В събота сутринта на закуска Виктор се обърна към родителите си:

-Мамо, татко, искам да поговоря с вас сериозно.

Родителите го погледнаха очаквателно.

-Давай, сине, изненадай ни, – спокойно отвърна Иван Петрович. – Какво си намислил?

-Мамо, татко, знаете, че искам да се оженя. С Вера вече подадохме заявление в гражданския регистър.

-Разбира се, знаем, – отговори нежно майка му. – За какво говориш? Вие нали казахте, че няма да празнувате регистрацията си, а ще отидете на почивка. Променихте ли решението си?

-Не, не сме го променили. Всичко остава както е. Но имаме сериозен въпрос относно жилището. Къде ще живеем след като се върнем?

-Можете да живеете при нас, – веднага отвърна Наталия Юриевна. – Много харесвам твоята Верочка, тя е мила девойка и ще мога да ѝ помогна да стане отлична домакиня.

-Не, мамо, именно това Вера не иска. Тя казва, че две домакини в една кухня няма да се разберaт и това ще доведе до излишни караници и скандали.

-Боже мой! Ние с баща ти живяхме дълго време с неговите родители и не сме имали никакви караници със свекърва ми. Напротив, тя много ми помагаше, когато се роди ти. И изобщо нямам намерение да се заяждам с твоята съпруга. А и ти имаш своята голяма стая, така че можете да живеете там, без да пречите на никого.

-Мамо, сега психолозите казват, че младите семейства трябва да живеят отделно от родителите, за да имат по-малко конфликти и за да бъдат по-стабилни като семейство.- Е, аз бих поспорил с твоите психолози – примирително каза бащата, – и двамата сте свикнали на по-уреден живот, нямате много умения в ръчната работа, а тук майка ви и аз ще помогнем, ще ви подскажем, а и с парите ще е по-лесно. Ще започнете малко по малко да спестявате за ипотека.

– Татко, тогава ще трябва да живеем с вас няколко години, за да съберем за първоначалната вноска, а после ще се вмъкнем в дългове за още толкова. А кога да имаме деца и да живеем живота си? Само ще плащаме дългове и нищо друго!

– А вие какво, смятате да живеете с родителите на Верочка? – попита майката.

– Мамо, с тях е невъзможно да се живее. Те живеят в покрайнините, имат къща без никакви удобства, трябва да се топли с печка, водата е на колона, а тоалетната е навън. Попитах ги защо не прекарат вода в къщата, сега много хора го правят, но те само свиват рамене. Вера не иска да живее така.

– Но нали така е живяла години наред?

– Да, но вече не иска. Освен това, там има малка стаичка за нея, един брат тийнейджър, а сега и сестра ѝ се развежда и се мести при родителите им. Там едва ли ще има място за нас. И пак ще е същото – ще живеем с родители.

– А, всичко ни е ясно – тук не искате, защото две домакини на една кухня не се разбират, там не искате, защото условията не са за вас, такива цивилизовани хора. Та какво всъщност искате? – рязко попита бащата.

Виктор се поколеба малко, после сведе поглед, засмя се нервно и каза:

– Мамо, тате, вижте… баба живее сама, тя вече е възрастен човек…

– И какво, смяташ да живееш с баба ти? Ами нали и тогава ще сте две домакини в една кухня? Или баба ти е от онези домакини, които търпят чужда жена в кухнята си? – с ирония се поинтересува майката. – Колкото познавам свекърва си, тя точно няма да направи никакви отстъпки на някое младо момиче. Така че там ще е още по-трудно да се разберете.

– Не, не ме разбрахте… Ние си мислехме, че баба би могла да се премести при вас, а ние да се нанесем в нейния апартамент.– Не, не, вие не ме разбрахте… Ние си мислехме, че баба можеше спокойно да се премести при вас, а ние пък щяхме да се настаним в нейния апартамент.

– Охо! – възкликна Иван Петрович, – излиза, че без мое знание вече сте се разпоредили. А питахте ли баба дали е съгласна на такъв обмен? Там тя е стопанката в своя дом, има чудесен апартамент в центъра, с добра реновация. Там са ѝ приятелите – съседите, посещава клуб „Златна възраст“, води курс за плетене и макраме, а оттук ще ѝ бъде доста далеч да ходи. Едва ли ще се съгласи…

– Мамо, тате, вие можехте да я убедите… – промърмори Виктор, – нали на нас с Вера ни трябва място за живот.

– Да, ясно е, но защо това трябва да става за сметка на баба? – възмути се бащата.

– Чакай, ти още най-интересното не знаеш – каза с хитра усмивка Наталия Юриевна, – баба се е готвила да се омъжва.

– Какво?! – възкликнаха едновременно и съпругът, и синът.

– Какво толкова ви изненадва? Тя е вдовица вече повече от десет години, а още не е възрастна жена, тя е само на шестдесет и пет години. Може напълно да се омъжи и да живее щастливо. Тя ми довери това като тайна, мислеше по-късно да го каже на всички и да ни запознае с жениха… Той е неин стар познат, казва се Глеб Борисович, полковник в оставка. Сега работи някъде допълнително, но не съм разбрала напълно къде. Ще се премести при нея, защото след развода му остана едностаен апартамент в предградията. Вероятно ще го отдават под наем. Но това не зная със сигурност, така че няма да лъжа. Тя не ми е разказала всичко, обещала е по-късно да ме посвети в подробностите на личния си живот. Затова във всеки случай няма да се премести при нас. И не би било удобно да ѝ предложим такъв обмен. Какво, това намек ли е, че няма значение къде ще живее, все едно е време да умира?

