– Как така, баща ви иска да се върне? – Мария не можеше да разбере разказа на сина си. – Почти петнадесет години сме напълно чужди хора след развода.

– Така е, разбира се – Алексей се затрудняваше да намери правилните думи. – Аз всичко разбирам, в младостта хората правят грешки, но сега няма какво да делите.

– Та нямаме и нищо общо освен вас – жената все още не разбираше. – А вие с Даша вече сте възрастни, имате си свои семейства и сами решавате с кого да се виждате, а с кого не. Но аз какво общо имам тук?

– Просто баща ни осъзна, че ти няма да искаш да го изслушаш, затова ни помоли мен и сестра ми да ти споменем за това – оправдаваше се Алёша. – На нас с Даша би ни било по-спокойно, ако знаем, че вие живеете заедно и се подкрепяте.

Мария изпрати сина си и дори не успя да събере мислите си, когато дъщеря ѝ се обади и започна да говори на същата болезнена тема.

– Мамо, разбери, това е нашият баща и в момента има здравословни проблеми – обясняваше Дария.

– Докато баща ви беше млад и силен, дори не си спомняше за съществуването ми, а сега изведнъж нещо се е променило – опитваше се да не се гневи Мария. – Може би забравяш, че той ме изостави преди години заради друга жена!

– Но те отдавна са се разделили, а за вас би било добре да живеете заедно, годините напредват – настояваше Дария на своето.Тежко стана на душата на Мария след разговора с децата. Всичко им даваше, след развода дори не се опита да започне нов живот, страхувайки се да не ги нарани, защото и двамата преживяваха раздялата на родителите изключително трудно, а тя съвпадна с техния тийнейджърски период. А сега се оказваше, че те говорят на две напълно различни езици и почти не се чуват един друг. В съзнанието ѝ по някаква причина отново изплува денят, когато Анатолий си тръгна, и ѝ стана още по-зле.

— Разбираш ли, повече не те обичам — ѝ каза тогава той, като избягваше погледа ѝ. — Срещнах друга жена, с нея искам да живея до края на дните си.

— А какво ще стане с мен и децата? — попита го тя със задавен глас.

— Живейте си както досега, само че без мен — продължи той. — Апартаментът остава за теб, с децата ще се виждам и ще помагам финансово, доколкото мога, но теб вече не обичам.

— А ти мислиш ли как децата ще приемат заминаването ти, особено в тази възраст? — все още не можеше да повярва Мария.

— Ще го приемат нормално, нека се запознаят с подробностите на живота на възрастните. Не е правилно да се живее без любов, прости ми — каза той, давайки ясно да се разбере, че разговорът е приключен.

Думата си Анатолий удържа, не претендираше за апартамента при развода и остана да живее с новата си любима. С децата се виждаше на неутрална територия, защото нямаше куража да стъпи в апартамента, а новата му партньорка не ги канеше в дома си. Мария тогава някак се опита да обясни на сина и дъщеря си причините за развода, но те не пожелаха да влизат в подробности.

— Баща ни каза, че това е неговото решение и ни помоли да го уважим — каза тогава Алексей, който беше пораснал рязко за това време. — Трудно ни е с Даша, но после всичко някак ще се уталожи.Само за Мария нищо не се подреждаше от само себе си, тя копнееше за съпруга си, нощем плачеше в възглавницата и отказваше предложенията на приятелките си да я запознаят с друг мъж. Той се обаждаше само заради децата, а на нея звънна само веднъж, заради причина от битов характер.

– Събираме се да отидем на почивка, а оставих рибарските си принадлежности в шкафовете горе, – започна той разговора по телефона. – Мога ли да дойда в събота да ги взема? Исках децата да ги донесат, но не разбраха къде са и какво трябва да вземат.

– Добре, ела, – опитваше се да отговори спокойно Мария.

След това тя живееше в очакване на тази събота, обмисляйки всяка подробност за разговора. Реши да покаже на бившия си съпруг, че се справя прекрасно без него, и искаше да го посрещне „по всички правила“. После си даде сметка, че това ще изглежда нелепо и се отказа от идеята.

– Отслабнал си, – каза тя тогава, докато гледаше как Анатоли опакова кутиите си. – Да не би новата жена да не те храни?

