Лена, не прекалявай, че да не останеш сама!

– Можеш ли поне пред приятелите ми да не ми противоречиш? – каза раздразнено Андрей, след като гостите си тръгнаха.

– Какво значи „да не ти противореча“? – учуди се Лена.

– Направо, Лена! Зад гърба ми вече се шегуват по мой адрес, а някои направо казват, че съм под чехъл!

– Ако ще ти стане по-леко, аз не мисля така! – увери го Лена и тръгна към кухнята да разтребва след сбирката.

– Но защо постоянно спориш с мен? Добре, у дома, но защо пред всички? – настояваше той.

– Андрей, не мислиш ли, че прекаляваш? – не разбираше Лена.

– Аз просто искам да не ме излагаш пред приятелите ми! Това е всичко!

– Може би тогава просто да спрем да ги каним у нас? След техните посещения ставаш някак странен!

– Странен? Ти самата ме караш да се държа така!

– По какъв начин? Защото казвам собственото си мнение, а не ти пригласям на теб и приятелите ти? Удивително! Мислех, че в днешно време всеки има право на собствено мнение! – усмихна се Лена.

– Имаш го, колкото си искаш, но…

– Стига! Достатъчно! Не ми устройвай сцени тук! – отсече Лена строго.

– Ето за това говоря! Опитваш се да бъдеш главната в нашата връзка! Но това няма да стане така!

– О, извинете, Ваше Величество! – отново се усмихна тя. – Просто винаги съм била такава. Още в началото на връзката ни дадох ясно да се разбере, че винаги ще имам свое мнение и че никой няма да може да ме управлява.​— Но пред приятели…

​— Видял ли си как твоите приятели си общуват със съпругите си? Забелязал ли поне веднъж?

​— Не! Но със сигурност не по този начин!

​— Наистина ли? Ти си единственият, който смята, че е „господарят“.

​— Дори и така, техните съпруги и приятелки никога не си позволяват да говорят с мен по този начин!

​— Вече е късно, можеш да се оплачеш на планината от мръсни чинии, а аз отивам да спя. Утре съм на работа — каза Лена.

​— Какво означава това?! — изненадано попита Андрей.

​— Каквото значи! Гостите бяха твои, аз готвих цял ден, сега ти подреждай и мий чиниите!

​— Каквото значи! Гостите бяха твои, аз готвих цял ден, сега ти подреждай и мий чиниите!

​— Не, няма да го направя! — възрази Андрей.

​— Защо?

​— Защото това е твое задължение, ти си жена!

​— Имаме ли изобщо задължения според пола? Или приятелите ти това са ти втълпили?

​— Никой от тях не върши нищо у дома, следователно и аз няма да го правя — заяви нахално той.

​— Ако не помагаш, значи няма да живееш тук. Разбра ли? — вече сериозно възмутено каза Лена. — Ах, какъв „мъж“ си намерих! Искаш да командваш? Започвай да си търсиш друго място за живеене и изобщо не смей да споменаваш това тук!

​Андрей замълча. Не очакваше, че Лена отново ще припомни за апартамента. Преди време имаха подобен спор и едва не се разделиха. Тогава тя също спомена апартамента и това го накара да се чувства неприятно.

​Но сега той единствено искаше да обясни, че приятелите му са прави: мъжът е главата на семейството и не трябва да изпълнява домашните задължения, докато живее с жена. Миенето на чинии, чистенето, готвенето — това е нейна работа.— Просто си помисли какво е за един мъж! Да се наглася по теб, да върши домакинска работа – не искам хората да ни мислят за странна двойка, – опитваше се да обясни Андрей.

— Съвпадение, Андрей, и аз работя, нося пари вкъщи! Уморявам се и пак всичко върша у дома! А ти, като си се наслушал на разни „мъжкарчета“, които само се перчат и лъжат, реши да настояваш за „правата си“!

— Те не биха направили такова нещо!

— Наистина ли? А твоят приятел Олег направо трепери пред погледа на жена си! Наблюдавах го цяла вечер!

— Това не е вярно! Измисляш си го, само за да ме провокираш!

— Все ми е едно какво мислиш, но до сутринта кухнята и всекидневната трябва да блестят! Няма да чистя след твоите приятели!

