Кирил отдавна беше свикнал с нощните пътувания. Обичаше тишината на пустите пътища, унасящия ритъм на гумите и времето насаме с мислите си. В тези часове дори най-хаотичните мисли сякаш се подреждаха, все едно пътят помагаше да се наредят в линия. Но тази нощ нещо не беше наред.

Гората, през която минаваше, изглеждаше неприветлива, дори мрачна. Високите борове се издигаха като черни силуети, закривайки редките звезди. Въздухът сякаш беше станал по-гъст, а нощното шосе се разтягаше като безкрайна панделка. Телефонът му показваше почти полунощ. Колата равномерно шумолеше по асфалта, фаровете ѝ осветяваха пътните знаци и редките проблясъци на очите на диви животни.

Кирил усещаше странно напрежение, макар самият той да не можеше да обясни откъде идва.

Изведнъж, далеч напред, забеляза слаб мигащ светлина. Авариен сигнал. Примигна, опитвайки се да види по-ясно какво става, но светлините ту се появяваха, ту изчезваха зад завоя на пътя.

Кирил намали скоростта. „Вероятно някой е претърпял катастрофа“, помисли си той. Горското шосе беше пусто, а вероятността помощ вече да е пристигнала беше нищожна.

Когато се приближи, забеляза разбит автомобил. Предната броня изглеждаше така, сякаш се е ударила с висока скорост. Прах и мръсотия покриваха регистрационните табели, а страничната врата беше леко притворена.

Кирил спря колата си на няколко метра от катастрофиралата, изключи двигателя и слезе. Студеният нощен въздух веднага го удари в лицето, карайки го да потръпне.

– Ей! Има ли някого? – извика той в посока на колата.

Никакъв отговор. Само нощният вятър мина през гората, раздвижвайки върховете на дърветата.

Кирил се приближи, внимавайки да не настъпи парчетата от счупено стъкло, които блестяха в светлината на фаровете. Надникна вътре. Салонът беше празен. На шофьорската седалка лежеше шапка, а на пода – разлята бутилка с вода. Кирил огледа наоколо, опитвайки се да види някакви следи.

– Може би са тръгнали за помощ? – промърмори си тихо, но все пак оставаха съмнения.

Гората около него беше неприветлива, но сякаш го примамваше към себе си. Клоните на дърветата се протягаха към пътя като че ли искаха да уловят всеки, който се осмели да наруши спокойствието им. Кирил стоеше, слушайки звуците на нощта. Някъде далеч бухал издаде своя глас, чу се пукане на сух клон.

Той се върна до своята кола, отвори багажника и извади фенерче. После отново се приближи до разбития автомобил. Съсредоточено започна да осветява земята наоколо. До шофьорската врата забеляза следи. Първоначално те бяха почти незабележими, но по-нататък ставаха по-ясни. Това бяха отпечатъци от обувки, отиващи към гората.

– И кой с ума си би тръгнал натам през нощта? – изрече той под носа си, докато усилваше светлината на фенерчето.

Нещо вътре в него го предупреждаваше да не следва следите. „Не е твоя работа“, сякаш прошепна съзнанието му. Но в гърдите му се сви странно чувство – ами ако някой наистина има нужда от помощ?

Той пристъпи извън пътя, усещайки как под краката му хрущят трева и паднали листа.

– Ей! Има ли някой? Добре ли сте? – извика отново, но единственият отговор беше тишината. ​Стъпка по стъпка той навлизаше все по-дълбоко в гората. Светлината на фенерчето осветяваше само най-близките дървета и храсталаци, а извън неговия лъч всичко потъваше в непрогледна тъмнина.

– Ако това е някаква шега, то е напълно тъпа – каза Кирил на глас, с надеждата да успокои поне малко себе си.

Изведнъж чу звук. Слаб, едва доловим шумол. Някъде съвсем близо.

– Кой е там? – гласът на Кирил прозвуча напрегнато.

Шумът се повтори, този път по-силен. Фенерчето освети от мрака няколко храста, които леко се поклащаха.

Кирил се приближи внимателно, стараейки се да не вдига шум. Сърцето му блъскаше като лудо. Той повдигна фенерчето и го насочи към храстите.

Нищо. Празно.

– Проклятие – издиша той, усещайки как студена пот се стича по гърба му.

Кирил се замисли за миг. Спря, загледан в тъмнината, където сенките на дърветата се сливаха с нощното небе. Може би трябваше просто да спре дотук? Да се обърне и да си тръгне, сякаш нищо не беше чул? Но странното чувство на безпокойство не го пускаше.

Звукът се повтори. Едва доловим, сякаш далечен шепот или приглушен плач. Кирил се намръщи, опитвайки се да разбере дали не му се струва. Но не, слабият, почти ускользващ звук отново се разнесе, прорязвайки нощната тишина.

– Има ли някой? – извика той с пресекващ глас, който изненадващо предаде колебанието му.

