— Бабо! Хайде, продай поне един апартамент, — каза Еля.

— Не, внучке. Няма да продавам и не ме молете. Недвижимите имоти са сигурни. А парите — фу и ги няма. Могат да се профукат толкова бързо, че дори няма да усетиш, — заяви Василиса Дмитриевна.

— Тц! Така си решила, няма да те убедим, ама какво е това! — възкликна Еля, ядосана.

Бабата обаче погледна внучката си над очилата, поклати тъжно глава и каза:

— Ех… Само за пари мислите! Младите съвсем се промениха. Ние едно време живеехме, радвахме се, работехме здраво, отглеждахме деца, пеехме песни… Да… Всичко с усмивка и радост. Ако има условия — хубаво, ако не — ще се оправим. Като си млад, трудностите се понасят по-лесно. А вие… Все искате комфорт, отделен дом, повече пари за тези южни почивки по моретата… А защо? Не може ли да се живее и без това? Ето аз, никога не съм виждала морето. И какво от това?

***

— И казах на баба, че вече няма да мога да ѝ помагам – скоро ще изляза в майчинство и няма да ни стигат за нас самите. А тя казва: „Е, добре, щом няма – няма, к’во да се прави“, — разказваше Еля на съпруга си след като беше на гости при баба си. — Не разбира, че ако ние не можем да ѝ помагаме, как ще си покрива разходите за тези апартаменти? Вероятно разчита, че брат ми ще ѝ помогне, или че родителите ми ще ѝ дадат, но и те няма какво да дадат. А баба, като куче на сено: „Нито сама ще ям, нито на друг ще дам“. Пък и никой не ѝ иска парите! Какви пари? В нейното градче апартаментите струват толкова малко, че е смешно…

— Да… Василиса Дмитриевна с нейните принципи не признава други мнения, — съгласи се съпругът на Еля, Павел.

— И си се обижда! Вика, че искаме да ѝ вземем апартаментите. Или да ѝ измъкнем пари! Ама това никой дори не го мисли! — възмущаваше се Еля. — Ех, бабо…

Василиса Дмитриевна, енергична 72-годишна жена, беше най-малката от трите сестри. Тя беше в добро здраве и се справяше сама. Живееше в малко градче, което някога било миньорско. После мините, които осигурявали работа на хората в градчето, се изтощили и били затворени. Постепенно градчето започнало да запада.

Едно време беше друго! Василиса Дмитриевна си спомняше как в малкото градче имаше парк с езеро и фонтан, дом на културата (великолепна сграда с високи колони, мраморно стълбище, балкони и балюстради), където редовно се провеждаха културни вечери, танци и прожекции на филми. Дори имаше профилакториум. Басейнът работеше, стадионът също, болницата беше добра. Улиците бяха широки и красиви, засадени с липи, поддържани и чисти. Навсякъде имаше цветни лехи и бели паркови скулптури…

Сега обаче градът изглеждаше тъжно. Вместо млечния, както го наричаше Василиса Дмитриевна, и хлебния магазин, се появиха модерни магазини: „Пятерочка“, „Магнит“ и други подобни, но паркът, профилакториумът и басейнът, който вече никой не използваше, изчезнаха. Стадионът се разпадаше, а белите фигури на дискохвъргач и девойка с весло, които стояха на входа му, се рушаха. Паркът беше в разруха, фонтанът не беше работил отдавна, а арката, под която Василиса Дмитриевна някога се беше снимала с покойния си съпруг, беше в такова състояние, че беше страшно да минаваш под нея. Алеите бяха обрасли, цветните лехи също, а езерото се беше превърнало в блато…А всичко това, защото младите напуснаха градчето и останаха само възрастни хора. В този град наистина нямаше къде да се работи, а заплатите бяха крайно ниски.

Наскоро епидемията отне живота на двете по-големи сестри на Василиса Дмитриевна. Това бе голям удар за нея. Често ходеше на гробището, разположено в покрайнините на града, и плачеше. Там бяха погребани и родителите й, а сега – и сестрите. Имаше голямо семейно гробище.