– Храни ме, просто работя много, – не искаше да обсъжда новия си живот той.

– Ако нещо, мога да те нахраня или да ѝ предам рецепти за любимите ти ястия, – Мария разбираше, че говори глупости, но не можеше да се спре.

– Злъчността не ти отива, – каза Толи с някаква умора в гласа. – Сега сме чужди хора. Винаги ще имаме общи деца, после внуци, но с това всичко приключва.— Сигурен ли си? — попита тя с надежда в гласа.

— Да — отговори решително Анатолий.

После това той си тръгна с новата си съпруга, а Мария остана сама в кухнята и плака от самосъжаление. През годината след развода тя отслабна значително, но се опита да се съвземе. Това не беше лесно – тя се правеше, че е щастлива, но в сърцето си таеше надежда, че бившият ѝ съпруг ще се осъзнае и ще се върне. Разбираше, че хората ще я осъдят, но беше готова да го приеме обратно и да забрави миналото завинаги.

— Баща ти се раздели с онази жена — казаха ѝ след три години децата. — Сега се премести в стая в общежитие.

Странно, но тази новина събуди у Мария надежда за възможното завръщане на Анатолий. Тя започна да се облича модерно, да се грижи старателно за себе си и чакаше първата стъпка от него. Приятелките ѝ си помислиха, че вече е подредила живота си, но Мария не искаше да навлиза в подробности, затова се измъкваше с шеги. Чакаше, а Анатолий не се връщаше. После обаче той заживя с друга жена. На сватбата на сина си беше с нея, но на тържеството на Даша дойде сам.

— Защо сам? — попита тогава Мария.

— Ирина е в командировка, не можа да дойде, но изпрати поздрави — каза той спокойно.

С времето Мария започна да гледа на ситуацията по друг начин, успокои се и спря да чака. Намери утеха в работата, купи вила извън града, а свободното си време посвети на себе си. Децата вече имаха свой живот, а тя попълваше своя с приятели, роднини и цветя. Един ден дори доведе у дома бездомно коте. Всичко като че ли се подреди, стана спокойно и ясно, докато не дойде този разговор с децата. Няколко дни Мария се терзаше и не знаеше как да постъпи в такава ситуация. А после, връщайки се от работа, видя Анатолий пред входа.— Разбираш ли, си помислих, че всичко лошо трябва да оставим в миналото — говореше той, седнал в кухнята с чаша чай. — По-голямата част от живота е зад гърба ни, всичко негативно е обрасло с бурени, и няма смисъл да го спомняме. Хайде да живеем заедно остатъка от живота си и да гледаме внуците после.

— Кажи честно, защо реши да се върнеш точно в нашия апартамент, а не да прекараш старините си с някоя от избраниците си, които дойдеха след мен? — Мария не скри липсата на радост.

— Здравето ми вече не е същото, догодина излизам в пенсия, — също честно отвърна Анатолий. — Затова си помислих, че децата ни са добри, няма да ме изоставят и ще ми донесат чаша вода на старини.

— Спомняш ли си думите си, че сме чужди хора един на друг? — попита тя, гледайки в очите на някога обичания от нея мъж. — Разбрах ги много по-късно, но сега напълно съм съгласна с тях.

— Тоест, няма да ме приемеш обратно? — попита той.

— Не се тревожи, сам каза, че децата са добри, те със сигурност няма да те изоставят, — отвърна Мария. — Ти ме изличи от живота си преди много години, нека си остане така.

След това Анатолий си тръгна, а Мария остана сама, седнала в любимия си стол. Тя изключи телефона, защото знаеше, че сега той ще звъни на децата, а те ще започнат да я убеждават и разпитват. Но на жената вече не ѝ се искаше нищо друго, освен тишина и спокойствие. Тя го чакаше да се върне толкова дълго, а после всичко изгоря и приключи. Ако Анатолий беше казал нещо за желание да остарее рамо до рамо с нея, може би тя би го съжалила и приела. Но в този момент той мислеше само за собствения си комфорт и удобство, а Мария нямаше желание да утешава никого. Имаше деца, приятелки, вила и котка — това сега ѝ се струваше напълно достатъчно.

Дереккөз