Лена влезе в спалнята и повече не повдигна темата, игнорирайки оплакванията му за „женски задължения“.

На сутринта, събудена от алармата, Лена видя, че Андрей спи на дивана, без да е разчистил снощния хаос. Това окончателно я извади от равновесие.

— Ей, господарю на гората, ставай! – каза тя силно.

— А? Какво? – сепна се той.

— За какво те помолих вчера вечерта?

— Пак ли започваш? Казах ти, че няма да чистя! Това е твое задължение!

— Така ли?

— Да, скъпа моя! – усмихна се той самодоволно.

Лена, без желание да започва нов спор, отиде в кухнята, за да си направи закуска. Андрей продължи с лекциите си за „женските задължения“.

— Ако ме беше помолила за нещо по мъжко – например кола или ремонт – бих ти помогнал. Но чистенето си е твое задължение!Лена мълчаливо се ядосваше, но не каза нищо и го остави в кухнята.

По-късно, когато се приготвяше за работа, забеляза, че Андрей също се стяга да излиза, въпреки че нямаше къде да отиде.

— И къде си се запътил?

— По-далеч от този хаос, който ти не си разчистила!

— Това моите приятели ли дойдоха вчера?

— Какво значение има! Мъжете не са длъжни да чистят, това е работа само за жените!

— Андрей, ти да не си купил този апартамент, за да правиш тук свои правила!

— Какво значение има! Мъжете не са длъжни да чистят, това е работа само за жените!

— Андрей, ти да не си купил този апартамент, за да правиш тук свои правила!

— Не разбрах…

— Ти ли го купи?

— Не, ама…

— Тогава следвай правилата тук или си тръгвай — отсече твърдо Лена. — Докато живееше тук, помагаше в домакинството. А сега, виж ти, за права говориш! Живееш тук „на аванта“ и си позволяваш твърде много.

— Лена, недей да се отплесваш, че ще останеш сама!

— Уау, изплаши ме! По-добре сама, отколкото слугиня на „краля“!

— Добре, сама си го изпроси! — викна Андрей и побърза да събере вещите си.

Когато Лена отиде да провери дали няма да вземе нещо излишно, той каза:— Исках да ти предложа, вече даже избрах пръстен…

— Вече можеш да не го купуваш и да спестиш за апартамент! Ще си наемеш нещо свое и ще се заемеш със самостоятелен живот.

— Исках да ти предложа, вече даже избрах пръстен…

— Вече можеш да не го купуваш и да спестиш за апартамент! Ще си наемеш нещо свое и ще се заемеш със самостоятелен живот.

— Все едно ли ти е, че си тръгвам? — спря се той.

— Трябва ли да съжалявам, че си тръгва човек, който иска робиня? Не, това е за мазохистите, Андрей! — изсмя се Лена.

— Просто не си ме обичала! Трябваха ти само парите ми!

— Носеше пари за собственото си издръжане! И сам никога от нищо не си се лишавал!

— Ще видим как ще запееш без моята заплата! — ядоса се отново той, докато опаковаше вещите си.

— Моля, можеш да видиш! Ще ти пратя снимки как „страдам“, след като се отървах от човек, който се опитваше да ме подчинява!

След разговора Лена се обади на работа, за да обясни ситуацията, а след това извика ключар, за да смени ключалките и да не се чуди дали Андрей е направил дубликат.

Седмица по-късно Лена чу звънеца на вратата. Видя Андрей със същия куфар.

— Лена, прости ми, пусни ме! Бях неправ, обичам те!

— Лена, прости ми, пусни ме! Бях неправ, обичам те!

— Радвам се, че си осъзнал. Но закъсня. Мястото вече е заето, — отвърна тя, докато поглаждаше котката, която се беше измъкнала от скривалището…

Този разговор постави последната точка в отношения, които някога изглеждаха пълни с надежди и планове. Понякога хората дори не усещат как малките пукнатини се превръщат в огромни пропасти, които вече не могат да бъдат преодолени. Чувството за несправедливост, липсата на разбиране и обидите стават по-силни от спомените за любовта, от споделените мечти. Лена разбра, че е по-добре да остане сама, отколкото да се загуби в угаждане на чужди убеждения.

Дереккөз