— Варя! Моля те, наистина!

— Защо толкова се вълнуваш? — отвърна сестра. — Живейте си както досега, нали не ви пречи?

— Тя не ни пречи, нужна ни е! Моля те, помисли пак, Варя!

— Добре, — съгласи се изненадващо лесно Варя.

Уляна направо се напрегна. Очакваше всякакъв номер от страна на сестра си и това я тревожеше. Но времето минаваше и нищо не се променяше. Варя продължаваше да отказва да продаде стаята си на Уляна и дори не искаше да обмисля въпроса.

Всичко започна, когато сестрите Варя и Уляна останаха без баба си. Те вече бяха големи, Уляна беше по-голямата, от години омъжена и с дъщеричка на име Юля. Те с мъжа ѝ и Юля живееха при бабата, докато тя беше жива, а Варя живееше с майка си, Елена Алексеевна.

След смъртта си бабата завеща на внучките си двустайния си апартамент. Но го раздели между тях неравномерно. Понеже не искаше да обиди Варя (въпреки че почти не общуваха), Зинаида Дмитриевна все пак ѝ остави част от апартамента, с което направи на Уляна лоша услуга. Разбира се, не умишлено. Бабата просто искаше да постъпи справедливо…

На по-малката, Варя, се падна само една стая, а на Уляна — останалата част от апартамента. Това беше резултат на факта, че бабата имаше различно отношение към внучките си, което не беше случайно. Уляна почти цялото си детство растеше с баба си като с майка, защото Елена работеше и изграждаше кариерата си. По-късно Елена (която, за разочарование на майка си, роди Уляна извънбрачно) се омъжи и заживя при съпруга си, а Варя се появи на бял свят.

Докато това се случваше, Уляна вече беше по-голяма и реши да остане да живее с баба си, към която беше свикнала. Училището ѝ, приятелите ѝ — всичко беше там, до бабиния дом. Елена не настояваше Уляна да отиде при нея, дори напротив — личният ѝ живот беше на първо място. И така Уляна остана със Зинаида Дмитриевна.

Мина време, Уляна се омъжи и остана да живее при баба си със съпруга си, както живееше и преди сватбата им. Междувременно майка им Елена Алексеевна рано овдовя. Варя завърши училище, колеж, започна работа и не бързаше да се омъжи. Често дори се подиграваше на по-голямата си сестра, че се е „вързала за мъж“ толкова млада.

След смъртта на бабата Варя, около половин година след тъжното събитие, дойде в жилището, заключи стаята си с ключ и заяви, че това е нейната собственост и ще остане заключена, докато дойде подходящото време.

— Не искам да влизате в нея — каза Варя. — Живяхте с баба с една стая, ще се справите и сега така. Имате си коридор, кухня, баня с тоалетна и балкон! Не съм заключила тях, само това, което ми принадлежи.

Уляна не намери думи да ѝ отвърне. Мъжът ѝ, Олег, беше на работа, а тя тъкмо се беше върнала, след като бе взела Юля от детската градина. И в този момент Варя се появи. Най-вероятно си бе изчислила времето така, че Олег да не е у дома. Сега сестра ѝ, с победоносен вид, прибра ключа от стаята в чантата си (ключът, който ѝ даде майка им) и бързо се канеше да си тръгне.

— Е, аз ще тръгвам, време ми е — отдръпваше се Варя към вратата.

— Дори чай няма да пиеш? — предложи студено Уляна, скръсквайки ръце на гърдите.– Не, нали ти казах, че бързам – Варя буквално изхвърча през вратата като куршум.

– Мамо, защо леля Варя заключи бабината стая? – Юлия прекъсна унесените мисли на Уляна със своя въпрос.

– Вече не е бабината стая, зайче – въздъхна Уляна. – Та баба вече не е с нас. Това вече е стаята на леля ти Варя. И тя може да прави с нея каквото си иска.

От мислите за това й идеше да завие на глас. Улянината сестра Варя беше способна на много неща, не на последно място защото имаше доста лош характер. Това беше и главната причина отношенията им да не се развият в нещо по-близко, а не само разликата във възрастта.

На едно семейно съвещание, Уляна и нейният съпруг Олег взеха твърдото решение да съберат всички налични средства и да пробват да откупят стаята от Варя. Но тя категорично отказа да я продаде.

– Знам законите, не се тревожете. Ако някой ден реша да продавам, първо на вас ще предложа. Но не искам. Защо ми е? Нека си стои – заяви сестрата.

– Варя – за пореден път я убеждаваше Уляна, – поне не я заключвай! Можем да я направим детска стая! Да сложим там легълцето на Юлия, тя расте, нужно й е пространство. Планираме и второ дете, жилището ни ще ни е нужно!

