Лятната утрин излезе необичайно задушна. Кира стоеше на мивката, механично сапунисвайки чиниите след закуска, когато от верандата долетяха заглушени гласове.

Тя не възнамеряваше да подслушва – просто така се случи. Гласът на свекърва ѝ, Валентина Петровна, звучеше неестествено силно и развълнувано.

– Не, можеш ли да си представиш, Люда? – В гласа на свекърва ѝ звънтеше възмущение. – Три години живеят, а полза никаква! Нито дете, нито кариера има тя. Седи в магазина си, продавачка. А можеше да…

Кира замръзна с мократа чиния в ръце. Сякаш сърцето ѝ спря, а после се разтуптя някъде в гърлото. „Става дума за мен“, проблесна в ума ѝ.

– Валя, защо така говориш? – долетя успокояващият глас на съседката. – Момичето се старае…

– Старае се? – Свекървата се изсмя с пренебрежение. – Ето Машка, дъщерята на Семьонови – ето това е старание! Работи на две места, помага на мъжа си в бизнеса, роди дете и фигурата си не загуби. А тази… – Валентина Петровна направи ефектна пауза. – Знаеш ли какво направи тя вчера?

Кира притвори очи. Вчера наистина допусна ужасна грешка – пресоли борша. Обикновен борш, който е готвила стотици пъти. Но вчера нещо се обърка.

Може би защото цяла нощ беше плакала след поредния отрицателен тест за бременност…

– Пресоли борша! – тържествуващо обяви свекървата. – Представяш ли си? Влизам в кухнята, а там… Толкова сол, че не можеш да сложиш в уста! Моят Димочка, горкият, дори не показа – изяде всичко. Толкова възпитан мъж…

Кира беззвучно се усмихна. „Димочка“ – трийсет и пет годишен началник на отдел в голяма фирма, нейният съпруг – наистина изяде целия борш. И дори си поиска допълнително. А после дълго ѝ се извиняваше за своята майка.

– И все пак ѝ казвах, – продължи Валентина Петровна, – учих я, показвах ѝ. Нищо не помага! Знаеш ли, понякога изглежда, че нарочно върши всичко напук.

Ръцете на Кира се разтрепериха. Чинията се хлъзна и с гръм падна в мивката. За щастие, не се счупи.

– Ох, какъв е този шум? – съседката се сепна.

– А, тя просто мие чиниите. Да чуеш как ви ги гърми обикновено – като в заводска столова!

Кира почувства как сълзи напират в очите ѝ. Три години… Три години тя се беше старала да бъде идеална съпруга и снаха. Готвеше, чистеше, ходеше на работа, опитваше се да забременее… А в замяна – само критики и недоволство.

– И все ѝ казвах на Дима преди сватбата – не бързай, огледай се по-добре. Има момичета и по-добри, и по-сериозни. Ето, например, Леночка Воробьова…

Кира тихо затвори кранчето. Водата спря да шуми и сега всяка дума се чуваше кристално ясно.

– Валя, защо така сееш клевети? – застъпи се съседката. – Кира е добро момиче. Възпитано, мило…

– Мило! – изсумтя свекървата. – Знаеш ли какво направи миналата седмица? Донесе котенце от улицата! Представяш ли си? Димочка има алергия, а тя… котенце! Добре, че го забелязах навреме и прекратих това безобразие.

Кира захапа устната си. Котенцето го намери близо до работата си – малко, прогизнало от дъжда. Дима наистина имаше алергия, но лека, и сам предложи да задържат малкия. Свекървата обаче вдигна скандал и настоя котето да бъде предадено в приют.

– И работата ѝ… – продължи Валентина Петровна. – Продавачка в магазин за дрехи! А има висше образование. Можеше кариера да прави като Димочка. Но не – на нея ѝ харесвало да работи с хора! А че заплатата е смешна – това не е важно, нали?

Кира беззвучно изтри сълзите си с ръкава. Работата ѝ беше единственото място, където се чувстваше необходима и успяла. Където я ценяха – и колегите, и клиентите. Където можеше да бъде себе си, а не „съпругата на Димочка“ и „снахата на Валентина Петровна“.– Знаеш ли кое е най-ужасното? – гласът на свекървата стана по-тих, сякаш се канеше да сподели някаква страшна тайна. – Вчера случайно видях на нейния телефон…

Кира се смрази. Вчера си беше писала с приятелка, жалвайки се от живота, и…

– Пише на психолог! Представяш ли си? Имала, виждаш ли, депресия! Тя, точно тя, с такъв мъж, с такава свекърва като мен? А аз на нейните години…

Изведнъж Кира усети как нещо вътре в нея се пречупи. Като превключвател, който изщрака. Сълзите изсъхнаха, ръцете й спряха да треперят. Тя внимателно избърса ръцете си с кърпа, извади телефона от джоба си и набра номер.

