— Мамо, ти си просто една беднячка! — изкрещя Пашка, тряскайки вратата на стаята си с грохот.

Лариса застина в коридора, стискайки към гърдите си недогладената тениска на сина. Думите удариха по-силно от шамар. Тя се подпря на стената, усещайки как коленете ѝ предателски треперят. Напоследък такива сцени се случваха все по-често.

— Паш, — повика го тя тихо, — хайде да поговорим…

— Няма за какво да говорим! — дойде гласът от другата страна на вратата. — Всички имат нормални родители, само аз се мъча с теб. Ето, на Димка родителите му купиха нов айфон, а ти какво? „Айде да почакаме до следващата заплата“… Вечно нямаш пари!

Лариса затвори очи. Пред вътрешния ѝ поглед се прелистваха безсънните нощи с допълнителна работа, старичката кола, която продаде, за да плати уроците по английски на Пашка, сандвичите вместо обяд… Всичко заради него. А сега той хвърляше такива думи.

— Сине, — опита се тя да говори спокойно, макар гласът ѝ предателски да трепереше, — знаеш, че правя всичко, което мога…

— Точно така! — вратата се отвори толкова рязко, че Лариса трепна. — Всичко, което можеш — това е НИЩО! А татко… татко разбира от какво имам нужда. Той не се стиска като теб!

Матвей. Бившият ѝ съпруг, който преди единадесет години просто си тръгна, оставяйки я с четиригодишно дете. А сега изведнъж се появи — успешен бизнесмен, любящ баща. Купува скъпи подаръци на сина, води го по ресторанти, кани го през уикендите в луксозната си вила извън града. Лесно е да бъдеш добър чичко, когато се появяваш веднъж седмично с подаръци. А кой ставаше нощем при болното дете? Кой кърпеше скъсаните дънки на коленете? Кой готвеше супите и проверяваше домашните?

— Знаеш ли какво, мамо? — Пашка я гледаше със странно, бодливо презрение. — Аз искам да живея с татко. Той има нормален дом, не тази колиба. И колата му е яка, не автобусът ти. И, честно казано… поне нещо е постигнал в живота!

Всяка дума беше като камшик. Лариса усети как по бузата ѝ се стече гореща сълза. Бързо я избърса с ръка.

— Значи така, — изрече тя неочаквано твърдо. — Искаш да отидеш при баща си — добре. Няма да те спирам. Само после не идвай при мен с обиди.

— И не възнамерявам! — изсумтя Пашка. — Най-после ще си живея като човек.

Той демонстративно извади телефона — подарък от баща му — и започна да пише нещо. Вероятно съобщение до Матвей. Лариса мълчаливо се обърна и отиде в кухнята. Ръцете ѝ действаха автоматично: включи чайника, извади чаша, сложи пакетче чай… Стремеше се да не мисли за това, което току-що се случи. Да не мисли за това, че единственият ѝ син, за когото беше живяла всички тези години, току-що стъпка сърцето ѝ.

Вечерта Матвей се обади.

— Лариса, Паша каза, че иска да живее при мен, — в гласа му се усещаше зле прикрита гордост. — Нямаш нищо против, нали?

— Нямам, — отговори тя уморено. — Вземай го. Може би поне теб ще се научи да уважава.

— Хайде стига сега, — изсмя се Матвей. — Момчето просто иска да живее в нормални условия. Какво можеш да му дадеш със заплатата си?

Лариса мълчаливо затвори. Седна в кухнята и се загледа през потъмняващото прозорец. Зад стената се чуваше някакво движение — Пашка събираше багажа си. Бързаше. Нямаше търпение да избяга от „беднячката“-майка…

„Господи, — мислеше тя, — защо? Та аз всичко заради него… Целият ми живот — заради него…“

На сутринта Пашка замина. Събра два огромни сака с вещи, измърмори „чао“ и затръшна вратата. Лариса остана сама в опустялото жилище.

Бавно обиколи стаите, спирайки погледа си на дребни неща, напомнящи ѝ за сина: разхвърляни чорапи под леглото, недопита чаша какао на масата, плакат на рок-група на стената… Влезе в стаята му, седна на леглото. Ухаеше на любимия му дезодорант.

В ъгъла лежеше старата плюшена играчка куче — любимата му като дете. Колко пъти я беше кърпила, прикачала откъснати уши, прала… А сега — захвърлена. Както и тя самата.