– Не. Нека стои заключена. Какво толкова те вълнува? Няма ваши неща вътре, нали? – попита Варя.

– Не – въздъхна Уляна.

Наистина, техни вещи нямаше вътре. Бяха останали само бабините. Не можеше ръка да й трепне да изхвърли бабиното легло, тежкия скрин, гардероба от масивно дърво, пълен със старомодни рокли, поли, блузи и палта. Последните години баба не искаше да купува нови неща, беше против излишни разходи, ходеше с любимия си пуловер и пола и пазеше в гардероба само скъпите на сърцето й неща, които не позволяваше да се изхвърлят.

Още когато Уляна беше тийнейджърка, помнеше как баба отваряше гардероба, прехвърляше вещите и с тях сякаш възкресяваше своите спомени…

– Ето тая бордо рокля, помниш ли, Уля, носих я на юбилея? Виж там на стената снимката, аз съм с нея! Ох, как ме уважиха на работа! Самият директор на завода ми стисна ръката, дойдоха от профсъюза, подариха ми сервиз за чай… А тази шапка? О, като си спомня… Не, не, тези тайни не са за малки ушенца! – кокетничеше баба.

– Защо не са за малки? Аз вече съм голяма! Разкажи, бабо! – настояваше младата тогава Уляна.

Взираше се бабата в далечината и започваше да разказва за един изискан мъж, капитан на далечно плаване. Истински капитан! Искал я за жена. Но тя му отказала. Защото не го обичала истински, а обичала своя покоен съпруг и в негова памет отдавна се заклела, че никога повече няма да се омъжи. И защото не искала да доведе в дома си втори баща за дъщеря си.

– Спокойна бях само за майка ти… А сега си мисля, защо ли не приех тогава предложението му? Но! Тази шапка ми напомня за нашите страстни целувки на палубата на кораба! Едно плаване с него на парахода… толкова неща имаше! Ах… Дори главата ми се завива от спомените.​— Колко е интересно, бабо! — възхищаваше се Уляна. И баба ѝ продължи разказа си.

…Така вещите на баба ѝ останаха непокътнати в онази стая. А Варя взе и я заключи.

Един ден Уляна приготвяше вечерята, а Юлия играеше до нея в кухнята. Разнесе се звънец на вратата. Когато отвори, Уляна видя Варя с непознат мъж до нея.

— Това е Александър — представи го тя. — Той ще живее в моята стая. Реших да я давам под наем…

Уляна застина на място. Краката ѝ наистина се подкосиха. Ако за продажбата на стаята с Олег някак бяха се успокоили, убедени, че законът е на тяхна страна, сега започна да се реализира най-ужасният сценарий.

— Това какво сега? Благодарение на теб ще живеем с непознат човек?! — каза тя с ядосан шепот, бързо съвземайки се, и грубо дръпна сестра си за лакътя в коридора, докато квартирантът оглеждаше стаята. — Да не си се побъркала напълно?!

— Нямам никакво намерение да се побърквам — отвърна Варя обидено, измъквайки ръката си от ледените пръсти на сестра си. — Напротив, постъпвам умно! Защо да не печеля от жилището? Ето така!

Тя важно мина покрай Уляна и започна да показва на Александър къде са тоалетната, банята и кухнята. Малката Юлия гледаше всичко това, мигаща неразбиращо, с любимата си кукла в ръка.

— Това вече е прекалено! Комунална квартира, а след това този Александър ще води тук някакви компании?! А аз с него да пия на брудершафт, така ли?! Ех, Варя!!! — Олег беше извън себе си от ярост.

Уляна обаче тихо плачеше, седнала на дивана, а Юлия, оставяйки любимата си кукла, милваше майка си по главата, опитвайки се да я утеши. Но се получи обратното и тя също започна да подсмърча и да плаче.

Нито молби, нито доводи можаха да убедят Варя да не отдава стаята под наем. От отчаяние Уляна дори мислеше да предложи на сестра си същата сума, която квартирантът щеше да плаща. Но Олег я спря:

— Да не си посмяла! Това вече е прекалено нагло. Намери се куче на шареното сено! Нито да продава стаята, нито да се отказва от наем! Къде е онзи мъж?!

— Замина — отговори Уляна през сълзи. — Каза, че ще се нанесе от следващата седмица.

— Трябва да измислим нещо — заяви Олег.

Уляна звънна на майка си, надявайки се да повлияе на Варя чрез нея, но разговорът беше неприятен. Напълно не се разбраха. Майка ѝ заяви, че баба ѝ вече е обидила момичето, защото не е разделила апартамента по равно. А сега, когато я няма, те с Олег заграбили всичко и още се осмеляват да претендират! Съвсем загубиха съвестта си!​— Мамо! Но нали ѝ предлагаме най-добрия вариант! Искаме да купим нейната стая!

