– Мамо, може ли да дойда при вас за празниците?

– Не мисля, че е подходящ момент…

– Ще съм тиха като мишка.

– Но Дани има чувствителен слух… И не е особено доволен, когато оставаш у нас. Дъще, по-добре ще ти е в общежитието.

– Може би си права, мамо…

Нищо ново.

Аня с завист слушаше радостните възгласи на съкурсниците си, разбирайки, че те ще се приберат у дома, ще имат истинска ваканция, истински празници, а у дома не я чакаха.

– Аня, имам страхотни новини! Нашите ме водят в Тайланд! – каза с подскок върху леглото си съквартирантката Мила с ентусиазъм. – В Тайланд! В Тайланд!

– Сега не е сезонът…

– В Тайланд през цялата година е сезон, просто не винаги най-добрият – отвърна тя, като още проверяваше колко здраво е леглото, – В Тайланд! В Тайланд! Това се казват новогодишни празници! Кажи ми, кой е любимецът на късмета? Кой? Кой? Кой?

– Ти!

– А кой друг?! Мислех, че нямаме пари за пътувания, особено пък за 21 дни в петзвезден хотел в Тайланд! Но татко каза, че неговите момичета трябва да си отпочинат както трябва след трудния семестър, след работата и ученето!

– 21 дни? През януари имаме изпити.

– Ще се забавя малко!

– Много ли? Внимавай, деканът не толерира препредавания.

– Няма да е много… Заминаваме на 30 декември… А кога ще се върнем… Хм, според всичко сесията вече ще е свършила. Дилема. Сесия или Тайланд? Няма да ме изключат заради четири изпита, нали? Все ще ги препредам. Или може би изобщо няма да се наложи. По философия вече всичко ми е автоматично зачертано. По английския го взех предварително. Остава Лобанова и Дмитриев. Утре ще отида при Лобанова, ще помоля за предварително явяване, а изпита при Дмитриев ще повторя, той със сигурност няма да направи компромис. Ето, 3 от 4 са готови! Спокойно мога да летя! Анька, няма ли да ми заемеш куфар?— Бих… Разбира се… Но…

— Еееех, сигурно ще ходиш с него при родителите. Аз съм просто непохватница. Не помислих. Ще взема от Лидка!

Сякаш с магическа пръчка в стаята се появи Лида.

— Тайланд-Тайланд! – скандираше Мила. – Лидка, как дойде точно навреме! Имам въпрос за милион долара!

— Какво ѝ е на нея? – Лида също беше заета с приготовления: на рамото си носеше купчина завеси, които щеше да занесе на родителите, за да ги изпере там. В общежитието, разбира се, имаше пералня, но да ги суши щеше да е проблематично.

— Лидка, имам въпрос!

— Какъв въпрос??

— Ще ми заемеш ли пътната чанта?

— Винаги съм на разположение, но… и на мен ще ми трябва, когато летим при дядо.

— Това в Керм ли е?

— В Ветлянск. Там са сега.

— Ооо, зимни курорти…

— Извън сезона, — без да се усети, Лида повтори Аня, — Извън сезона, но поне няма да стоим и мухлясваме в общежитието, — Лида се спря рязко, — Извинявай, Ань.

— Извън сезона, — без да се усети, Лида повтори Аня, — Извън сезона, но поне няма да стоим и мухлясваме в общежитието, — Лида се спря рязко, — Извинявай, Ань.

Мила, все още в еуфория, не разбра веднага защо Лида се извини, но все пак осенена от казаното от приятелката си, спря празненството си и със съжаление каза:

— И този курс ще останеш в общежитието за Нова година?

— Май да.​— Ань, с какво да ти помогнем? – попитаха приятелките ѝ. — Ако бяхме по-големи и можехме да организираме сами пътуванията си, щяхме да те вземем с нас. Всъщност, — това беше вече инициатива на Лида, — можеш да летиш с мен до Ветлянск. Никой няма да ти се сърди. А къщата на дядо ми е триетажна.