– Еха! – избухна Виктор, – прекрасно, просто прекрасно! Бабата на стари години полудява, а вие ѝ се радвате! Намерила си някакъв старец, на когото няма къде да живее, лапна се на нейната квартира, а аз сега къде? Под някой мост да живея ли?

– Какво ти става? – строго попита бащата, – ти полудя ли? Баба те отгледа, грижи се за теб и сега ти вече я погребваш?!

– Какво? Ако тя наистина е полудяла? На стари години – сватби? Време е да мисли за душата си, скоро ще стане на седемдесет, а те се захванали със сватба – ще умрат всички от смях.

– Престани! – удари с юмрук по масата Иван Петрович, – мислиш ли какво говориш? Какво право имаш да се изказваш така за баба, за моята майка? И откъде си взел идеята, че сме длъжни да ти осигуряваме отделно жилище? Щом искаш да се жениш, да създаваш семейство, тогава намери начин да го издържаш. Ако искаш да живееш в отделен апартамент, намери пари и го наеми, а…- Какво „а то“?! – викна Виктор в отговор. – Нямате пари? Не раждайте деца тогава! Завъдят деца, а после само се оплакват, не дават на човек да живее. А на мен ми трябва…

– Какво ти трябва? – намеси се майката. – Да изгониш баба си от апартамента, да ни събереш всички в едно жилище, за да си доживеем спокойно старините, а ако случайно ви трябва помощ с внучета или нещо друго – да ви помагаме, но после веднага да пълзим обратно в дупката си и да не се показваме, така ли? Ние те родихме и дадохме всичко, което можехме. Липсвало ли ти е някога нещо? Имаше си същото, каквото и другите деца. Ние с баща ти само за теб живяхме, а на баба ти дори е грехота да се сърдиш – тя само за теб дишаше. Как няма, единственият ѝ внук! А сега тя иска да бъде щастлива. Тя все още не е стара жена…

– Да, ама защо това щастие трябва да е за моя сметка?!

– Как за твоя сметка? – не разбра майката. – Как така за твоя? Тя си живее в собственото жилище, там ще приеме мъжа си, а неговото малко жилище ще го отдават под наем.

– Е можеше поне да остави апартамента на внука си. Нали сами казвате, че съм единственият ѝ внук, на кого другиго ако не на мен да го остави? Нека се омъжва, ако толкова иска на старини да весели хората, но би могла да се премести при онзи човек в неговия апартамент или дори на вилата си. Там условията за живот са отлични. А ние сме млади, имаме още дълъг живот пред нас, деца трябва да раждаме и отглеждаме.

– А преди секунди ти каза, че хората без пари не трябва да раждат деца. Сега пък си противоречиш? Как така? Или вече забогатя? В такъв случай какво се възмущаваш? Купи си жилище и бъди щастлив!

Виктор остана ядосан и мълчаливо сумтеше. Не можеше да разбере защо предложението му разгневи родителите му толкова. Нали той е прав? Те с Вера са млади, родителите, а още повече бабата – са стари, животът им вече е към края си. За какво повече да се говори? И какви сватби на тези години? Това е смешно!

– Мамо, татко, разберете ме най-накрая. Какво ви струва? Аз вече обещах на Вера, че ще ви убедя, че баба ще се премести при вас, а ние ще се нанесем в нейния апартамент.

– Чакай малко, как можа да обещаваш това на Вера? И как реагира тя на това решение? – предпазливо попита майката.

– Как?! Как?! Разбира се, че се зарадва. Каза, че бабата има страхотен апартамент, защо ѝ е сам-сама такъв? Може спокойно да ни го отстъпи.

– Значи и тя смята, че само младите имат право на живот и хубави условия, а ние, старците, трябва да си стоим тихо в някой ъгъл и да не излизаме оттам. Да се показваме само за да ви носим пари или да ви помагаме физически. А когато накрая е необходимо, да натрупаме достатъчно имущество, за да ви го оставим в наследство. Да, явно е вярно това, че Бог сдвоява хората. Ето, и твоят съд се е намерил.- Каква саксия? – възмутено възкликна Виктор. – За какво говорите?

– А, ние, сине, – тихо каза майката, – говорим за това, че сме те възпитали неправилно. Цял живот мислехме първо за твоите интереси, често забравяхме за себе си, и ти свикна с това. Сега само за себе си мислиш, а за нас не ти пука.

– Ясно, – свъси се Виктор, – пак лирика. Значи няма да промените нищо? Всичко ми е ясно. Приказки за саможертва, за родителска любов – това са само басни. Всеки мисли преди всичко за себе си. Тогава и аз ще постъпвам така. Ще продам дела си от апартамента и това е.

– Ще трябва да те разочаровам, синко, – отвърна бащата, – твоят дял е нищожен, той не може да се отдели. Ще ти изплатим твоята част и прави каквото искаш. Но за начало се консултирай с адвокат, че може да излезеш глупак.

Когато Виктор, ядосан и мрачен, се облече и тръгна някъде, тръшкайки силно вратата, Иван Петрович каза на жена си:

– Ето, а ние с теб събирахме пари за първоначалната вноска за ипотека…

– Е, добре, хайде да вземем сега с тези пари едно пътуване до Турция и да отидем да си починем. Ние двамата никога през живота си никъде не сме ходили, все сме пестили за сина, – предложи Наталия Юриевна. – Чак сега разбирам, че сгрешихме. Възпитахме егоист.

– Право казваш, – решително отвърна мъжът ѝ. – Сега ще отидем в туристическата агенция, че иначе синът пак ще каже, че на нашата възраст вече не ходят в Турция, а само си почиват на вилата.

Те се спогледаха и се разсмяха, въпреки че в смеха имаше повече горчивина, отколкото радост.

Дереккөз