— Не, нищо не съм казал на Оля. И засега не възнамерявам.

Алексей продължаваше да говори нещо, но Олга едва разбираше думите му през шума на течащата вода.

— Да, намерих апартамент, след две седмици се местя. Само не казвай на нея, знаеш как реагира на всичко…

С кърпа в ръцете си Олга стоеше насред кухнята и механично бършеше вече сухата чиния. Алексей се приближи към нея и се усмихна.

— Оленька, ще направиш ли чай?

— Чай ли? — повтори Олга.

Това, което тя случайно чу преди минути, не можа да се побере в главата ѝ. Алексей каза по телефона, че ще се мести и дори вече намерил апартамент. Нима те най-накрая ще се преместят далеч от неговата майка?!

— Да, чай. Чаена торбичка, гореща вода, накисваш, добавяш мед…

— Алексей, знам как се прави чай!

— Тогава? Нещо друго? Може би бисквитки към чая?

— Искам, — усмихна се Олга.

— Тогава аз ще се отбия набързо до магазина.

Олга тържествуваше вътрешно. Изглеждаше така, сякаш наистина е права: за тях с Алексей започва нов етап в живота. Най-накрая ще живеят далеч от неговата вездесъща майка. Никой няма да ѝ чете морал, да рови в шкафове, да прехвърля лични вещи и да се оплаква какъв нещастен живот имал „горкия ѝ синчец“.

— Льоша, аз ще мина. А ти направи от твоето специално кафе.

— Ти ли? — повдигна вежди мъжът. — Добре, иди. И вземи нещо още…

— Добре, ще купя, — извика Олга от вратата.

В магазина тя взе плодове, сирене, вино, а също и месо, с което да приготви нещо специално. Олга искаше да организира необикновена вечеря. Но причината се оказа съвсем различна от това, което си мислеше.

Мъжът ѝ не я посрещна. Със сигурност отново беше с слушалки. Олга тихо влезе в стаята. Точно! Седеше с гръб към нея и играеше „танкове“ на компютъра. Затова и не я чу. Внезапно Алексей докосна слушалката си и заговори.

— Да, мамо, слушам… Не, тя излезе до магазина… Мамо, всичко реших. Да, права беше от самото начало… Работата е добре: преместват ме с по-висока позиция и ще плащат апартамента за първите три месеца… Разбира се, че тя няма да дойде. Нека си остане тук. Защо ми е в новия ми живот?.. Не се тревожи, ще оправя всичко… Казах ти: нищо не знае… Най-важното е да ме подкрепиш – това е достатъчно.

Олга тихо излезе от стаята и седна на табуретка в кухнята. Оказва се, че само Алексей ще се премести? И то в друг град? Защо сам? Защо не ѝ казва нищо?

— Какво беше това! Толкова глупаво загубихме играта!

Алексей свали слушалките и ги захвърли на масата с такава сила, че едната страна пукна и се откъсна. Алексей тежко въздъхна, и Олга си представи лицето му в този момент: почервеняло, покрито с капчици пот и гневно изкривена уста.

— О, върна се. Купи ли каквото казах?

— Да, всичко взех. Хайде да пием чай.

— А какво ти е на настроението? Да не са се карали пак бабите в магазина?

— Не, като се прибрах, чух как счупи слушалките. Ще трябва да купим нови.

— Не, няма нужда, — равнодушно махна с ръка Алексей, но после се замисли и добави. — Имам още едни, по-малки. Ще ги ползвам.

— Както знаеш, — вдигна рамене Олга.

— Хайде вадѝ бисквитите, да пием чай, — Алексей прегърна Олга така, както в първия им ден заедно: сякаш държеше най-редкия цвят, страхувайки се да го докосне.

Може би всичко ѝ се е привидяло?

***

— Нищо не си въобразяваш, — отсече строго Марина. — Алексей е решил да се разведе с теб и да замине. Това е толкова ясно!

— Марина, той не би ми го причинил.

