— Дийн, това е съпругът ти? — Лена беше шокирана. — Той е този, който ме закачаше на пътя!

— Деца, виждали ли сте портфейла ми? — Дийн попита нервно. — Беше в чантата ми. Не го ли отворихте?

— Отворих — кимна десетгодишната Соня. — Извадих една книга, за да я прочета.

— И аз я отворих — каза осемгодишната Ваня. — Вкарах колата в колата.

Вълна от ужас заля Дина. Чантата беше изчезнала! В него се намираха всички пари, които беше спестила за почивката си. А сега всичко е изчезнало. Или някой я е взел във влака, или тя я е изпуснала по пътя. Каква тромава жена!

Беше лято и децата бяха във ваканция в училище. Дина решила да ги заведе на почивка на море. На работа тя си взела предварително отпуск на необходимите дати и започнала да се подготвя за пътуването почти месец по-рано. Нищо не можело да се забрави: пари, документи, лекарства, дрехи. Почивката с деца е непредсказуема, трябва да сте готови за всякакви изненади. И кой знаеше, че основното форсмажорно обстоятелство щеше да бъде загубата на портмонето ми.

— Потърси я, в случай че изпадне, докато слизаме от влака — нареди Дина. Не исках да си помисля, че някой я е откраднал.

Соня и Ваня се затичаха по перона, като търсеха под пейките. Дина побърза да отиде при дежурния по гарата, който стоеше наблизо.

— Здравейте, изгубих си чантата, правоъгълна, синя. Никой ли не ти го е дал?

Жената поклати глава.

— Никой не е изчезнал днес. Погледнахте ли във влака?

Влакът, с който са дошли Дина и децата, все още си стои. Но кондукторът не можеше да помогне и там.

— Намерили са вещи, които са били оставени, но не и портфейли, пари или карти.

Дина се върнала при децата разстроена. Какво да правят сега? Децата бяха останали без море. Тя седна на една пейка и сведе глава.

— Извинете, чух, че сте си изгубили портфейла.

Дина погледна нагоре. Възрастна жена в синя лятна рокля и шарена шапка я гледаше съчувствено.

— Да — кимна Дина и се зарадва. — Намерихте ли го?

— За съжаление, не. Но искам да ти предложа помощ. Вие сте туристка?

— На почивка съм с децата си. Исках да им покажа морето. Но сега без пари не можем да си намерим дори място за престой. Мислех, че можем да намерим нещо на място…

Дина обясни подробно ситуацията: била се договорила с местна жителка, че ще живеят в нейния апартамент. Тя любезно им разрешила да платят парите за настаняване, когато пристигнат. Но сега нищо няма да се получи, никой няма да приеме Дина и децата ѝ безплатно. Трябва да се върнем у дома.

— Скъпа моя, защо си правиш такива проблеми! — усмихна се жената. — Защо трябва да се връщате? Каня ви да останете при нас.

— Вие? — попита Дина. — Благодаря ви, разбира се, но не искам да ви безпокоя, имам две деца. И нямам пари да платя.

— Няма страшно, ще ми се отплатиш, като ми помагаш в домакинската работа. Трудно ми е да върша много неща сама, а синът ми е зает постоянно.

— Синът?

Жената посочи и Дина видя загорял мъж на около четиридесет години. Той стоеше облегнат на стената и ги гледаше нещастно.

— О, той не изглежда щастлив от идеята — каза Дина, смутена.

— Нищо страшно, вие сте мои гости.

Анна Игоревна, така се казваше новата позната, ги представи на сина си.

— Тимофей, това е Дина и децата ѝ, Соня и Ваня. Те ще останат при нас за две седмици.

Тимофей кимна мълчаливо и не каза нищо, но взе куфарите им и тръгна към изхода от гарата към паркинга.

Когато домакините и гостите пристигнаха в къщата, Дина не можа да скрие вълнението си. Новият им временен дом се намираше на хълм, морето беше на една крачка разстояние, от едната страна беше гората, а от другата — равнината. През зелената трева препускаха коне.

— Колко е красиво тук! — възкликна Дина.

— Мамо, има коне! Можем ли да яздим? — извикаха децата.

Анна Игоревна се засмя.

— Това са конете на нашите съседи, те си имат собствена ферма. По-късно ще отидем при тях, и те ще ви позволят да ги яздите. Само не забравяйте да вземете ябълки за конете. Те ще ви бъдат много благодарни.