Неочаквано Лариса почувства странно облекчение. Вече нямаше нужда всяка сутрин да приготвя закуска, която той така или иначе не ядеше. Нямаше нужда да пере купищата мръсни чорапи и тениски. Не трябваше да изслушва упреци и сравнения с „нормалните“ родители…

Тя стана, решително отвори гардероба и извади красива рокля, която не беше обувала отдавна — нямаше повод. Е, сега имаше време за себе си. Може би да отиде на кино? Или в онова уютно ресторантче, покрай което минаваше толкова пъти? Или…

Телефонът премигна със съобщение. От Пашка: „Забравих зарядното за таблета. Донеси го.“

Дори „моля“ не беше написал.„Прости, сине, – написа тя в отговор, – днес съм заета. Помоли татко ти да купи нова. Той може да си го позволи.“

За първи път от дълго време се усмихна.

Първите дни в къщата на баща му изглеждаха като приказка за Пашко. Просторен триетажен дом, огромна стая със самостоятелна баня, чисто нов компютър… Красива мебел, скъпи картини по стените – всичко крещеше за богатство и успех. Колко различно беше това от тяхната „гарсониера“ с майка му в стара панелка!

– Как ти се струва? – Матей с гордост посочи с ръка хола. – Нищо общо с вашата дупка с майка ти, нали?

Пашко кимна в знак на съгласие, макар че нещо дълбоко в гърдите го засърбя при тези думи. Може би споменът за това как майка му шиеше играчки през нощта, за да му събере за нов велосипед? Но той прогонваше тези мисли.

Новата жена на баща му, Марина, го прие с хладен поглед. Висока, изискана жена с перфектен маникюр, тя сякаш олицетворяваше студенина.

– Само да не направиш бъркотия в стаята си – подхвърли тя вместо поздрав. – Тук не е общежитие.

Нейните деца – десетгодишните близнаци Кирил и Карина – гледаха Пашко като непознато насекомо.

– Вярно ли е, че живееш в „хрушчовка“? – попита Карина на вечеря. – И дори нямаш собствена баня?

– Имах – измърмори Пашко. – Сега нямам.

– Горкичкият – проточи момичето със зле прикрита насмешка. – Как си живял там?

– Нормално живях – рязко отвърна той.

– Деца, спрете, – изрече лениво Марина. – Павел, не се дръж невъзпитано със сестра си.

„Каква сестра ми е тя?“ – искаше да отвърне Пашко, но замълча. Бащата му, заровен в телефона, не обърна внимание на спора.

Дните минаваха бавно. Баща му постоянно беше зает с работа, а когато се прибираше, отделяше времето си на близнаците или на разговори с Марина.

Пашко се мотаеше из огромната къща, чувствайки се излишен. Новият компютър вече не го радваше. В училище нещата ставаха все по-зле – никой не проверяваше домашните му, никой не го караше да учи.

– Тате, може ли да излезем на разходка? – попита веднъж той.

– Извинявай, сине, имам работа – отбягна го Матей. – Ето, вземи за джобни.

Пари. Винаги само пари. А спомня ли си баща му коя е любимата му музика? Знае ли, че мрази овесена каша? Или че го плашат кошмари по време на буря?

Майка му знаеше. Винаги знаеше.

Една вечер случайно чу разговор между баща си и Марина.

– Колко още ще виси тук? – съскаше мащехата. – Разваля настроението на близнаците! И изобщо… не съм подписвала да отглеждам чуждо дете.

– Мила, но това е синът ми – несигурно възрази баща му.

– Именно, ТВОЯТ син! Ти се грижи за него. Вместо да кисне по цял ден и да мърмори… Може би да го изпратим в пансион? Има отлични училища в Европа…

Пашко тихо затвори вратата и се качи в стаята си. В гърдите му беше пусто и студено. Взе телефона си и отвори чата с майка си. Последното съобщение беше от две седмици – за зарядното устройство. Тогава майка му не го донесе. А той дори не й се извини за грубостта…

Пръстът му замръзна над клавиатурата. Какво да пише? „Прости“? „Липсваш ми“? „Мога ли да се прибера у дома?“​​Гордостта не му позволи. Той хвърли телефона на леглото и се зарови с лице в възглавницата. Предателски сълзи се стичаха от очите му.​​

​​След седмица се обади леля Света, приятелка на майка му.​​

​​— Паша… майка ти е в болница. Възпаление на белите дробове. Не искаше да те притеснява, но мисля, че трябва да знаеш.​​

​​Той долетя в болницата, дори не предупреди баща си. Майка му лежеше бледа, отслабнала, но когато видя сина си, му се усмихна — с онази, най-близката усмивка.​​

​​— Пашенка… — прошепна тя.​​

​​И той не издържа. Падна на колене до леглото и зарови лице в одеялото. — Мамо, прости ми… Прости, чуваш ли? Бях такъв глупак…​​

​​— Какво говориш, мило мое дете, — ръката ѝ докосна главата му, както в детството му. — Всичко е наред.​​

​​— Не е наред! — вдигна той мокрото си от сълзи лице. — Аз… аз казах толкова ужасни неща… Но ти пак ме обичаш, нали?​​