— Варя настоява, че това е прекалено евтино! Тя знае по-добре, следи пазара. Предпочита да я отдава под наем, отколкото да я продаде. Все пак е недвижимост! Пасивен доход, — заяви майката.

Уляна плачеше всеки ден, а Олег стискаше юмруци, мълчеше и напрегнато мислеше. Той нямаше собствено жилище. Това беше болезнена тема за него: големият син от многодетно семейство с доста скромни доходи, той все още не беше успял да събере пари за собствен апартамент. Това беше мечтата му. Те с Уляна спестяваха, но засега сумата беше твърде малка.

***

— Олежка… Толкова неподходящ момент… — Уляна с треперещи ръце подаде на мъжа си тест за бременност, на който ясно личаха две чертички. Това се случи в събота сутринта.

— Не, скъпа, — каза Олег и я прегърна. — Точно на време. Реших какво ще направим… Юля спи ли?

— Да, все пак е почивен ден, няма нужда да ходи на градина… — отвърна Уляна и избърса сълзите, които се бяха насъбрали в очите ѝ. Тя беше объркана. През изминалата седмица целият им живот се беше преобърнал с главата надолу.

— Ще продадем нашия дял от апартамента, а Варя да прави каквото иска. Ще я изправим пред свършен факт, точно както тя направи с нас!

— Вероятно това ще е най-доброто решение, — бавно каза Уляна. — Разбира се, не бях мислила да се изнасяме в близките години, но…

— Няма да живея в комуналка, още повече че скоро ще имаме нов член на семейството, — твърдо заяви Олег.

***

— Нямам толкова пари!!! — изкрещя Варя толкова силно в телефона, че Уляна беше принудена да го отдалечи от ухото си. — Побъркали ли сте се?!

— Ами, както знаеш, — опитвайки се да запази спокойствие, каза Уляна. — Постъпихме според закона: уведомихме те и първо на теб предложихме изкупуването…

— Ах вие… Ами аз… — Варя не успя да намери думи от възмущение и хвърли телефона.

„При адвокат ще тича за съвет… Да видим…“ — помисли си Уляна.— Няма да стане, сестричке! — каза тя вече на глас. — Всичко е по закон, точно както ти обичаш.

След половин час се обади Елена Алексеевна и започна да упреква по-голямата си дъщеря:

— Такова нещо къде се е видяло, с роднини да постъпваш така?! Съвсем съвест ли нямаш?! — крещеше тя.

Но Уляна я изслуша спокойно, за пореден път убеждавайки се, че истинската ѝ майка винаги е била баба ѝ, а не тази крещяща жена, която дори не осъзнава, че говори абсурдни неща.

— Мамо, просто продавам своето. Точно както тя тогава реши да отдава своето. Не нарушавам ничии права. Вече имам купувач, — спокойно обясни тя на майка си и, пожелавайки ѝ всичко добро, прекъсна разговора.

След известно време, в апартамента, вместо Олег, Уляна и Юля, при Александър се настаниха миловидни хора от южна националност. Те бяха шумни и разговорливи, но добросърдечни. В стаята на Александър не влизаха, не чукаха и не го безпокояха. Само че не позволяваха да се водят момичета през нощта и да се пуши в тоалетната. Имаха две малки деца, а съпругата беше бременна с третото…

Наемателят върна ключовете на Варя след месец. Каза, че повече няма да наема стаята. Вече не му трябвала.

И така Варя все още се двоуми, отлагайки продажбата на стаята. Не ѝ се иска много да загуби „своя ъгъл“, както се изразяваше. Най-вече защото майка ѝ, Елена Александровна, се беше решила да се омъжи. Един доста симпатичен възрастен мъж ѝ беше замаял главата, а Варя основателно го смяташе за паразит. Тя се страхуваше, че той може да изтръгне от майка ѝ всичко, включително и апартамента, в който живееха и в който Варя нямаше никакъв дял, а само регистрация…

А Уляна и Олег, след като продадоха своя дял, взеха тристайно жилище на кредит в нова сграда. Просторно, с отделни стаи и голям коридор. Дори бяха два санитарни възела. Ултразвукът показа, че Уляна очаква още едно момиченце, и те с голям ентусиазъм се подготвяха за появата на новия член на семейството. Юлька получи своя собствена стая, където сега се засилваше с малка тротинетка.

Въпреки че все още имаха дълги години за изплащане на жилището, Олег и Уляна се радваха, че това беше техният дом и никоя Варя вече нямаше да може да настанява там чужди хора, за да си „осигурява пасивен доход“…

Жанна Шинелиева

Дереккөз