— Може би, когато се оженихте, не би го направил. Но оттогава много се е променил.​Марина беше близка приятелка на Олга. Те седяха на съседни гърнета в детската градина, после — 11 години на един чин в училище и пет години в университета. И двете бяха учителки в началните класове. Дори се ожениха по едно и също време!​

Животът на Марина в семейството не се получи. Тя беше дейна жена, с интерес към всичко, искаше да обикаля и да опознава света. Съпругът ѝ, напротив, предпочиташе уикендите и почивките да лежи на дивана и да зяпа телевизия.​

— Марина, кога каза, че е велопоходът? — една вечер, неочаквано, попита той.​

— В събота рано сутрин, — отвърна тя изненадано.​

— Може би ще дойда с вас, — обяви съпругът.​

— Сигурен ли си?​

— Ами да, искам да видя какво толкова те привлича в тези походи. Може и на мен да ми хареса!​

Ако тогава Марина знаеше истинската му цел! През целия поход тя, както винаги, общуваше с приятелите. А в неделя вечер мъжът ѝ поднесе списък с претенции: някой я гледал влюбено, тя гледала някого, помогнали ѝ с палатката, а един дори надуха гумата на велосипеда ѝ!​

— Ясно ми е всичко. Това не е почивка, нито спорт. Ти си разпусната жена, а всичките ти приятели са същите. Да се развеждаме, не искам моите деца да имат такава майка.​

— Какво говориш? Не разбирам за какво става дума.​

— А ти ми кажи! Нещо странно не забеляза ли в отношението ви в групата?​

— Не, — Марина наистина не разбираше причината за възмущението му.​

— Не се прави на светица. Във вторник отиваме в съда за развод.​

И наистина – във вторник се разведоха. Едва след половин година тя разбра защо мъжът ѝ беше дошъл на похода, защо толкова бързо се развиха нещата и защо прекарваше все повече време без нея.​

Да, да, ставаше дума за друга жена. Жената видяла мъж с апартамент, без „багаж“ – и го примамила. Първо го развела с Марина, после му взела парите.​

Марина в началото беше съсипана, но скоро се съвзе. Напусна работата си, изтегли кредит и отвори малък козметичен салон. Оказа се, че Марина притежава бизнес нюх, и след три години имаше малка мрежа от салони. Сега седеше в кафене с Олга и хапваха десерт.​

— Олга, ти сама казваше колко ви е трудно напоследък. Тамара Ивановна все е у вас, Алексей винаги е зает. На мене ми се струва, че е много трудно да запазиш себе си, когато свекървата ти постоянно се бърка във всичко.​

— Правилно казваш, Марина. Тамара Ивановна, наистина, последните два месеца е извън контрол. И преди така, но сега вече стана непоносимо. Прибирам се от работа, искам да си почина, а тя веднага започва: не е изгладена ризата на синчето ѝ, не съм сменила „селските“ тапети, не съм сготвила каквото трябва… И така всеки ден, — Олга въздъхна натъжено.​

— Спомни си как те посрещна, когато се запознахте!​

— Не ми напомняй, още тръпки ме побиват.​

Олга вече работеше като начална учителка и обожаваше работата си. Алексей дойде в училището им като представител на фирма-спонсор. Компанията инсталираше спортен комплекс в училищния двор, а Алексей трябваше да се погрижи за проекта.​

Беше слънчев есенен ден. Второкласниците на Олга искаха да играят баскетбол. Но мрежата на коша се беше оплела. Олга опита да я оправи, но не успяваше.​

— Госпожице, позволете да ви помогна! — Алексей неволно се възхити от младата учителка с очи сини като небето и коси с цвят на узряла пшеница, спускащи се меко по раменете ѝ.​

— Помогнете, моля, децата искат да играят баскетбол, а кошът…​

Докато Олга обясняваше ситуацията, Алексей вече го беше оправил. А малчуганите с възторг се въртяха около високия строен мъж. След месец влюбеният инженер заведе учителката да се запознае с майка си.​

— Здравейте, — проточи бъдещата свекърва. — Аз съм майката на Алексей, Тамара Ивановна. А вие предполагам сте Олга?​

— Да, аз съм Олга. Заповядайте! — тя подаде кутия, от която се разнасяше апетитен аромат.​

— Какво е това?​

— Ябълков пай. Всичко е домашно и екологично чисто. Ябълките са от моята и бабината градина, млякото е от кравата ѝ, а яйцата — от кокошките ѝ. Сигурна съм, че не сте опитвали такъв пай! Ще ви хареса!​

— Е, добре, хайде да пием чай.​

Тамара Ивановна наля чай в порцеланови чаши, после опита парче от пая. Олга се изуми колко внимателно бъдещата свекърва прикриваше емоциите си. За миг дори беше затворила очи от удоволствие – Олга печеше изключителни ябълкови пайове! Но после лицето на Тамара Ивановна отново стана презрително.​

— Интересен вкус, не мога да отрека. Но мисля, че рецептата трябва да се промени. Поне захарта да се намали…​

Тамара Ивановна продължи дълго да разсъждава как би направила сама пая и колко вкусен би станал.​

— Е, нищо, и този става, — каза тя презрително, дояждайки пая.— А на мен ми харесва. — Алексей се усмихваше широко, гледайки към Олга.

