъчна жена, и аз съм такава. Дайте да живеем дружелюбно? Това е за вас.

Нина Петровна прие пая и дори благоволи да се усмихне, измърморвайки:

– Е, добре тогава.

„Ето, всичко се разреши, и то толкова лесно,“ – с облекчение помисли Тамара Андреевна.

На следващата сутрин, излизайки от апартамента, тя се спъна в чувал с боклук, а после стъпи в неприятно миришеща локва, която се беше образувала от него.

Нина Петровна не отрече:

– Да, аз го оставих, за да го занесеш на боклука. Далече е, за мен е тежко, а ти си със здрави крака – няма да ти навреди.

– Нина Петровна, мислех, че се разбрахме да живеем в мир, – отвърна Тамара Андреевна.

– Мислиш, че като ми донесе пай, ме подкупи? Аз не се продавам, а твоят пай дори на кучетата е срамно да дадеш!

Викна това и се скри в апартамента си, без да вземе боклука. Преодолявайки отвращението си, Тамара Андреевна занесе чувала пред вратата на Нина Петровна, но като се върна от магазина, отново го намери на своя килим, който вече беше безнадеждно съсипан.

– Мамо, дай да поговоря с тази принципиална, – предложи синът, на когото Тамара Андреевна се оплака.

– Не е хубаво да заплашваш жена, дори ако е толкова неприятна, – въздъхна тя.

– Няма да я заплашвам, просто учтиво ще помоля да те остави на мира. Забелязал съм, че когато молбата идва от здрав мъж, а не от крехка жена, я приемат по-бързо.

Тамара Андреевна слушаше разговора между сина си и съседката през вратата. Синът беше олицетворение на вежливостта:

– Мама не иска конфликт… Няма ли да сте така любезна… Благодаря ви…

Върна се, усмихнат:

– Всичко е наред, конфликтът е приключен. Сега Нина Петровна ще се държи добре.

Тамара Андреевна заспа спокойна. Сутринта, в добро настроение, тръгна към любимата си сладкарница за закуска и се сблъска лице в лице с Нина Петровна, която миеше коридора, оставяйки входната врата отворена. Тамара Андреевна не успя дори да поздрави, когато съседката заяви:

– Реши да насъскаш сина си срещу мен? Няма да ти се получи, ще разкажа на всички каква си!

В същия миг Нина Петровна грабна кофата с мръсна вода, изля я щедро върху краката на Тамара Андреевна и бързо се мушна в апартамента си.От този ден животът стана непоносим. Съседката премести телевизора до общата стена и нощем го пускаше с максимална сила на звука. По прозорците на балкона започнаха редовно да се появяват замърсявания, а под вратата – боклук. Когато дръжката на вратата беше намазана с нещо лепкаво, отчаяната Тамара Андреевна извика полиция, но Нина Петровна не отвори на никого.

„Нима ще се наложи да продам апартамента?“ – терзаеше се Тамара Андреевна. – „Ако го продам, да кажа ли на новите обитатели каква изненада ги чака? Тогава никой няма да го купи. Но и да лъжа не искам, никой човек не заслужава да живее до такава личност.“

А конфликтът междувременно набираше скорост: Тамара Андреевна разбра, че съседката разпространява слухове за нея – уж имала още един син, когото изгонила от дома, а освен това направила нещо такова, че затова на Нина Петровна постоянно я боляла главата.

„Това последното е пълна глупост,“ – помисли си Тамара Андреевна.

Но именно този абсурден слух ѝ даде интересна идея. Когато Нина Петровна почука отново (Тамара Андреевна вече разпознаваше съседката по упорития начин на звънене), погледът на домакинята случайно попадна върху картонена корона, оставена от внучката. Планът се появи мигновено.

Нина Петровна се задави, като видя съседката с корона на главата, и дори забрави какво искаше да каже.

– Нещо искахте? – попита съвсем невъзмутимо Тамара Андреевна.

– Да, ти ме наводняваш! От твоята батерия тече вода, цялата ми стена е мокра.

Докато Нина Петровна говореше, тя непрекъснато поглеждаше към картонената корона и накрая не издържа:

– Какво си сложила това?

– За какво говорите? – естествено се изненада Тамара Андреевна.

– Е, короната!

– Не разбирам, за какво говорите, аз нямам никаква корона.