– Димо? Здравей, скъпи. Знаеш ли, трябва сериозно да поговорим. Да, веднага. Важно е. Чакам те вкъщи.

След като затвори телефона, още веднъж провери дали водата е спряна, прилежно окачи кърпата и излезе от кухнята. Беше време нещо да се промени. И трябваше да започне с честен разговор – със съпруга си, със себе си и, може би, със свекърва си.

Отвън леко заваля, сякаш природата се опитваше да измие натрупаната горчивина и обида от това задушно лятно утро.

Димо пристигна след четиридесет минути. През това време Кира успя да се преоблече, да събере косата си на стегната опашка и дори да сложи червило – любимото, което пазеше за специални случаи. А този случай беше именно такъв.

Входната врата се хлопна, в антрето се чуха забързани стъпки.

– Кира? – В гласа на съпруга й личеше притеснение. – Какво е станало?

Тя излезе при него – спокойна, събрана, с изправен гръб. Димо спря на прага, без да свали сакото си. В очите му се четеше тревога.

– Трябва да поговорим – каза Кира. – За нас. За твоята майка. За всичко.

Димо бавно окачи сакото си на закачалката.

– Нещо се е случило с мама ли?

– Не – поклати глава Кира. – С нея всичко е наред. В момента е на верандата, пие чай с Людмила Сергеева и обсъжда колко безполезна снаха съм.

Димо пребледня.

– Какво?..

– Седни – Кира посочи дивана. – Разговорът ще бъде дълъг.

Тя му разказа всичко. За подслушания разговор, за постоянните заяждания, за това как майка му четяла личните й съобщения. За усилията си да се впише, за безкрайното преследване на идеала на „перфектната снаха“, за посещенията си при психолога. За това как й е омръзнало да се преструва, че всичко е наред.

Димо слушаше мълчаливо, движейки челюстта си от напрежение.

– Защо мълча за всичко това?

– Защото се страхувах – честно отвърна Кира. – Страхувах се, че ще вземеш страната на майка си. Че ще кажеш, че преувеличавам, че измислям проблемите от нищото. Че съм неблагодарна и не ценя грижата на майка ти.– Грижа? – Дима горчиво се усмихна. – Това, което тя прави, не е грижа. Това е… – той замълча, търсейки точните думи.

– Токсичен контрол – подсказа Кира. – Така казва моят психолог.

– От кога ходиш при него?

– От три месеца. Откакто започнаха паник атаките.

Дима рязко се обърна към нея:

– Какви атаки? Защо нищо не знаех?

– Защото не забелязваше – тихо отговори Кира. – Беше твърде зает с работата. И с опитите да угодиш на майка си.

Той стана и започна да крачи из стаята.

В този момент входната врата отново се тръшна, и в къщата се разнесе гласът на Валентина Петровна:

– Димочка? Вече си вкъщи? А защо колата е паркирана така накриво?

Кира инстинктивно се напрегна, но Дима сложи ръка на рамото ѝ:

– Ще се оправя.

Валентина Петровна нахлу в стаята, докато приглаждаше прическата си:

– Димочка, какво, да не си тръгнал от работа? Нещо случи ли се? – И веднага, без пауза: – Кира, защо не си измила съдовете? Там още има мръсна тенджера…

– Мамо – гласът на Дима звучеше необичайно твърдо. – Трябва да поговорим.

– Разбира се, сине! – просия Валентина Петровна. – Само че да е насаме…

– Не – поклати глава той. – Ще говорим тримата. Точно сега.

Свекървата се отпусна в креслото, като недоумяващо преместваше поглед от сина си към снахата.

– Знам всичко, мамо – започна Дима. – За разговорите ти зад гърба на Кира. За това как четеш нейните съобщения. За това как…

– Какви глупости! – прекъсна го Валентина Петровна. – Кира, ти ли си му наговорила тези неща? Всичко си разбрала грешно! Аз просто се притеснявам за вас, за вашето семейство…

– Не, мамо – Дима вдигна ръка, за да я спре. – Стига. Прекалено дълго позволявах това да продължава. Прекалено дълго си затварях очите за начина, по който се отнасяш към жена ми.

