Олга и Алексей почти веднага след сватбата решиха, че при първа възможност задължително ще си купят вила.

Тогава никой от роднините на двойката не ги подкрепи:

— И какво, ще ви се занимава да ровите в земята? – намръщи се свекървата. — Какво толкова хубаво има в тази вила?

Допълнителни разходи за поддръжка на къщата, градината и овощната градина. Непрекъснато ще трябва да ходите да пазите, за да не влязат някакви скитници и да не ви разграбят имуществото.

Аз, например, цял живот съм живяла в града и изобщо не съжалявам за това!

— Така е, мамо – добави етървата, — само си губят времето с такива глупости! Вместо това биха могли да спестяват за нещо полезно!

Какво представлява тази вила? Какво хубаво има в нея? Сега през цялата година можеш да си купиш всякакви зеленчуци и плодове от магазина.

Олга, само не ми казвай, че си се наканила да затваряш консерви!

— Никой не ви кара да ни купувате вилата или да ходите там – застъпи се Алексей за жена си, — ние сами си изкарваме парите и сами решаваме за какво да ги харчим.

Просто споделихме плановете си. Но си взех бележка – с вас, изглежда, е по-добре изобщо нищо да не обсъждаме, за да не ставаме обект на подигравки!

Желаната вила я купиха три години след сватбата. Това, което се намираше по средата на парцела, не можеше да се нарече къща – просто барака, набързо скована от някакви изгнили дъски.

Още две години минаха в строеж. Никой не помогна на съпрузите, само родителите на Олга на два пъти дадоха малко пари и си сметнаха помощта за приключена.

Но, щом просторната къща беше готова, роднините и от двете страни започнаха да се канят на гости:

— Олга, – звънна веднъж майка ѝ посредата на май, – исках да те попитам дали може да отпразнуваме рождения ден на баща ти на вилата. Тази събота има юбилей.

— От кога така внезапно започнахте да харесвате живота извън града? – учуди се Олга.

— Хайде де, дъще. Защо да се обиждаш? – замънка Мария Павловна. — Наистина, навремето с баща ти бяхме против строежа.

Все пак виждахме в какво състояние беше парцелът, когато го купихте. Жалехме ви, мислехме си, че няма да се справите.

Но пък ви помагахме според силите и възможностите си! Нека забравим обидите? Оттеглям думите си, наистина е прекрасно при вас на село!

Свеж въздух, тишина, няма коли да бучат на всеки 5 минути, хората не бързат за никъде.— Добре, мамо, какво да се прави, — въздъхна Олга, — идвайте! Как сте, ще се справите ли сами или имате нужда от помощ? Просто преди петък вечер никак не мога да се освободя, никой няма да ме пусне от работа.​

— Ех, дъще, не се тревожи, ще се справим сами. Ще помоля снахите да помогнат, все пак и двете са в майчинство. Само ми предай ключовете предварително. Може би баща ти ще дойде да ги вземе сега?​

— Нека дойде, ние с Льоша сме си вкъщи, — съгласи се Олга.​

— Ох, благодаря ти, дъще! Много ни помогна! — зарадва се Мария Павловна. — В събота сутринта чакаме теб и Льоша на вилата. Ще се разходим до насита!​

***

Естествено, на празненството бяха поканени и най-близките роднини на Алексей.​

Свекървата на Олга, Евгения Семьоновна, която преди няколко години най-силно се възпротиви срещу купуването на вилата, сега се разхождаше из градината и възкликваше:​

— Еха, виж как сте облагородили мястото! Знаеш ли, Олга, може би и ние ще започнем да правим празненствата си тук!

Колко много хора ще можем да поканим наведнъж. И градът не е далеч, само някакви 40 минути.

А колко ще спестим! Няма да се налага да наемаме кафене или ресторант. Аз скоро имам юбилей, така че започвай да се готвиш за празника.​

Олга с мъка овладя напиращото възмущение и не каза нищо на свекърва си.

След като празникът приключи и гостите започнаха да се разотиват, Мария Павловна се приближи към дъщеря си и ѝ подаде връзка ключове:

— Вземай, Ол. Връщам ти ги!

— Няма нужда, мамо, — махна с ръка Олга, — нека ги задържиш за всеки случай. Имаме друг комплект, ще направим дубликат.​

— А тогава направете и за мен! — обади се Евгения Семьоновна, която се намираше наблизо, — иначе как е справедливо, сватиата има ключове, а аз нямам.​

Олга отново замълча, но Алексей даде обещание на майка си:

— Мамо, ще ти направим и на теб дубликат. След няколко дни ще ти донеса твоя комплект.​

Юбилеят на свекървата също се празнуваше на вилата. След този празник Олга се закле повече да не допуска роднините на съпруга си на тяхната територия: тя трябваше да приготвя всичко за трапезата и да посреща гостите сама.​

Юбилярката, нейната дъщеря и другите роднини пристигнаха на вилата чак вечерта, облечени в официални дрехи.Оля на чужия празник се чувстваше като слугиня, дори не ѝ дадоха нормално да хапне – постоянно я пращаха в кухнята, изисквайки да сменя мръсните съдове на гостите с чисти, да добавя салати или топли ястия.

Да помогнат с почистването също отказаха – Евгения Семьоновна заедно с дъщеря си, зетя и сестра си си тръгнаха с другите гости, оставяйки Оля и Алексей сами да разчистят.

— Знаеш ли, Льоша, — каза Оля, докато довършваше миенето на планината от чинии, — повече твоите родители тук няма да пусна!

— Моята майка никога не ни е карала да робуваме – те всичко сами приготвяха и чистеха. А твоите пристигнаха наготово и оставиха хаос след себе си!