Нина Петровна се смути, чудейки се дали се подиграват с нея или не, защото погледът на Тамара Андреевна беше напълно искрен.

– Провери си батерията, – изръмжа тя накрая и си тръгна.

На сутринта Тамара Андреевна разказа на отговорничката за входа, че на съседката ѝ се сторило, че вижда корона, така че когато Нина Петровна тръгна да клюкарства, думите ѝ бяха посрещнати със скептицизъм.

След няколко дни Нина Петровна заварила Тамара Андреевна, когато тя носела голяма кутия към дома си, и измърморила:

– Все купуваш и купуваш, сигурно пари много имаш!

– За такова нещо никакви пари не са жалки, това устройство отразява отрицателната енергия и я връща към недоброжелателя, но многократно усилена, – обясни Тамара Андреевна. – Ако някой ми пожелае зло, ще му бъде много, много зле.

На следващия ден целият вход знаеше, че тя причинява на Нина Петровна невероятни страдания с помощта на странен уред. Когато попитаха Тамара Андреевна, тя недоумяващо сви рамене:

– Това е обикновен овлажнител за въздух, така и казах на съседката, не знам защо си измисля такива нелепости.

След този случай съседите започнаха да отбягват Нина Петровна, а когато тя се обръщаше към тях, гледаха по-бързо да си тръгнат.– Всички ги настройваш срещу мен, а освен това ме измъчваш с твоя уред! – нападна я тя при срещата.

Синът, който присъстваше, бързо отведе Тамара Андреевна у дома и попита:

– За какво говори тя?

– Напоследък нещо не е наред с нея, дори започвам да се тревожа – отговори майката.

„Странно, че нямам угризения на съвестта. Преди щях да се измъчвам, ако така подставях човек и лъжех – помисли си Тамара Андреевна. – Явно и аз имам своя праг на търпение, който съседката прекрачи. Е, заслужава го.“

Реши да затвърди успеха си и окончателно да подкопае доверието към думите на Нина Петровна.

Една нощ, Нина Петровна бе събудена от настойчиво звънене на вратата. С намерение да накаже нахалника, който я събуди, тя изскочи във входа и застина. Там я чакаше Тамара Андреевна с поднос в ръце, върху който бяха наредени на пръв поглед произволни вещи – яйце, тефтер, буркан с боя и още други неща.

– Магданоз има ли? Тук липсва магданоз – спокойно каза Тамара Андреевна.

Нина Петровна искаше да каже нещо, но се поколеба, след това се върна обратно и изръмжа:

– Нищо нямам!

На следващия ден Тамара Андреевна възмутено разказваше на домоуправителката:

– Поднос? Аз отдавна спях! На Нина Петровна вероятно ѝ се е присънил кошмар. Напоследък често бърка съня с реалността.

– И аз така си помислих – въздъхна събеседничката. – Може би ще се обадя на дъщеря ѝ, нека тя да реши какво да прави с майка си. С времето Нина Петровна може да стане опасна.

Няколко седмици по-късно Тамара Андреевна наблюдаваше как от съседния апартамент изнасяха кутии и мебели на Нина Петровна. Съседката седеше в колата – обидена и надменна. От пристигналата ѝ дъщеря стана ясно, че явно е разбрала, че положението излиза извън контрол, и реши да прибере майка си със себе си. Тамара Андреевна чу зад стената силни препирни, при които нито една от страните не бе склонна да отстъпи, и си помисли: „Е, своето дете Нина Петровна няма да докосне. Изглежда, че имат един и същ характер.“

Въпреки това в нея се породи леко чувство за вина, че е повлияла на отношението на съседите към Нина Петровна. Дори бе готова да се извини, но към нея се приближи домоуправителката и каза:

– Постъпихте правилно, не се притеснявайте. Аз съм само доволна и съжалявам, че самата аз не се реших на такава стъпка.

– Извинете, но не разбирам за какво говорите.

– Една вечер се връщах късно и видях вашия нощен ритуал. Спокойно, няма да казвам на никого.

Нина Петровна погледна от прозореца на колата с презрение, сякаш се досещаше за разговора зад гърба ѝ, но този поглед вече не вълнуваше Тамара Андреевна.

„Може би бях строга, но резултатът е добър – сега на всички ще им е по-лесно да живеят“, помисли тя. „Понякога такива мерки са оправдани.“

Дереккөз