​​— Глупчо мой, — тя го притегли към себе си. — Аз съм ти майка. Винаги ще те обичам.​​

​​След това Паша започна да идва в болницата всеки ден. Носеше плодове, книги, седеше до нея и ѝ разказваше за живота си — този път честно, без украси.​​

​​— … а близнаците, мамо, те са просто непоносими! Вечно се подиграват, правят се на велики… А Марина! Знаеш ли какво каза вчера? „Махни си маратонките от прохода, това не е общежитие!“​​

​​Майка му го слушаше, понякога се усмихваше, но по-често се мръщеше. Един ден не издържа: — Паша, щастлив ли си там?​​

​​Той замълча в средата на изречението. Щастлив ли е? Луксозна къща, скъпи дрехи, най-новият айфон в джоба… Но тогава защо вечерите са толкова самотни? Защо му се иска да се скрие в ъгъла и да плаче от самота?​​

​​— Не знам, мамо, — отговори честно. — Всичко е като… не мое. Знаеш ли, все едно съм на гости. На много дълги гости.​​

​​— Разбирам, — тя погали ръката му. — Знаеш ли, когато ти замина… и аз не знаех какво да правя. Първоначално дори се зарадвах — тишина, спокойствие. Започнах да ходя на театър, на изложби…​​

​​— Сериозно ли? — изненадано повдигна вежди. — А аз дори не знаех, че това ти харесва.​​

​​— Представяш ли си, и аз не го знаех, — засмя се тя. — Толкова години живеех само за къщата, работата, за теб… А после разбрах: така не бива. Човек трябва да се развива, да расте. Иначе какво ще предаде на децата си?​​

​​Паша мълчеше, размисляйки над чутото. Никога не беше мислил за майка си като за… човек. Със свои мечти, интереси, желания. Тя винаги просто беше майката — тази, която готви, пере, проверява уроците. А тя се оказа…​​

​​— Мамо, а искаш ли да отидем заедно? На театър или където пожелаеш? Когато оздравееш.​​

​​Очите ѝ заблестяха: — Наистина ли? Би отишъл с мен?​​

​​— Разбира се, — сви той рамене. — Какво пък толкова?​​

​​Вечерта, когато се върна в бащината си къща, Паша дълго седя в стаята си. Отдолу се чуваше шумът на близнаците, звъняха съдове — семейството вечеряше. Не го бяха повикали. Впрочем, беше свикнал.​​

​​На вратата се почука. Баща му.​​

​​— Паша, къде се губиш по цял ден? Марина казва, че дори не идваш на вечеря.​​

​​— Бях при мама, — измърмори Паша. — Тя е в болница.​​

​​— Ах, — баща му се поколеба на прага. — Как е тя?​​— Какво ти става?! — изтърва Пашка. — Единадесет години не ти пукаше!

Матей се намръщи: — Чуй ме, синко, не ми говори така! Между другото, аз ти осигурявам нормален живот. Не като…

— Не като какво? — Пашка скочи на крака. — Кажи го направо! Не като мама, нали? Която работеше на три места, за да мога да уча в нормално училище? Която не мигваше нощем, когато бях болен? Която… Която просто беше до мен?!

— Какво разбираш ти! — повиши тон бащата. — Мислиш, че беше лесно да оставя всичко и да започна отначало? Трябваше да успея, да стана успешен…

— За кого? — тихо попита Пашка. — За новото си семейство? За тези близнаци? А аз какво, просто добавка? „Вземи за джобни“ — и край?

Матей почервеня: — Знаеш ли какво… Ако не ти харесва тук — вратата е отворена!

— Чудесно, тръгвам си!

— Тогава върви при тази твоя скъсанячка!

Наоколо настана мъртва тишина. Пашка бавно вдигна поглед към баща си: — Какво каза?

— Аз… — Матей се запъна, но вече беше късно.

— Ясно. — Пашка проговори удивително спокойно. — Всичко ми стана ясно. Благодаря, тате. За урока.

Той започна да събира вещите си. Ръцете му трепереха, но движенията бяха уверени и решителни. Хвърляше в чантата само най-необходимото, останалото оставяше. Компютъра? Не му трябва. Айфона? Да си го задържи.

— Паше, я стига… — бащата пристъпваше наоколо. — Разгорещихме се, случва се на всеки…

— Случва се, тате. На всеки се случва. Само че знаеш ли… Майка никога няма да те нарече „сиромах“. Защото тя е човек. А ти… ти си просто портмоне с крака.

Пашка преметна чантата през рамо и излезе, внимателно затваряйки вратата след себе си. В антрето се сблъска с Марина.

— Ти пък, накъде си тръгнал? — присви очи тя.

— У дома, — отговори той. — При мама.

За първи път от дълго време почувства, че прави правилното. Сякаш огромен камък се смъкна от душата му.