— Странно, но в този случай съм съгласен с теб, — отвърна Алексей, — видя ли перилата на беседката – счупени са. Сега ще трябва да ги сменяме.

— Винаги съм подозирал, че моите роднини са нагли. Но чак пък толкова!

През всичките три летни месеца и Оля, и Льоша, както можеха, отбиваха упоритите молби на своите близки:

— Оля, вие на вилата ли сте? – един юлски ден звънна зълва ѝ.

— Да, на вилата. А какво?

— Чудесно! Тогава тръгваме към вас сега. Чакай гости – ще дойдем всичките, с децата. Приготви предварително спални места за нас.

— Моля ви, недейте да идвате – веднага отказа Оля. – Извини, Валя, но в момента не ни е до гости.

Ремонт правим – слагаме оранжерии в двора, избелваме таваните, боядисваме подовете.

— Ама ние какво, ще ви пречим ли? – учуди се Валентина. – Занимавайте се с вашите работи, кой ви пречи?!

Ние сами ще си намерим занимания – ще се къпем, ще се печем в градината!

— Аха, — саркастично отвърна Оля, — а аз ще трябва да готвя за всички ви по три-четири пъти на ден, да тичам до магазина за студен квас, да гледам децата, ако случайно на теб и Льонька ви се прииска да останете сами?!

Нямам време за това, Валя! А и в крайна сметка – тук не е курорт! С Льоша винаги сме заети на вилата.

Валентина се обиди и затвори телефона, а след пет минути Оля получи обаждане от свекърва си, която ѝ се нахвърли с упреци:

— Имай съвест! Да не би да смяташ, че вилата принадлежи само на теб и че никой от нас, роднините ти, няма право да идва там?!

С какво ще ти пречат моята дъщеря и внуците? Защо заради твоята упоритост децата трябва да си тровят лятото в задушния град?– Да, Евгения Семьоновна, точно така е! Тази вила е моя! Парцела аз и Льоша купихме с нашите пари, а къщата също изградихме със собствени средства.

И вие какво общо имате с това? Когато прекарвахме дни и нощи в селото, вие нито веднъж не дойдохте, нито предложихте помощ.

А сега искате всяко лято да си почивате тук безплатно?

Това тук не е пансион или санаториум, затова ви моля да не идвате без покана!

Льоша чу разговора между съпругата и майка си. Той застана на страната на жена си – също мислеше, че роднините му прекаляват.

***

В началото на есента Алексей и Олга подготвиха вилата за зимата и се върнаха в града.

Дойдоха да проверят мястото си чак през ноември – почти два месеца Олга беше болна и нито тя, нито Алексей имаха възможност да посетят селото.

Че някой е бил на вилата в тяхно отсъствие, Олга забеляза веднага:

– Льош, помниш ли, че когато тръгвахме, изхвърлихме целия боклук? Виж, на двора се търкалят няколко празни бутилки от бира!

Катинарите са цели, проверих ги, вътре също не изглежда променено. Нима някой се е мотаел из нашия двор?

– Може би, – сви рамене Алексей, – важното е, че нищо не е откраднато. Догодина, Оля, ще сложим нова ограда. По-висока, така че никой да не може да влезе в нашия имот!

– Това сигурно майка ти е идвала с Валя и мъжа ѝ. Льонка много обича такива напитки, – изсумтя Олга, ритайки бутилката встрани, – моите поне биха предупредили, ако щяха да дойдат.

Льош, хайде да сменим ключалките?

– Някак си е неудобно… Първо дадохме ключовете, а сега да ги вземем обратно…

– А удобно ли е да се влиза на чужда вила без разрешение от собствениците? – ядоса се жената. – Ще сменим ключалките. И точка!

***

На 6 декември Валентина се обади на снаха си и вдигна скандал по телефона:

– Оля, какво е това?! Защо не мога да вляза във вилата?!— А ти какво правиш там? — попита Оля. — Нима съм ти разрешила да ходиш на вилата ми?

— С колектива решихме да отпразнуваме рождения ден на една колежка! Дойдохме тук осем души, стоим в студа и не можем да отворим вратата!

Дори във двора не можем да влезем – ключът не пасва! Веднага идвай и отключи вилата!

— Ааа, значи ти си тази, която командва без позволение! Вальо, кой изобщо ти позволи да идваш тук? И защо се държиш толкова безочливо?

— Ох, не ми чети лекции! — избухна Валентина. — Все едно само аз идвам тук!

На всички роднини си ни раздала ключове от вилата. Мама направила дубликати и ги раздаде на всички!

Братовчедът си отпразнува рождения ден тук, леля Ира идва всяка събота и неделя да си почива от внуците.

Аз какво, черната овца ли съм? На всички може, ама на мен не? Давай, идвай веднага! Замръзнахме с момичетата!

Разбира се, Оля не отиде. В семейството избухна грандиозен скандал: свекървата, зълвата и всички други роднини на мъжа й получиха категорична забрана да посещават вилата.

— Още веднъж да ви видя тук, ще подам жалба в полицията! — заплаши Оля. — Ще кажа, че в къщата ми има сейф, а в него — пари.

И всичките ми спестявания изчезнаха след вашето посещение! Съвсем се оляхте! Превърнахте вилата ни с Льоша в какво ли не!

И този път Алексей застана на страната на съпругата си, в резултат на което сестра му и родителите му спряха да говорят с него.

Впрочем, Льоша не беше разстроен. Даже му беше по-лесно така — вече никой не го притесняваше и не искаше помощ само защото „ти си ми син… ти си ми брат… длъжен си!“

Автор: Екатерина Коваленко

Дереккөз