​Аня не призна, че дори за билет няма пари.

​— Момичета, и в общежитието ми е добре.

​— Какъв парадокс! – възкликна Мила. — Живееш най-близо до вкъщи, а ходиш там най-рядко от всички!

​— Просто не обичам пътя, — отвърна Аня.

​Разбира се, това не беше истината. Ако някой вкъщи я чакаше с нетърпение, тя би прекосила цялата страна с влак, за да прекара поне 24 часа с близките си, дори ако всички празнични ваканции отидат за път. Щеше да похарчи всичките си спестявания, да вземе заеми, само за да стигне до тях. Ако само я бяха поканили…

​В дните, когато на етажа цареше умерена оживленост, съквартирантките вървяха напред-назад, чистеха стаите и коридорите преди заминаване и говореха за плановете си за празниците, Аня не сваляше слушалките си. Вечерите, които трябваше да изкара в общежитието, прекарваше в слушалки, слушайки съвременна музика, за да не чува останалите.

​Но още по-тежко ѝ ставаше, когато бърборенето на етажа замлъкваше и всички се разотиваха по селата и градовете си. Тогава тя оставаше сама, напълно изоставена. Рядко излизаше от стаята си: само до банята или до микровълновата, тъй като в стаите не беше разрешено да се държат такива. Дори не готвеше – само подгряваше купената храна, за да не се мотае излишно из общежитието, където ехото на стъпките ѝ отекваше по петте етажа, а вахтерките я гледаха със съжаление.

​Съседите на Аня се бяха разотишли всичките. На шест стаи от нея остана само едно момиче, но тя работеше по новогодишен договор – като сервитьорка на корпоративни събития за троен надник. Заминаваше на 31-ви и щеше да се върне чак за изпитите. На другите етажи имаше по двама-трима души, които явно имаха повече късмет, ако, разбира се, се забавляваха заедно.

​Изморена от гледката на опустелия етаж и от завист към онези, които сега са в самолети, влакове или вече са у дома и очакват радостните празници, Аня се зае с изпитните билети и заспа…

​Нещо изпиука до възглавницата ѝ. Аня отвори очи, първоначално уплашена, че може да са мишки, а после се надяваше, че се е върнала съседката. Но сънената ѝ глава не разбра веднага, че това е мобилният ѝ телефон.

​“Ела“ – кратка покана от майка ѝ, която я направи по-щастлива, отколкото червена диплома без безкрайни сесии би могла да я направи.

​— Ура!

​Вече наближаваше утрото на 31 декември. На гарите и летищата не можеше да се намери място – всички самолетни билети бяха изкупени, всички далечни влакове – претъпкани.

Но това не беше за Аня. ​​Трябваше да отиде в предградията.

​Едва успя да се пъхне в претъпкания електрически влак, стоя притисната от всички страни цял час и половина. Някаква гирлянда в плик непрекъснато я гъделичкаше по носа, но въпреки това си струваше.

​– Честита Нова година предварително! – Аня влезе в апартамента без да звъни. – Мамо, толкова ми липсваше!

​Но на лицето на майка ѝ нямаше нито вълнение, нито топлота. Не знаеше ли, че Аня идва? А кой тогава изпрати съобщението? И защо майка ѝ не изглежда изненадана?

​– Защо не вдигаш телефона? Обаждах ти се!

​– А, няколко пропуснати обаждания… Бях изключила звука, а в електричката нямаше място дори да се обърна, за да проверя.

​– Ето те теб. Първо правиш, после мислиш. Пак първо правиш – после мислиш. Трябва да използваш главата си, Аня. Ако бяхме искали да те поканим за новогодишните празници, вероятно щяхме да ти се обадим! Или поне да уточним подробности в съобщението – кога да дойдеш, за колко дни. „Ела“ – това покана ли ти изглежда?

​– Не го изпратила ти?

​– Не го изпратих аз.