Вкъщи Пашка се прибра по тъмно. Отключи с ключа си — стария, изтъркан, който носеше в джоба през всички тези месеци. Постоя в тъмното антре, вдишвайки познатия аромат: парфюмът на мама, канела (винаги обичаше да пече канелени кифлички), някакви цветя на перваза…

Включи светлината и се огледа. Апартаментът беше необичайно чист и… уютен? Преди това не го беше забелязвал. По стените имаше нови картини — малки, но симпатични пейзажи. На масичката — купчина книги по психология. Мама не беше губила времето си.

Стаята му стоеше недокосната. Само добре изчистена и проветрена — мама е влизала да провери да не се е насъбрала прах. На бюрото — снимка в рамка: той малък, смее се, седнал на раменете на мама. И двамата изглеждат толкова щастливи…

Пашка извади телефона и набра леля Света: — А мама… кога ще я изпишат?

— Казаха след няколко дни, — отговори тя. — Да не се върна ти?

— Да. Завинаги.

В слушалката настъпи тишина, после леля Света тихо каза: — Браво, Пашка. Постъпи правилно.

Следващите дни той прекара в грижи. Изчисти апартамента, изпра завесите, поправи крана в кухнята (все се канеше, но все не намираше време). Отиде до магазина и напълни количката с продукти — мама обича домашна храна, никакви полуфабрикати. Дори започна да готви, припомняйки си уроците, които някога майка му беше дала.Когато тя се върна от болницата — отслабнала, но вече укрепнала — я посрещнаха сложена маса и пай. Вярно, малко прегорял, но това са дреболии.

— Паше, — само каза тя, оглеждайки апартамента. — Ти…

— Мамо, — прекъсна я той. — Хайде да се разберем: аз повече никога няма да си тръгна, а ти повече никога няма да плачеш. Става ли?

Тя кимна, мигайки бързо.

Животът започна да се оправя. Пашка се захвана с учене — оказа се, че докато е живял при баща си, доста е изостанал. Но нищо, ще навакса. Мама му помагаше, обясняваше, каквото не разбираше. А през уикендите двамата често излизаха някъде заедно: понякога в театъра, друг път в парка или просто се разхождаха из града. Говореха за какво ли не.

— Знаеш ли, мамо, — каза той веднъж, — чак сега разбирам: ти винаги си се опитвала да ме направиш по-добър. А татко… той просто се измъкваше с пари.

Мама го погали по ръката: — Не го съди строго. Той просто… не знае как по друг начин.

Баща му опитваше да му звъни, канеше го да се върне. Обещаваше нов компютър, пътуване в чужбина… Но Пашка учтиво отказваше. Парите за джобни харчове му връщаше като банков превод — не му бяха нужни.

А след година се случи чудо: повишиха мама на работа. Сега вече беше началник на отдел и заплатата ѝ се увеличи. Успяха дори да направят ремонт в апартамента — не голям, но уютен. Пашка сам избра тапетите за стаята си.

Минаха пет години. Пашка завърши училище, влезе в университет. Запозна се с Алена — забавна, червенокоса девойка с лунички. Влюби се толкова силно, че свят му се зави. Първото, което направи, беше да я запознае с майка си.

— Само погледни ги, — прошепна един ден Алена, наблюдавайки как Пашка и майка му готвят вечерята заедно. — Такива са… истински.

На сватбата им — малка, но много уютна — мама танцуваше и се смееше като младо момиче. Беше се съвзела и разцъфтяла през тези години. Дори се омъжи отново — за чудесен човек, преподавател на Пашка в университета.

Баща му все пак беше поканен на сватбата. Дойде с поредната си съпруга (с Марина вече се бяха развели) и известно време стоеше нерешително на входа, сякаш не знаеше какво да направи. После се приближи до бившата си жена: — Ларис… ти… браво. Възпита момчето.

— Възпитахме го заедно, — поправи го тя меко. — Всеки по свой начин.

… Година по-късно на Пашка му се роди дъщеричка. Когато за пръв път я взе на ръце — толкова малка, беззащитна — изведнъж разбра: всичко има смисъл. Не парите, не статусът, не скъпите играчки. А любовта. Простата, чиста, безкористна. Такава, каквато е на майка му.

— Мамо, — каза той, когато доведоха мъничката у дома, — благодаря ти. За всичко.

— За какво, сине?

— Че ме научи на най-важното, — той притисна дъщеричката си към себе си. — Да обичам.

Мама се усмихна и го погали по бузата, както го правеше в детството: — Просто съм твоята майка. И винаги ще бъда до теб.

Благодаря за вниманието! Уважаеми читатели, според вас правилно ли постъпи Лариса, когато позволи на Пашка да отиде при баща си? Как бихте постъпили вие на нейно място?

Интересен разказ:

Дереккөз