— Много се радвам, че ти е вкусно. — Олга леко се изчерви и луничките ѝ изпъкнаха.

— Тя и луничеста ли е? — внезапно смръщи нос Тамара Ивановна.

— Мамо! Спри! Какво впечатление правиш!

— А нима тя не трябва да ме впечатли? В крайна сметка Олга трябва да разбере, че тя не ти е подходяща половинка. Но въпреки това я приемаме в семейството.

Олга едва не се задави с чая си, чувайки това.

— Мамо, ние не сме кралски особи. А аз обичам Олга. И ще се оженя за нея. Ако си против — това си е твой проблем.

— Алеша, какво говориш! Аз нямам нищо против! — започна да се притеснява бъдещата свекърва. — Ще науча твоята Олга на всичко, не се тревожи.

Тамара Ивановна лукавеше. Тя никак не харесваше „уличното куче“ (така наричаше снаха си зад гърба ѝ). А Таня, дъщерята на нейната приятелка? Съвсем друга работа. Изтънчен профил, благородна стойка, коси — като крило на гарван. Достойна партия за сина ѝ! При неговата бъдеща важна позиция му трябва съпруга с представителна осанка, а не някаква учителка.

— Ето пак жена ти е сготвила борш. Сега цялото жилище мирише на зеле! — смръщи нос Тамара Ивановна.

— Обичам борш, особено с нейните домашни пампушки. — Алексей вдигна рамене.

— Ами огледалото? Твоята жена чува ли изобщо за препарати за почистване на стъкло?

— Мамо, не се заяждай. Само днес си суших косата небрежно, та всичко намокрих.

— Това не я оправдава. Ами спалното бельо? — Тамара Ивановна пое пълни гърди въздух, готова да критикува и десените на одеялото, но погледът ѝ срещна този на внезапно влязлата снаха.

— Какво не е наред със спалното ни бельо? — попита Олга, едва сдържайки емоциите си.

— За какво гледаше, докато го купуваше?

— За десена. И ми хареса. Но спалнята ни не е предназначена за вашите очи. Или вие искате да си наврете носа навсякъде? Тогава нека ви покажа какво има във всяко чекмедже. Да не ви се стори, че съм избрала неподходящи цветове.

— Е, какво е това! — Тамара Ивановна вирна носа си и гордо закрачи към вратата. На прага се спъна и едва не падна от високите си токчета. — Сине, струва ми се, че направи грешен избор.

В този режим Олга преживя почти 10 години. На придирките относно вкуса ѝ, готвенето, интериора и чистенето тя почти беше свикнала и се опитваше да не им обръща внимание. Но веднъж свекървата я удари там, където най-боли.

— Да не би да няма да дочакам да стана баба? — на рождения ден на Алексей в ресторант, където се беше събрало цялото семейство, Тамара Ивановна зададе най-неприятния и болезнен въпрос.

— Защо така решихте? — тихо отвърна Олга.

— Толкова години сте женени, а деца няма. Значи нещо с теб не е наред!

Олга не изслуша повече и избяга от ресторанта. Алексей за пръв път не я защити, не тръгна след нея, а остана да празнува. Олга преспа у Марина — за щастие, учебната година вече беше приключила.

— Олга, ами аз… Имам бизнес, не ми е до деца. И мъж нямам, с който да искам да ги отглеждам. А ти? — директно попита Маринка.

Олга и сама не знаеше как да обясни това. Според най-добрите лекари от най-добрите клиники тя беше напълно здрава и нямаше пречки да стане майка.

Но вече беше на 38 години. Съпругът ѝ сякаш искаше развод, деца нямаше, жилище — също. Разбира се, в брака те с Алексей бяха купили апартамент — в същия вход с Тамара Ивановна. Свекървата ги убеди да го оформят на нейно име. Казваше, че така щели да плащат по-малко данъци. С тежко сърце Олга влезе в апартамента.

— Олга, заминавам в командировка. За седмица. Може би месец. Помогни ни да съберем багажа, — в спалнята цареше хаос: мъжът ѝ беше изсипал всичко от шкафовете и чекмеджетата върху леглото и сега избираше своите вещи от общата купчина.