Василиса Дмитриевна се грижеше за цветята, растящи в цветните лехи, а след това, уморена, седеше дълго на една ниска пейка и си спомняше за близките. Точно до гробището имаше парцели, където хората копаеха картофи. Василиса си спомняше как по-голямата й сестра, Марина, винаги се присмиваше, гледайки как хората се занимават с картофите, и казваше, че на пазара си купуваш зеленчуци, пък не знаеш нито откъде са израснали, нито с какво са третирани. Средната сестра, Зоя, само се усмихваше и отвръщаше, че за нея няма значение, стига храната да е вкусна.

— Ех, Зоечка винаги обичаше да похапва, — спомняше си Василиса Дмитриевна. — Бедната… настрадала се е в тежките времена, повече от всички нас. Младите днес не разбират какво е това – да няма какво да ядеш, да дъвчеш корени в гората или да се храниш с треви. И това още е добре, ако е лято! А зимата… Ето това е ужас. А Марина беше модна… Всичко на показ! Грим, прическа, шалче на вратлето. Осина талия, кралска осанка, токчета, чорапки… Ах, миличките ми момичета…

Седеше Василиса Дмитриевна, поплакваше и се връщаше вкъщи. А у дома? Пусто. Тихо. Самотно. Но тя беше свикнала, разбира се. Дъщеря й отдавна я канеше да се премести в големия град при нея, но Василиса отказваше. Тогава сестрите й бяха още живи, всички живееха близо една до друга. Често се обаждаха по телефона, виждаха се. Зоя напоследък беше болна и вече не излизаше от къщи. Те с Марина я посещаваха.

— А после дойде вирусът и покоси всички. Останах сама… — плачеше Василиса Дмитриевна.

От двете сестри остана наследство: две едностайни апартаменти, които преминаха на Василиса Дмитриевна. Така стана, защото и двете сестри си отидоха без семейства. Марина така и не създаде семейство, а на Зоя мъжът и синът й загинаха едновременно, оставяйки я напълно сама.

Състоянието на апартаментите не беше добро. Съвсем зле. По принцип трябваше да се направи ремонт.

— А ако говорим за моя апартамент, — размишляваше Василиса Дмитриевна сама на глас, — и там трябва да се направи ремонт. Да се подменят прозорците, подовете, водопроводът. Да купя нова печка, хладилник. Този стар, дрънчащ „Смоленск“… Как още работи? Истински раритет! Но откъде да взема пари за всичко това?

— Мамо, трябва да продадеш тези два апартамента, — неведнъж й казваше дъщеря й Лариса. — Ще имаш някакви пари за ремонт, а дори и за нова техника ще ти стигне.

— Ама защо ми е тази техника! — натъжаваше се Василиса Дмитриевна. — Живееш-живееш и после… Здравето вече не е здраво като преди. А апартаментите… нека си стоят. Най-малкото – за спомен. А и…

— А ако ги даваш под наем? Някакъв доход ще имаш! — прекъсваше я дъщерята.— Няма да давам под наем, да пускам чужди хора. Ни за какво! Кой знае какво може да стане, после аз ще съм виновна. А и наемателите всичко ще разрушат там, ще съсипят, нали не е тяхно, за тях няма значение. Не. Нека стоят празни. Заключила съм ги. От време на време минавам да проверя. Проверявам пощенската кутия, ако трябва. Ако е нужно, отварям прозорците да проветря, въртя крановете, за да не ръждясат, и пак си тръгвам.

— А пък сметките за жилищата! Скъпо е да се плаща! — опитваше Лариса да насочи вниманието на майка си.

— Нищо, ще се справя. Пенсията ми е добра.

— Мамо. А отоплителният сезон още не е започнал. Като започне, няма да можеш да плащаш. Най-добре ще е да продадеш и трите апартамента и да се преместиш при нас, в нашия град.

— Язък! Кокошката да учи яйцето, не става! Казах ти, няма да продавам! Какво продължаваш да настояваш?