​– Алилуя! Максим се събуди по-рано от нас днес, грабна телефона ми от нощното шкафче, за да изтегли някаква игра, и си направи майтап с теб. А ти, без нищо да провериш, на всички платна вече си дошла! Как ще кажа на Даня, че ще празнуваш с нашето семейство?

​– Ще си поседя в стаята… – каза Аня с глас, който внезапно спадна.

​– Каква стая? Имаме дневна, спалня и детска стая. Ти дете ли си? Не, това е детската стая на Максим. Мога, разбира се, да попитам сестра си дали имат разтегателно легло, където да те сложим, но дори и да е така, Даня няма да е доволен, че си дошла без покана. Това е семеен Нова година.

​– А аз вече не съм ти семейство, мамо?

​– Порасна, а все още не можеш да се откъснеш от моята пола! Върни се в общежитието си, там сега ти е домът, намери си съпруг и ме остави на мира. Докога ще ми късаш нервите? Идваш, сякаш това е твоят дом, без изобщо да попиташ! Сега какво да те правим… Седи тук, ще помисля какво да кажа на Даня.

​Гладът напомни на Аня, че не беше закусвала, а и вчера почти не яде – ту залягаше над учебници, ту плачеше от безнадеждност. Но не посмя да посегне на храната им. Миналата година, когато беше дошла да оправя документи, майка ѝ така ѝ се скара, че беше взела храна без разрешение…

​– Добре, хапни нещо… – каза майка ѝ. – Не мога да слушам това. Там има просо, готвих го за Максим, но той е капризен. Салатите и пържолите – недей да ги пипаш! Те са за Нова година!

​Просото беше пренебрегнато. След такова посрещане дори и пържолите нямаше да ѝ се сторят апетитни…​Към пет часа майката доведе Максим, който беше на гости при приятел от детската градина. Максим, разбира се, не смяташе Аня за сестра.

В седем часа, с колпак като на Дядо Мраз, се появи и Даниил – съпругът на майка ѝ. Те си прошепнаха нещо настрана.

— Аня, гостите се отменят, Даня не иска да празнуваш с нас. Това го напряга. Днес ще си с нас, утре също няма да заминеш, защото ще те домързи, ще поискаш да останеш, после изобщо ще се застоиш тук до изпитите… Така, както казва Даня, по-добре да си тръгнеш веднага.

— Но как ще тръгна? Вече е седем. Днес е Нова година.

— Влаковете вървят и през празниците. Погледнах на сайта им – следващият е в 10 часа. И… върни ключовете. За да не се повтарят такива недоразумения.

Аня вървеше из родните места, пробивайки си път през шумящите тълпи и надничайки в прозорците на къщи, където светеха гирлянди, стояха елхи, откъдето звучеше музика… Щеше да стигне със сигурност. Но, влизайки в равнодушните стени на общежитието, не беше ясно дали ще го издържи…

Можеше да намери приятели. Момичетата от групата, местните, които нямаше нужда да пътуват, за да бъдат със семейството си, бяха много дружелюбни. Някъде у някого имаше „отворено“ парти, и никой нямаше да я осъди, ако Аня се появеше там.

Но тя пропускаше всички тези възможности. Толкова се надяваше, че майка ѝ ще ѝ се обади.

В общежитието Аня се върна чак към полунощ – докато пристигне, докато стигне от гарата.

— Да не си изпусна влака? – ужасена попита портирката.

— Да, влакът ми замина…

— Ех ти… нищо, детенце, не унивай, недей да плачеш, качи се горе, нагласи се за Новата година и после ела при мен. Аз вече всичко съм сложила на масата. Остави всички обиди и огорчения в тази година, а ние ще посрещнем Новата заедно и ще отидем нататък.

На Аня ѝ се стори, че мрачните коридори на общежитието вече не ѝ напомнят за килия за самотно задържане.

Новата година тя посрещна на входа, с Валентина Ивановна, която се оказа истинска съкровищница от забавни истории.

На майка си Аня така и не се обади. Никога повече.

Дереккөз