Соня и Ваня бяха щастливи, скачаха нагоре-надолу. Ваня взе една пръчка и започна да тича с нея из двора, сякаш яздеше кон. А Соня седна на верандата, извади от раницата си тетрадка и молив и започна да скицира коня.

— Те са сладки деца — каза Анна Игоревна. — Къде е баща им? Дали е останал в града?

— Не, разделихме се преди известно време — въздъхна Дина. — Той се върна при майка си. Не искаше да поеме семейните отговорности, трудно му беше да бъде с нас.

— Това е много лошо — поклати глава домакинята. — В днешно време никой не цени отношенията и не работи върху проблемите. Всеки иска лесен живот.

Дина се почувства малко неудобно. Не ѝ харесваше фактът, че една почти непозната жена ѝ дава съвети за живота. Дина познаваше такива съветници, беше ги чувала на работа. Отначало те съчувстват, застават на страната на нещастната съпруга, но веднага щом ѝ дадат повод, я изкарват виновна за развода. Съжаляват мъжа, но упрекват жената по всички възможни начини.

— Синът ви има ли съпруга? — попита Дина рязко.

— Имаше.

— Тогава защо се разделиха? Нещата също не вървяха толкова добре?

— Милочка ни напусна — Анна Игоревна погледна към небето. — Дълго време беше болна.

— О, съжалявам…

Дина съжаляваше, че е повдигнала деликатната тема.

Те току-що бяха влезли в къщата. Вътре беше хладно и просторно, ухаеше на мента и някакви други цветя. Анна Игоревна посочи две свободни стаи за гости.

— Това е мястото, където ще живеете.

Така започна лятната им ваканция. Соня и Ваня играеха навън, като се отбиваха в къщата само за да обядват и да си вземат нещо за ядене. Запознаха се с други деца, които живееха в най-близкото село, и прекарваха по цели дни на гости, отиваха на море или на полето да гледат конете.

Отначало Дина не искаше да пусне децата на плажа с една почти непозната жена — майката на новата им приятелка Ксюша, но Анна Игоревна я убеди.

— Диночка, не се притеснявай за децата. Те са в сигурни ръце. Лена ще се грижи за тях, сякаш са нейни собствени.

Самата Дина ходеше на плажа няколко пъти. Беше много горещо, температурата се покачваше до тридесет и повече градуса, и тя не искаше да излиза от прохладната къща. Едва вечерта, когато времето се поохлаждаше, Дина излизаше навън.

Тя с удоволствие помагаше на Анна Игоревна, като подготвяше и набираше на компютъра текста на новата ѝ книга. Старицата се оказа детска писателка.

— Очите ми не виждат добре и се изморявам от екрана — оплака се тя. — Аз ще диктувам, а ти ще пишеш. Знаеш как, нали?

Разбира се, че Дина можеше. Всичко, което правеше на работа, беше свързано с писане. Тя прие задачата с удоволствие и се радваше, че може да си плати за престоя.

Една вечер Анна Игоревна помоли Дина да отиде до най-близкия град, за да купи плат за шиене. Изпрати я със сина си Тимофей.

— Не можеш да отидеш сама. Тимофей ще те заведе, нали, сине?

— Мм-хм — каза той неохотно.

Дина се преоблече в стаята си и се канеше да излезе, когато чу разговор под прозореца. Неволно се заслуша.

— Можеше да отидем за тъканите утре. Защо сега? — питаше Тимофей.

— Тима, погледни Диночка. Тя е добра жена, умна, трудолюбива, помага ми. Живее в къщата, не е откраднала нищо. Значи е честна.

Дина се възмути: „Какво? Очакваха от мен да крада? За какво ме вземат?“

— Децата ѝ са добри — продължи Анна. — Погледни я. След Милочка дълго време беше сам. А ти вече си на четиридесет години, сине. Аз не съм вечна, искам да видя внуци.

— Мамо, не се занимавай с мен. Тя има съпруг.

— Те са разделени. Знам със сигурност, самата тя ми го каза.

Дина се почувства объркана. Значи Анна Игоревна иска да я събере със сина си. „Интересно! Тимофей дори дума не е казал за мен.“

Преструвайки се, че не е чула нищо, тя слезе. Тимофей вече беше запалил колата. Те потеглиха към града в прохладата на вечерта.

По пътя и в магазина Тимофей мълчеше. Но на връщане, когато почти стигнаха до дома, разговорът започна.

