Е, ето го и моето наследство, като в приказките.

– Трябваше по-рано да уредим въпроса с наследството, а сега какво? Как ще го делим? – Оксана погледна брат си, присвила устни.

– Ти на мен ли го казваш? – Игор отвърна уморено, обръщайки се към сестра си.

Той седеше до нея на стария диван, галейки котката, изглеждайки напълно потънал в мисли.

Късно вечерта Оксана му се обади с тревожна новина: съседката повикала линейка за баба им. Игор остави всичко и хукна към къщата.

Оксана се настани на дивана и нервно потропваше с крак по пода. В скоро време след Игор дойде и лекарят.

– На кого другиго? Игор, все си като дете, нищо не се е променило. Въпросът с наследството трябва да се уреди.

– Какво наследство? Баба е жива. Ето, лекарят сега ще каже как е.

– Какво пък ще каже той, ясно е и без него – не ѝ е добре.

Напоследък Зинаида Михайловна често се оплакваше от главоболие и високо кръвно. Игор идваше при баба си всяка първа и трета събота от месеца, а Оксана – всяка втора и четвърта.

Преди три години техните родители трагично загинаха, а баба им остана единственият близък човек за братята и сестрата. Имаше, разбира се, лели и чичовци, но от страната на баща им и за тях възрастната жена беше чужда.

Всъщност Зинаида Михайловна успешно се справяше с домакинството въпреки своите осемдесет и две години и не изискваше особен надзор и грижи. Но този график за посещения беше определен още от техните родители отдавна, и децата го спазваха и до днес: помагаха с почистването, купуваха хранителни продукти, лекарства и я съпровождаха по различни задачи.

– Трябва в болница, но баба ви не иска и да чуе. Моят съвет, по-точно настоявам, е наистина да я подложите на изследвания. Годините ѝ са много, разберете, по всичко личи, че има сърдечна недостатъчност. Ако започне да ѝ се подуват крайниците или се влоши задухът – незабавно в болница.

– Да, да, благодаря, ще го имаме предвид – Оксана бързаше да затвори вратата след жената с куфарчето.

– Трябваше да изпратим баба в болницата чрез линейката – Игор стоеше облегнат на касата на вратата.

– Аз няма да отида никъде – долетя едва доловим глас от стаята, където на леглото лежеше баба им.

– Ето, виждаш ли, тя няма да отиде – каза Оксана, вдигайки рамене.

– Бабо, лекарят е прав, по-добре да се постави диагноза и лечението да започне навреме, отколкото да се стигне до…

– Ти вярваш ли на лекарите, Игор? – бабата говореше едва чутно.

– Сега не става дума за вярване, а за живот. Оксана? – братът очакваше сестра му да го подкрепи, но тя се приближи до бабата и промени темата.

– Бабо, случайно да си прехвърлила този апартамент на мое име?Баба поклати глава.

– Утре ще извикам нотариус или когото, който трябва, ще се погрижа. Трябва всичко да стане бързо, за да няма много въпроси, – каза съвсем спокойно Оксана.

Зинаида Михайловна притвори очи.

– Бабо, по-зле ли ти е? – попита Игор.

Тя поклати глава.

– Остави я да спи, защо я занимаваш? Хайде в кухнята, – повика го сестра му.

– Аз ще остана при нея, нахрани котката. Оксана, чуваш ли?

– Чувам те. Тогава остани, аз си тръгвам.

Оксана се прибра вкъщи, а Игор остана. Не усети как заспа, седнал до леглото на баба си.

Зинаида Михайловна се събуди призори. Много й се пиеше вода, но не посмя да буди внука си, чиято глава лежеше на ръката й. Котката се беше настанила от другата страна, до сърцето й, но не спеше, лежеше присвила очи. Бабата не се сдържа и въздъхна дълбоко. Котката леко отвори очи, а внукът се събуди.

– Зле ли ти е?

– Искам да пия, но не те събудих.

– Бабо, ама защо? Затова останах тук, – той я повдигна, за да й даде вода, и взе чаша.

– Благодаря ти, мило дете. Не се притеснявай, че апартаментът ще отиде при Оксана. На теб ще ти остане моят пуловер. Знам, че наследството няма да е равно, но Оксана така реши.

Игор се усмихна.