– Но аз само исках най-доброто! – В очите на Валентина Петровна заблестяха сълзи. – Виждам, че тя не се справя! Че не е готова да бъде истинска съпруга, майка…– А кой определя каква трябва да бъде „истинска съпруга“? – попита Дима. – Ти? По какви критерии? По това колко сол има в борша? По това дали човек работи продавач или мениджър? По това дали имаме деца?

Валентина Петровна се разплака:

– Ти не ме разбираш! Аз съм майка, аз…

– Точно така, – каза Дима меко. – Ти си майка. Но аз вече съм възрастен, мамо. Имам свое семейство, свои решения. И моята съпруга е Кира. Такава, каквато е. С работата си, която обича. С мечтите и плановете си. С правото си да греши и да се учи от грешките си.

Кира го погледна с изненада и admiration. Никога не го беше виждала такъв… уверен? Силен? Истински?

– И какво следва? – гласът на Валентина Петровна се разтрепери, тя стисна нервно кърпичката в ръце. – Просто ми кажи направо – изгонваш майка си от дома?

Дима потърка носа си и помълча няколко секунди.

– Не… – вдиша дълбоко. – С Кира решихме да се изнесем. Ще купим жилище в друг квартал.

Валентина Петровна пребледня:

– Какво? Но… как така без вас?

– Не без нас, мамо. Ще идваме на гости. Но ще живеем отделно.

В стаята настъпи пълна тишина. Чуваше се само тиктакането на часовника на стената и шумът от дъжда навън.

Шест месеца по-късно

Кира стоеше до прозореца на новия им апартамент. Гледаше как пада първият сняг.

– За какво мислиш? – Дима я прегърна отзад, отпирайки брадичката си на главата ѝ.

– За това колко много се промени през тези шест месеца, – усмихна се тя. – Помниш ли как се нанесохме тук през август? Как майка ти плачеше…

– Помня, – въздъхна той. – Но знаеш ли, мисля, че това се оказа за добро за всички.

Кира кимна. След преместването им, Валентина Петровна две седмици не се обаждаше – демонстративно „страдаше“. После започнаха обажданията в сълзи, опити да предизвика съжаление, обвинения… Но Дима оставаше непреклонен. И постепенно, съвсем бавно, нещо започна да се променя.

– Представяш ли си, – каза Кира, – вчера майка ти ми се обади просто да попита как съм. Не ме критикуваше, не ме поучаваше – просто проведохме разговор. Както обикновени хора.

– Да, забелязах, че е станала… по-мека? – Дима се замисли. – Може би, когато се изнесохме, тя най-накрая разбра, че може напълно да ни загуби.

– И че контролът ѝ носи само вреда, – добави Кира. – Знаеш ли, психологът казва, че това е голям напредък. За всички ни.

Тя се обърна към съпруга си:– Между другото, отдавна исках да ти кажа нещо…

– Какво? – Дима се напрегна. – Случило ли се е нещо?

– Случи се, – Кира се усмихна загадъчно. – Помниш ли, като говорехме дали да си вземем котка?

– Да, но…

– Вчера бях в приют. Там има едно малко котенце… Трицветно, пухкаво, с бели чорапчета. Намерили са я на улицата, точно като онова коте преди половин година.

Дима погледна съпругата си внимателно:

– Знаеш, че имам алергия…

– Знам, – кимна Кира. – Затова предварително се консултирах с алерголог. Има специални капки, а също така, ако се грижим правилно за котката…

– Всичко си обмислила, нали? – засмя се той.

– Не само това, – Кира извади малък пластмасов предмет от джоба си. – Обмислих още нещо.

Дима зяпна теста с двете черти.

– Това… – заекна той. – Това ли е, което си мисля?

Кира кимна, а в следващия миг се намери в топлите му прегръдки.

– Само че на майка ти още не казвай, – прошепна тя. – Искам аз сама да ѝ го кажа. Следващата седмица, когато отидем за рождения ѝ ден.

– Сигурна ли си? – Дима леко се отдръпна и я погледна в очите.

– Да, – отговори твърдо Кира. – Знаеш ли, въпреки всичко, което беше… Тя има право да бъде една от първите, които ще знаят. Все пак тя ще бъде баба.

Навън снегът продължаваше да вали, покривайки града с бяло одеяло. А в новия апартамент, до прозореца, стояха двама души – и вече не бяха двама, а трима. Това беше началото на нова история. История, в която всеки имаше своята роля, своето място и правото да бъде себе си.

Дереккөз