Лариса напусна дома на майка си, без да успее да я убеди. Дойде есента. Включиха отоплението в жилищата. Сметките за парно скочиха. Василиса Дмитриевна започна да звъни на дъщеря си. Обади се и на внучката си, и на внука. Молеше за помощ с пари. Казваше, че сметките са големи и не може да се справи.

Но всеки си имаше своите нужди. Лариса и мъжът ѝ Александър поддържаха наследствената си вила и инвестираха в нея. Синът им Вадим, внук на Василиса Дмитриевна, живееше самостоятелно под наем, работеше и спестяваше за собствено жилище. И той нямаше излишни средства за помощ. Еля, пък другата внучка, също живееше на квартира със съпруга си и също пестяха.

— Елька, с радост бих помогнал на баба, но само за нейния апартамент, а не за тези стари и безсмислени жилища, които отдавна трябваше да се продадат! — ядосваше се Вадим.

— Знам, — отговори Еля. — Мисля, че баба просто не иска да се разделя със спомените за сестрите си. В тези апартаменти, всичко изглежда като музей. Била съм там с нея, когато ме покани, показваше ми всичко. Чиниите си стоят в кухнята, чаши и лъжици на масата, както са били оставени, така и стоят. Вещите все още са по столовете, снимките висят по стените, кристалите в сервизната витрина, дори стайните цветя на первазите! Ходи и ги полива. Наскоро ходила да събира ябълки от ябълката, която расте до прозореца на апартамента на баба Зоя. Нали тя живееше на първия етаж, клоните на ябълката опират направо до прозореца.

— Антоновка, Еля! Това са толкова ароматни, прекрасни ябълки! — каза баба тогава на внучката си. — Взех количка и отидох. Насъбрах, сварих компот, напълних шест трилитрови буркана.

— Бабо, защо се мъчиш, нали имаш високо кръвно! Ако ти се завие свят и паднеш? — Еля изпъшка тревожно.

— Това са спомени. Зоечка винаги ме канеше есента да бера ябълките, за да варя компот. Аз го правех и ѝ носех. Тя беше болна, една ръка изобщо не ѝ работеше, с краката също едва ходеше, какъв компот щеше да приготви тя! Така я радвах. И с Марина споделях компота. А сега… не знам кой ще го пие този компот… Може би и сама ще го изпия, малко по-малко…Бабата замълча и се обърна към прозореца. Еля разбираше, че тя много тъгува за сестрите си.

— Нито ще продам, нито ще отдам тези апартаменти. Не мога — тихо каза бабата.

Минаха три години. Така и продължаваха да ѝ помагат по малко, ту Лариса със съпруга си, ту Еля, ту Вадим. Макар и трудно, помагаха, даваха пари за плащане на онези апартаменти. Но после започнаха все повече да мърморят. На Лариса и мъжа ѝ покривът на вилата протече, ремонтът струваше цяло състояние, Вадим не можеше да събере пари за своя апартамент, защото на работа поръчките намаляха и заплатите също спаднаха значително. Той си търсеше нова работа, но засега нищо подходящо не намираше. А Еля със съпруга ѝ активно се подготвяха за появата на бебе. Купуваха креватче, количка и бебешки дрешки. Освен това продължаваха да спестяват за собствено жилище и да плащат наем за апартамента си.

— Да се преместя при вас? По-добре е вие да дойдете и да живеете в тези апартаменти! — предлагаше бабата на внуците си.

— Не, бабо. Какво ще правим при теб там? Няма къде да работим — отговаряше Еля. — По-добре ти да продадеш апартаментите и да дойдеш при нас.

— Е, да продам някакси тези апартаменти. И своя ще продам, и после какво? Във вашия град за тези пари само гарсониера ще купя. А тук има цели три апартамента! Това все пак е недвижимо имущество — опитваше се да обясни бабата. — А и се страхувам да продавам, да не ме измамят. Изобщо страшно ми е да се занимавам с всичко това, сама няма да се справя. Ето, ако мен не стане, тогава правете с тях каквото искате…

През пролетта, когато снегът се стопи, Василиса Дмитриевна се отправи към гробището, за да посети близките си.