– Пуловер ли? Добре, пуловер, – повтори той и хвана ръката й в своята.

На обяд пристигна Оксана с един висок, слаб мъж. В ръцете си той държеше кожена папка. Игор искаше да излезе от стаята, но баба му го помоли да остане. Когато документите за апартамента бяха готови, баба му поиска още нещо.

– Пуловерът, който виси в гардероба, Игор, извади го, онзи топлият, с бродираните цветя.

Внукът отвори гардероба и извади топлият бабин пуловер.

– Да, този е. Моля го да бъде вписан в документа. Да е отделно. Това е от мен за Игор. Моят внук.

Мъжът погледна пуловера, после младежа, който го държеше, после погледна Оксана и кимна.– Ще направим.

Два дни по-късно баба му се почувства по-зле. Игор не послуша повече настояванията на възрастната жена и веднага извика линейка, за да я откара в болницата.

– Този пуловер не го взимай, аз ти го подарих, забрави ли? – посочи Зинаида Михайловна на внука, докато той събираше чантата за болницата.

– Кой да сложа, може би зеления? – попита внукът.

– Оттам няма да се върна, Игор, видях сестра си насън преди месец, тя ме вика при себе си. Не тъжи, там с нея ще ни е добре.

Бабата почина две седмици по-късно.

– Всъщност това е даже добре. Най-накрая ще мога да поканя мъж вкъщи без да се притеснявам, може пък и да се омъжа най-накрая – каза Оксана, допивайки кафето си преди работа. – А ти все си вкъщи.

– Ами, извинявай, че нито работя нощем в кафенета, нито разтоварвам вагони. На мен ми е добре и пред компютъра. И да знаеш, Оксана, мъжът трябва да кани жената, на своя територия, така да се каже.

– Ей, много ти знае устата, господин „поканвач“. Сигурно ти е кеф, че ще се изнеса. Ще видя кого водиш у дома, ша…

– Ти пък много по-добра – подкачи я брат ѝ.

– Млъквай! – почти скочи от стола Оксана.

Напрежението между брат и сестра винаги е съществувало – още от детството. Сега просто достигна ново ниво.

На университета на Игор беше по-близо от неговия апартамент. А на Оксана до работа – само две спирки от апартамента на бабата.

Игор също стана, прибра чинията си в мивката и отиде в стаята си. Оксана му извика след него:

– Не забравяй да измиеш след себе си.

Брат ѝ дори не отговори.

Оксана му се обади следобед, точно когато на Игор свършиха лекциите в университета.

– Чух, че в апартамента на баба има наводнение. Нещо се е случило, съседите от долния етаж се обадиха.

– Разправяй се сама – спокойно отговори Игор. – Това вече е твоят апартамент.

– Не мога да изляза от работа, след пет минути имам важно съвещание. В управлението казаха, че ще спрат щранга, но трябва да се извика водопроводчик, а техният е на адрес.

– Добре – съгласи се Игор.Ключът от апартамента на баба му все още си стоеше в раницата.

– Ужас, – Игор отвори вратата и запуши носа си.

В кухнята стоеше котешка тоалетна, която очевидно никой не беше чистил. Котката лежеше в стаята, на леглото на баба му, върху онзи пуловер, който тя бе оставила на Игор в наследство. Щом видя мъжа, котката едва отваряше очите си.

Игор се огледа, отвори вратата на банята и разбра откъде е течът – на пода имаше локва. За всеки случай той завъртя крана и се запъти към кухнята. Пакетчето с котешка храна стоеше на обичайното си място в горния шкаф.

Котката помириса храната в чинийката, но не се докосна до нея, не достигаше до нея. Игор придвижи чинията точно под главата ѝ, отвори пастта ѝ и сложи малко парченце. Котката го преглътна.

– Отлично, – каза Игор и отиде в кухнята за вода и да изчисти тоалетната.

Уверен, че котката е хапнала малко, Игор се захвана с ремонта на крана. След това позвъни на управителната компания и едва от петия опит успя да се свърже със сестра си.

– Оксана, ти обеща да намериш място за котката.

– Аз? – изведнъж ясно чу в слушалката глас с нотки на учудване.

– Да, каза, че ще я прибереш. Говорихме за това. На мен не ми позволи да я взема у дома. Тук е стояла без храна почти две седмици.