— Значи за седмица или за месец? — попита Олга, събирайки сили.

— Мисля за месец. Или два. Ще видим, — махна с ръка Алексей.

— Но нали след седмица трябваше да отидем на море, в отпуск, — объркано каза Олга.

— Ама какво стоиш! — раздразнено я подкани свекървата. — Давай, сгъвай ризи, дънки!

Олга като робот събираше багажа. Алексей без никакъв смисъл сложи в голяма шарена чанта одеяло с възглавница, калъфки, есенно яке и хавлиен халат. Още — няколко чинии и чаши, увити в кухненски кърпи.

— Хайде да седнем за миг, преди да тръгнем, — Алексей ѝ намигна радостно. После като перце вдигна тежките чанти и куфара (който използваха за почивки), бързо-бързо слезе долу, седна в такси и тръгна.

— Какво, изпрати ли мъжа си? — лицето на Тамара Ивановна беше самодоволно.— Изпратих го — отговори Олга и се изненада от собствения си глас: приглушен, лишен от емоция, равнодушен.

— Няма страшно, поживей няколко месеца, после ще измислим нещо.

Свекървата пак се усмихна с онази подла усмивка и слезе на етажа долу — към своя апартамент.

***

Олга остана сама. Цял месец тя се опитваше да поговори със съпруга си, но той постоянно беше на срещи или вече си лягаше. Неделната вечер донесе неочаквано посещение — на вратата почука Тамара Ивановна с купен ябълков пай, вероятно хванат на промоция при вечерна разпродажба.

— Олга, трябва да поговорим.

— Да, нека да говорим. Как е Алексей? Той не ми отговаря. Всичко наред ли е там?

— Разбира се, всичко вече е наред при него. — За пръв път от десет години Тамара Ивановна се усмихна меко и положи ръката си върху тази на Олга. Тя се учуди от неочаквания жест на нежност.

— Сигурна ли сте, че всичко е добре?

— Разбира се! Той най-накрая получи работата на мечтите си, ще пътува по света, ще създаде истинско семейство. Ще имам внуци.

— А аз? — прошепна Олга, чиито очи се напълниха със сълзи.

— Ти? Аз винаги съм казвала: ти не си за нас. Алексей има нужда от ярка жена, достойна за възхищение, а не някаква, която да трие носовете на чужди деца. Алексей сега ще има всичко. А ти се върни към тетрадките си. Сигурна съм, че и ти ще намериш своето щастие… може би с някой учител по трудово или физкултура.

Тамара Ивановна се засмя на собствената си шега, погледна Олга отвисоко и се насочи към вратата.

— Между другото, размислих за тези два месеца. Давам ти една седмица. Освободи апартамента ми.

***

На сутринта Олга се отправи към съпруга си в друг град. Денят беше мрачен, ръмеше досаден ситен дъжд. Олга с усилие намери правилната сграда и влезе в офиса. Там кипеше суетня.

— Извинете, бихте ли ми казали къде е Алексей? — попита тя младата жена, която минаваше наблизо. Онази я погледна от височината на своите токчета, пръхна и продължи нататък.

— Може ли да ми кажете къде е кабинетът на Алексей? — хвана Олга за ръката минаващ мъж.

— Алексей? — Мъжът сбърчи вежди и потърка моста на носа си с кокалчето на палеца.

— Да, търся го.

— С какъв въпрос? Може би мога да помогна? От коя фирма сте?

— Не съм от фирма, аз съм съпругата му.

Неочаквано в офиса настъпи тишина. Хората, които допреди малко бързаха нанякъде, спряха и започнаха да наблюдават Олга с любопитство.

— Не знаех, че е женен — на челото на събеседника й се появиха ситни капчици пот.

— Женени сме от 10 години — Олга вече гледаше недоумяващо.

— Интересно… — проточи точно тогава младата жена на токчетата.

— Той обядва в кафенето. Ето там — посочи мъжът към съседната сграда. В прозореца Олга забеляза силует на мъж в светлосиня риза с небрежно навити ръкави. Беше Алексей. На масата седеше още някой.

— Благодаря! Оттук виждам: това е той!

Възбудена, Олга изскочи от офиса. Едва тогава колегите на Алексей се спогледаха.

— Значи е женен?

— Май е.

— Ами…

— Не е наша работа. Те да си оправят работите.