— Великден е скоро, трябва да се почисти — говореше си тя сама, като внимателно стъпваше по тесните пътеки. Гробовете там бяха разположени хаотично и понякога пътеката между тях ставаше прекалено тясна, а друг път се разширяваше, но след зимата навсякъде имаше лепкава кал, така че пак се налагаше да заобикаля калта по тесните участъци.

В един момент Василиса Дмитриевна не успя да запази равновесие и, подхлъзвайки се, падна право в локвата. Първоначално възрастната жена много се изплаши, че може би си е счупила нещо, но после разбра, че няма болка, и опита внимателно да се обърне настрани, за да стане. Тя бавно се изправи, започна да чисти якето си, на което ципът се беше скъсал при падането, и чу тихи гласове. Недалеч две жени явно също чистеха гробовете на своите роднини и разговаряха. Едната разказваше как била на санаториум и как добре се възстановила там. Освен това спомена как си купила нова прахосмукачка и красиво, леко и топло зимно яке. Другата я попита откъде е намерила пари за всичко това.

— Ами продадох апартамента на Лялечка, сестра ми — обясни жената, като сочеше към паметника. — Разбира се, излезе евтино, защото апартаментът беше стар, ремонтът беше належащ, но какво пък. Парите внесох в банка. Получавам лихви. Пасивен доход, така ми обясни дъщеря ми, и всеки месец си тегля и харча за себе си. На живите живот, на мъртвите памет, ето, успях и паметник да поставя…

Василиса Дмитриевна се замисли. Почисти гробовете, изтри паметника на родителите си с парцалче, сложи свежи цветя. После седна на пейката и се разплака. Толкова й беше мъчно, че нито сестрите, нито родителите й можеха да бъдат върнати! А споменът за тях завинаги ще остане в сърцето ѝ, а апартаментите… Може би наистина трябва да ги продаде?

Василиса Дмитриевна се осмели и започна продажбата на апартаментите. Всичко мина успешно. За изненада апартаментите се продадоха бързо. Все пак имаше някакъв приток на хора в тяхното малко градче. Най-често идваха хора от север и от южни държави. Привличаше ги откровено „смешната“ цена на недвижимостта.​Първото нещо, което Василиса Дмитриевна направи с парите, беше да постави паметници на сестрите си. Тя беше много щастлива, защото сега душата ѝ беше спокойна. После баба покани специалисти, за да сменят прозорците. Стана по-уютно, чисто и топло, защото старите крила на прозорците вече се бяха разпаднали и през зимата духаше така, че вятърът свиреше. Василиса Дмитриевна си купи хладилник и газова печка. Самата тя ги поръча от онлайн магазин и ѝ ги доставиха.

С помощта на Вадим Василиса Дмитриевна постепенно започна да се учи как да използва интернет. Именно той дойде при нея и ѝ помогна да намери фирма, която да свърже интернет. Вадим също ѝ донесе лаптоп, който бяха купили заедно с Еля – те решили по този начин да зарадват баба. Василиса Дмитриевна си купи и ново, красиво яке. А най-важното – вложи пари в банка с лихва.

— Браво, мамо! – каза ѝ Лариса. – Не мисля, че леля Марина и леля Зоя биха се разсърдили на теб. Постъпи правилно, като продаде апартаментите им. А иначе какво? Живееше едва ли не на гладно, нищо не си купуваше, спестяваше. Малко остана да си съсипеш здравето. За какво? За да направиш от жилищата им музей?

— А сега ще отида на санаториум. Толкова искам, направо мечтая – каза Василиса Дмитриевна и се усмихна. – А освен това преведох малко пари на Еля за правнучката. Да ѝ купи нещо, на децата все им трябва по нещо. Ще помагам и на вас с Вадим. Сега мога!

— Благодаря, мамо, ние все някак ще се справим сами – усмихна се Лариса. – Най-важното е ти да си жива и здрава!

— Ще бъда! Имам толкова планове сега! Може би дори на море ще отида, поне да видя какво е. Ох, колко е хубаво с пари…

Лариса гледаше майка си и се радваше. Отдавна не я беше виждала толкова весела и жизнерадостна.

Дереккөз