– Здравей, Марин, Катенцето роди тази сутрин, представяш ли си? Ние изобщо не очаквахме, мислихме, че още две седмици ще поноси, а то изведнъж – такава приятна изненада! – радостно съобщи майката по телефона.

– Аха. Страхотно. Здрасти, мамо – отвърна по-голямата дъщеря, без да откъсва очи от компютъра. Усмивката мигом изчезна от лицето на Людмила Геннадиевна.

– Аха? Това ли е всичко, което можеш да кажеш? – разгневи се майката. – Как можеш да бъдеш толкова безчувствена, Марина. В теб няма и капка любов и грижа към сестра ти. Поне да се беше престорила, че се радваш. Безсрамна си!

– Мамо, спешно трябва да проверя документацията за работа. Разсейваш ме. Радвам се за Катя и Максим. Предай им моите поздравления за раждането на третото им дете – отговори Марина спокойно, доколкото можеше.

– Безчувствена си, безсърдечна. Цялата си като баща си – изрече ядосано майката и затвори телефона.

Марина въздъхна. След всеки разговор с майка си винаги оставаше неприятно чувство. Винаги ѝ се струваше, че майка ѝ не я обича. Съвсем друго отношение имаше към по-малката дъщеря – Катя. За Катенцето майка им беше готова на всичко.

…По-малката дъщеря на Людмила се родила от втория ѝ брак. Марина добре помнеше как майка ѝ събра куфарите, някоя и друга мебел, взе петгодишната Марина и напусна баща ѝ. Детето плачеше безспирно.

Малката не искаше да напуска дома на татко, за да отиде да живее при някакъв чужд чичо. Тя обичаше своя баща и с удоволствие би останала при него, но никой не я попита за мнението ѝ.

За Едуард Юриевич – новия съпруг на майка ѝ, Марина беше напълно безразлична. Ами, добре, че някакво дете се мотае из апартамента. Няма значение. От момичето не се изискваше толкова – да си седи в стаята и да не се появява пред очите му.

Детето не беше против тази уредба. Самата Марина също не искаше да вижда дебелия чичо Едик, който постоянно миришеше на чесън.

Изобщо, тя го смяташе за неприятен човек. А в собствената си стая, зад затворената врата, ѝ беше спокойно. Още повече, че през уикендите баща ѝ я вземаше със себе си.

Бащата на Марина – Анатолий Петрович беше мек, добродушен човек и често отстъпваше на другите. Но не и що се отнасяше до дъщеря му. Бившият съпруг на Людмила Геннадиевна успя да издействува чрез съда право да вижда дъщеря си и сега прекарваше с нея цели два дни седмично.Това време за Марина беше истинско щастие. Но да се връща в апартамента на доведения си баща… Ох, колко ѝ се не искаше това.

Мислите ѝ бяха прекъснати от телефонно обаждане. Отново беше майка ѝ.

— Да, мамо, слушам те — спокойно каза по-голямата дъщеря.

— Марин, тук ъъъ… Та значи, ще дойдеш ли утре с нас в родилното при Катюшка? — попита Людмила Геннадиевна сякаш нищо не се е случило.

— Мамо, утре е понеделник. Имам много натоварен ден. Освен това в дванадесет е насрочено събрание на акционерите.

— Ясно — с обида отвърна Людмила Геннадиевна — Когато ти трябва помощ, ние винаги сме до теб. А когато ние имаме нужда от теб, ти си все заета. А ние сме ти семейство. Аз ще замълча за себе си, но Катя — тя е твоя единствена сестра. А и татко Едик те е възпитавал от петгодишна. Неблагодарна.

— Той не ми е татко! — извика ядно Марина — Аз имах само един баща — единствения и най-обичания. И после, каква помощ ще ви трябва утре?

— Единственият и най-обичаният? А защо тогава ни изостави? — възмути се майка ѝ, но Марина не пожела да отговори. Нямаше смисъл да спори с нея.

— Мамо, утре няма да мога да дойда с вас в родилното — отговори Марина възможно най-сдържано.

— Е, добре, да върви по дяволите — въздъхна Людмила Геннадиевна — Ти винаги си се дърпала и държала настрана от нас. Но на деня на изписването да си тук. Поне племенника си да подържиш на ръце и да ни откараш всички вкъщи.

На Марина ѝ стана ясно. Майка ѝ има нужда от колата ѝ — новия просторен джип. Какво пък, свикнала е, че майка ѝ я използва. Така беше и в детството, когато се роди Катя.

Майка ѝ винаги е смятала, че по-голямата дъщеря е длъжна да помага във всичко, ако обича сестра си и майка си.— Нали обичаш Катенцето? Постой малко до креватчето, докато спи, аз пък ще пера пелените. Ако стане нещо, ме повикай.

Марина искаше да играе, но тихо седеше до креватчето. Към Катя, тогава шестгодишното момиче, не изпитваше никакви чувства. Не можеше да разбере защо майка ѝ е решила, че обича новороденото, постоянно крещящо бебе.

После трябваше да ѝ отстъпва играчките, а по-късно — да я взима с нея на двора да играят. След това деляха една стая и домашните задължения наполовина. Само че наказанията в случай на непослушание не бяха наполовина — виновна винаги излизаше Марина, на нея и строгост се прилагаше.