– Да, спомних си.

– Спомнила си! Аз ще доведа котката в моя дом и това не подлежи на обсъждане. Кранът също оправих.

– Разбрах. – отговори сестра му, затвори телефона, без дори да благодари.

– Приготвяй се, Васка, ще живееш у мен, – потърка ръце Игор, като се замисляше къде да сложи котката за транспортирането.

С ноктите си котката се закачи за пуловера, същия, който баба му беше подарила на внука.

– Ето го и моето наследство, като в приказка. Помниш ли, Василе, приказката за братята, на които единият получи котка? Само че при мен е с пуловер, а не с ботуши, – засмя се Игор.

Изминаха три седмици, откакто баба му си отиде, а сякаш нищо не се беше променило. Нещата си стояха на същите места. Оксана планираше да направи козметичен ремонт, преди да се премести, но за това не разполагаше с пари.

Игор въздъхна тъжно. Баба му много му липсваше. Намери в шкафа широка чанта със затягащо се отгоре въженце, сложи на дъното бабиния пуловер, върху него – котката, леко затегна въженцето, заключи апартамента и тръгна към дома си.

През целия следващ ден котката ядеше. Не се отделяше от купичката си, която Игор беше купил, ядеше и ядеше.

– Гледай сега, Василе, тоалетната е там, – каза мъжът, показвайки на контейнера в коридора, с усмивка. Котката кимна, сякаш разбираше.

Бабината чанта Игор прибра в шкафа, но извади пуловера от нея. Разтърси го няколко пъти над ваната и нещо звънкаво удари чугунения ръб – но не бяха копчетата. Игор реши, че нещо има в джоба. Пъхна ръка в единия, после в другия. Нищо. Обърна пуловера с опакото навън и забеляза пришит от същия плат голям квадрат с размер на тетраден лист. Отначало не можеше да го различи. Само ако знаеш. Под тъканта очевидно имаше нещо. Краят не поддаваше, беше трудно да се разпори. Под меката тъкан имаше втори, по-плътен памучен джоб, разделен на няколко отделения. И с него се наложи да се потруди. Но вече беше ясно, че вътре се крие нещо.– Юре, здравей. Баща ти вкъщи ли е? Чудесно, ще мина при него за пет минути.

Приятелят на Игор Юрий имаше баща, който работеше в бижутерийна фирма, като поправяше изделия по гаранция, а в събота и неделя – в заложната къща на съседната улица.

Бащата на Юра дълго разглеждаше разложените пред него предмети: огърлица, няколко пръстена с големи и по-малки камъни, обеци, верижки.

– Откъде ги имаш? – попита приятелят на сина си, като погледна към Игор.

– Бабата ми ги завеща.

– Ако намеря купувач, а за някои от тези неща обещавам страхотни клиенти, тогава…

– Стара кола ще си купиш – прекъсна Юра, като сръчка приятеля си в ребрата.

Бащата хвърли строг поглед към сина си, който веднага се смълча.

– Тук има достатъчно както за кола, така и за апартамент. А този пръстен го запази, той е специален. Спомен от баба ти, ще го подариш на жена си или дъщеря си, когато настъпи времето. Не е скъп, разбира се, но е елегантен и здрав – такива вече не правят.

– Кола и апартамент? От това? – Игор дори не се опита да скрие изненадата си.

– Ако не бях аз, нямаше дори да разбереш колко много те е обичала баба ти. Да, огърлицата е просто великолепна, запазена е в идеално състояние. Скрий всичко добре. Ще ти кажа, когато намеря подходящи клиенти. И нито дума на никого. Разбрахте ли? – Той погледна и двамата сериозно.

Момчетата мълчаливо кимнаха, осъзнавайки важността на казаното.

Тази нощ Игор дълго не можеше да заспи. Котаракът Василий изведнъж скочи на леглото и се настани до него.

За Игор това беше ново: в дома им, освен рибки, никога не е имало домашни любимци – майка му имаше силна алергия към козина.

Игор се размести, правейки място на котарака, но той се надигна, сякаш се канеше да си тръгне. Мъжът протегна ръка, погали го и Василий остана неподвижен.

– Спи, котарак с пуловер – усмихна се Игор, гледайки пухкавия си спътник, и загаси лампата.

Дереккөз