— Как е животът ти в града? — попита той.

— Нищо особено. Работя като секретарка, гледам децата.

— Това сигурно е трудно.

— Не се оплаквам.

Така разговорът тръгна леко. Тимофей започна да разказва за своя бизнес с отдаване под наем на техника за строителство. Дина остана впечатлена: „Толкова за мрачния непознат! Тимофей се оказа предприемач.“

Когато пристигнаха у дома, Тимофей вече говореше с Дина като със стар приятел. Тя се смееше, слушайки неговите истории. На верандата Анна Игоревна ги посрещна с усмивка и потри ръце — случващото се вървеше по план.

На следващия ден Тимофей покани Дина и децата да отидат на конна езда. Дина никога не беше яздила кон, но изненадващо ѝ хареса. Докато яздеше, тя си помисли, че би могла да остане тук завинаги: в прохладната къща с гледка към морето, с добрата Анна Игоревна и с Тимофей, който започваше да ѝ става все по-симпатичен. Тя все още беше далеч от силни чувства, но първите стъпки вече бяха направени.

Една седмица по-късно Лена, майката на Ксюша, дойде на гости. Двете с Анна Игоревна седяха на верандата, пиейки чай, когато Лена започна да разказва:

— Представете си, днес се връщам от магазина, а някакъв мъж ме закача на пътя. „Хайде да се запознаем, много сте красива“, казва. Отговорих, че съм омъжена, а той ми се изсмя: „Стига, лъжете, само се преструвате!“ — Лена въздъхна. — Колко грубо!

— Какъв ужас! — поклати глава Дина. — И какво направихте?

— Продължих напред, а той извика нещо след мен.

— Непростимо! — съгласи се Анна Игоревна.

— И знаете ли, кой се оказа този нахалник? Стои зад оградата. Гледайте!

Дина се обърна и замръзна. Зад оградата стоеше… съпругът ѝ Коля.

— Коля?! — изненада се Дина. — Какво правиш тук?

— Соня ми даде адреса. Дойдох да взема децата — отговори той спокойно.

— Соня? — обърна се Дина към дъщеря си, която тъкмо се приближаваше. — Откъде имаш телефона на Коля?

— Взех го от Ксюша. Липсваше ми татко и исках да се обадя — промълви Соня. — Не знаех, че ще дойде.

Коля се усмихна язвително.

— Дина, чух, че си яздила коне с някакъв „чичо Тима“. Не ми харесва това! Пусни ме вътре, трябва да поговорим!

— Дина, това ли е съпругът ти? — възкликна Лена. — Той е същият, който ме закачаше!

— Какъв нахалник! — поклати глава Анна Игоревна. — Няма да го пуснем в двора.

— Коля, защо дойде? — Дина го гледаше с недоверие. — С какви пари си купи билета? Нали не работиш.

— О, пари? — Коля се усмихна. — Върнах се в апартамента. Забрави ли, че имам ключ? На масата беше портфейлът ти. Това са парите, с които дойдох.

— Какво?! — изкрещя Дина. — Това ли са парите, които търсех? Върни ги веднага!

— Ще ги върна, ако дойдеш с мен в града.

В този момент от къщата излезе Тимофей. Той мълчаливо огледа ситуацията, след което се обърна към Коля:

— Имате ли проблем? Ако е така, можем да го решим.

Коля погледна Тимофей с презрение.

— Ти ли си онзи „чичо Тима“? Добре, излез навън, ще уредим това!

— Коля, спри! — намеси се Дина. — Върни парите и си тръгвай!

Коля, осъзнавайки, че няма да получи подкрепа, реши да се измъкне по друг начин. Той се опита да прескочи оградата, но закачените ѝ остри върхове разкъсаха панталоните му. Останал в неудобно положение, Коля беше принуден да слезе.

— Добре, тръгвам си — измърмори той и се отправи към гарата, за да хване първия влак обратно.

Когато той си тръгна, Дина въздъхна облекчено.

— Останете с нас — каза Анна Игоревна. — Къщата е голяма, има място за всички. А Тима има нужда от помощ в работата си.

— Мамо, нека останем тук! — извикаха децата. — Толкова е хубаво!

Дина се замисли. В града нямаше нищо, което да я задържи. А тук имаше нов живот. Тя погледна към Тимофей и кимна.

Така започна техният нов живот заедно.