Имаше време, когато Катя нарочно я издаваше или се оплакваше на родителите за какво ли не. Докато растеше, Марина мечтаеше за едно — да порасне и да се премести да живее при баща си. И без това прекарваше всички уикенди при него, но през работната седмица беше задължена да живее в двустайния апартамент на доведения си баща, в едно пространство с досадната Катя.

Времето минаваше. Момичето завърши гимназия и постъпи в университет, в икономическия факултет. Успяваше да се справя отлично с ученето, а и работеше почасово в свободното време. Още щом навърши осемнадесет години, събра нещата си и се премести при баща си.

В този момент Анатолий Петрович вече бе купил нов тристаен апартамент. За целта продаде двустайния си в панелен блок и една селска къща, която беше наследил от баба си преди година. Дори останаха пари за ремонт.

Животът с бащата беше прекрасен. Но това щастие не трая дълго. Пет години по-късно баща ѝ почина. Получил сърдечен пристъп. Марина наследи тристайното жилище и започна да живее сама.

Намери работа в престижна фирма и започна да изкарва добри пари. Само че личният ѝ живот не вървеше, но тя не бързаше, за разлика от Катя.

Катя роди първото си дете на осемнадесет години. С бащата на бебето — Максим, Катя излизаше още от училището, а резултатът от младежката любов беше синът им Миша. Людмила Геннадиевна правеше вид, че е много щастлива:

— Е, и правилно, че Катенцето роди. Сега е модерно да си млада майка. А иначе, някои първо градят кариера, после чакат повишение, а на старини — ни дете, ни коте, — каза майката.

Марина, разбира се, разбра, че майката намеква за нея, но не се засегна. Много добре познаваше Людмила Геннадиевна. На нея мислите пред езика не смогваха.

— Мамо, ако ти мислиш, че да си млада майка без образование, жилище и работа е хубаво, то нека така да бъде — спокойно отвърна по-голямата дъщеря.—— Нищо, Катя ще получи още образование и ще съберат пари за собствено жилище, а дотогава ще живеят при нас, — махна с ръка майката на Марина.

Но стана съвсем иначе. Катя така и не започна да учи, а за нова квартира и дума не можеше да става. След три години роди дъщеря Юлия, а сега вече има и трето дете на своите двадесет и пет години.

Катя живее със съпруга си и трите им деца в двустайния апартамент на родителите си — заедно с Людмила Генадиевна и Едуард. Тоест, в двустайно жилище са четирима възрастни и три деца, като едно от тях току-що се е родило.

Марина трудно можеше да си представи как всички се побират в апартамента, но всъщност това ѝ беше напълно безразлично.

Когато след няколко дни изписаха Екатерина от болницата, Марина, разбира се, дойде до родилното и помогна: поздрави сестра си, подаде ѝ плик с пари, закара всички до дома им и дори остана на масата за половин час. Но щом се приготви да си тръгва, майка ѝ излезе след нея в коридора:

—— Виждаш ли при какви условия живеем всички тук? — измърмори майка ѝ.

—— Виждам.

—— А ти си живееш в луксозна тризайна квартира. Сама! Не ти ли е неудобно пред сестра ти, пред племенниците, пред татко Едик? — възмути се майка ѝ.

—— Не. А защо трябва да ми е неудобно? — обърка се Марина. — Квартирата ми остана от моя баща. Катя си има свой баща. Мамо, какво искаш от мен?

—— А ето какво: дай на Катя и децата тризонета, а ти се премести да живееш при нас с баща ти. Ще ти оставим голямата стая, като на баронеса, а ние някак ще се съберем в малката — въздъхна майка ѝ.

—— Не, — отсече Марина, — дори не си го помисляй. Няма да дам жилището. Вече повдигаше този въпрос, когато Катя роди Юлия. Казах ти тогава. Сега пак започваш?

—— Но ти си сама, Маринка. Нито деца, нито съпруг. По цели дни си на работа. Какво значение има къде ще спиш. А Катя има семейство, три деца. Имаш ли капка съвест? — хвана се за сърцето майка ѝ.— Това никога няма да стане, дори не се опитвай да ме убеждаваш.

— Безсрамница – изкриви лице майката и отново се опита да засрами по-голямата си дъщеря, надявайки се, че тя ще отстъпи, както винаги е ставало, когато беше дете – Другите за своите родни братя, сестри нищо не жалят, винаги им помагат, а ти? Имаш ли изобщо съвест? Ти израсна с нас, живееше тук, татко Едик те отгледа…

— Няма да дам апартамента и с вас да живея, още повече няма да го направя.

— Тогава забрави, че имаш семейство. Нима си готова заради някакво жилище да се откажеш от майка си, сестра си, племенниците си?

— Да. Готова съм – каза Марина уверено и отвори вратата.

Излизайки от входа, тя пое дълбоко въздух. И изведнъж ѝ се стори, че огромно бреме е паднало от раменете ѝ — най-накрая се беше избавила от вечните упреци и недоволство на майка си.

И това беше толкова приятно – да почувстваш, че си напълно свободен човек. Освен това тя точно знаеше, че всичко тепърва предстои – мъж, деца. Жалко само, че баща ѝ няма да го види. Но, уви, такъв е животът…

Дереккөз