Колегите се сближиха до прозореца и наблюдаваха Олга, която тичаше към кафенето. И все пак, колкото повече се приближаваше, толкова по-бавна ставаше крачката й. Най-накрая тя застина пред прозореца, сякаш не можеше да се реши да извърви няколкото метра до вратата.Дъждът се усили. Олга стоеше до прозореца и гледаше Алексей. Той стискаше в своите силни ръце елегантната ръчичка на девойката с коси като крило на гарван. Тя се смееше, а той нежно галеше пръстите ѝ и гледаше с влюбени очи.

— Оля? — Алексей извърна глава и забеляза стоящата под дъжда съпруга си. Той излезе от кафето. — Е, здравей. Защо си тук?

— Ти не отговаряше. Притеснявах се.

— Какво не ти беше ясно? Пратих ти документите за развода, не си ли ги видяла?

— Не. А какво става с… нас?

— „С нас“ вече няма. Имам нов живот, скоро ще се оженя за Танечка.

— За коя… Същата онази?

— Да, дъщерята на мамината приятелка. Тя е по-добра от теб: по-умна, по-красива. Тя ме вдъхновява. Както винаги, мама беше права — тя ми подхожда повече. А ти… Все още можеш да си щастлива — надявам се.

— Алексей! — това беше Татяна, която изтича от кафето с чадър и сако. — Ще настинеш! А ти какво стоиш и гледаш? Махай се откъдето си дошла! Хайде, скъпи, аз вече платих сметката.

Бившият съпруг и бъдещата му втора жена тръгнаха към офисната сграда. Колегите им от втория етаж все още наблюдаваха Олга. Тя едва се държеше на краката си. Дъждът се усилваше. Минаваща кола опръска жената с кал от локва.

***

До дома Олга беше посрещната от Марина. Приятелката ѝ изглеждаше замислена.

— Най-накрая дойде. Два часа те чакам тук — недоволстваше Марина.

— Защо? — безразлично попита Олга.

— За да се прибираме.

— Дойдох си вече — Олга седна на пейка и избухна в сълзи.

— Слушай, приятелке, избърши сълзите и сополите. Не смей да се предаваш! Имаме важни дела. Първо, да се качим в колата ми. Второ, да купим билети за влака.

Олга не чуваше нищо. Двете седнаха в колата и тръгнаха нанякъде. Гласът на Марина достигаше до нея като през памук. А после, с пронизителен звън, сребърната нишка, която все още свързваше Олга с Алексей, се прекъсна. Светът около нея отново стана цветен и оживен.

— Разбра ли всичко? — почти крещеше Марина.

— Какво? Извинявай, не чух.

— Ах, ти бедна душице. Казвам: пристигнах и свекървата е изнесла всичките ти вещи на площадката. Всичко се побра в багажника. Сега ще отидем у мен, утре ще се разходим до гражданското. Последният ден ще съберем багажа — и напред, другарко, към морето! Но първо, ще минем през училището.

— Защо? Имам отпуск. Нямам намерение да напускам.

— Записали са те на някакъв курс за повишаване на квалификацията. Много удобно — ще го провеждат в почивна станция край морето — Марина се засмя.

На следващия ден двете вече седяха в купе на влак, който ги водеше към нов живот. В чантичката на Олга лежаха документите за развода, на масичката се валяше брачната ѝ халка, а срещу нея седеше най-добрата ѝ приятелка, Марина.

— Олга, ще видиш, морето ще измие всички тъги — подхвана Марина.

— Какви тъги? Той не си тръгна, аз се освободих от баласта. А пред мен има само хубави неща!

А да изпреварим — животът на Олга наистина потръгна идеално. На почивката тя започна курортен роман, който прерасна в здрави отношения. Двете им деца имат прекрасни баба и дядо.

Марина продължи да разширява бизнеса си и се омъжи за мъж, който направи най-добрия ремонт в салоните ѝ. Децата им учат заедно с тези на Олга.

А Алексей живее в същия апартамент сам. Татяна не успя да живее с неговата свекърва, която всеки ден идваше на чай.

— Искам съпруг, мъж, не мамин синчец. Мислех, че имаш амбиции, а ти носиш само маминия престил — заяви Татяна на Алексей преди да го напусне.

Говорят, че Тамара Ивановна е намерила на сина си още една „добра“ жена. Предишните се оказали неблагодарни и неамбициозни…

Дереккөз