Отговор не последва. Само лек порив на вятъра се плъзна покрай него, разклащайки клоните.

Кирил отстъпи крачка назад, усещайки как студът прониква през якето му. Изведнъж тишината беше разкъсана от кратък, остър вик. Звукът беше толкова внезапен, че пръстите на Кирил изстиваха от уплаха. Този път беше напълно сигурно – това не беше нито вятър, нито случаен шум.

Пред него стоеше гората. Тъмни, високи дървета се извисяваха като застинали сенки, а техните оголени клони приличаха на нокти, готови да сграбчат всеки, който се осмели да стъпи вътре. Дори сякаш самата земя там беше различна – влажна, покрита с мъгла.

Кирил преглътна, бързо извади телефона си и включи фенерчето му. Тесният сноп светлина трепереше в ръките му, осветявайки изпод мрака изкоренени клони, мъртви листа и пукнатини в корите на дърветата.

„Нищо страшно. Просто някой се е изгубил. Това е напълно нормално“, повтаряше си той като мантра.

С направена стъпка напред той чу под краката си скърцането на снега. Прекалено силно за тази ужасяваща тишина. Кирил се огледа назад, сякаш търсейки подкрепа в познатата светлина на града, но уличните лампи вече бяха далеч. Сега той беше сам – сам с тази гора.

Лъчът на фенера шареше по земята, осветявайки мъртва трева и счупени клони. Всяка крачка беше трудна – не заради препятствията, а заради тежестта на неизвестността.

– Ей! – отново извика Кирил, надявайки се този, който беше издал вика, да отговори. Но в отговор имаше само жалостивото стенание на вятъра.Кирил застина. Дишането му стана учестено, а сърцето му тежко биеше в гърдите. Опитваше се да се убеди, че няма нищо страшно. Въпреки това, нещо в този лес събуждаше необяснимо, лепкаво чувство на тревога.

И все пак той направи още една крачка. После още една.

Викът се повтори – този път по-силен и остър. Кирил нервно преглътна, усещайки как студена пот избива на челото му. Струваше му се, че тъмните дървета с всяка секунда се приближават, а техните възлести клони все повече заприличват на човешки пръсти.

Той вървеше към звука, опитвайки се да гледа само напред. „Не гледай настрани, просто върви“, повтаряше си. Трошенето на снега под краката му беше единственият звук, нарушаващ зловещата тишина. Но колкото повече се приближаваше, толкова по-ясни ставаха странните шумове – шушнене, слаби стенания и този тревожен вик.

След няколко минути той се натъкна на странно място. Храстите бяха като разкъсани, лежащи в снега, все едно някой се беше проправил с насилие през тях. Снегът беше разпилян във всички посоки, а наоколо имаше следи – плитки, но достатъчно показателни, че е имало борба или падане.

Кирил спря, разглеждайки големи камъни, покрити с дебел слой мъх. Камъните стояха накриво, несигурно натрупани като хаотичен бариер. Той се наведе, опитвайки се да види по-добре какво е зад тях.

– Тук! Помогнете! – викът дойде директно отпред. Женски глас.

Кирил застина. Звукът идваше отнякъде измежду камъните. С мъка се изправи, държейки телефона в ръце. Сърцето му биеше толкова силно, че глухите удари почти заглушаваха всичко друго. Той се наведе и насочи фенерчето си към тесния проход между валуните.

И тогава я видя.

Жена. Тя беше заклещена между два масивни камъка. Дрехите ѝ бяха разкъсани, тънка струйка кръв се стичаше по лицето ѝ, а ръцете ѝ трепереха, сякаш от студ или шок. Очите ѝ гледаха право в него – уплашени, умоляващи, но в тях все още проблясваше надежда.

– Моля ви… помогнете – прошепна тя, едва повдигайки ръка.

Кирил преглътна и потисна страха си.

– Не се тревожете, веднага ще ви помогна – каза той, опитвайки се да говори колкото може по-спокойно, въпреки че гласът му леко трепереше.

Той заобиколи камъните, търсейки по-удобен начин да се приближи. Фенерчето разкриваше детайли: одрасквания по ръцете ѝ, остатъци от дрехи, забити в острите ръбове на валуните. Въздухът беше наситен с тежка миризма на мокър мъх и земя.

– Как стигнахте тук? – попита той, протягайки ръка.

– Аз… паднах. Подхлъзнах се. Мислех, че ще се измъкна, но ме притиснаха… – гласът ѝ отслабваше.

Кирил погледна камъните. Изглеждаха огромни и непоклатими. Но той знаеше едно: няма да я остави тук.

Жената сподели, че от няколко дни не може да се измъкне. След катастрофа тя тръгнала в гората, надявайки се да намери помощ, но изгубила пътя си и пропаднала в разлом. Кракът ѝ бил здраво заклещен между два камъка, а опитите да се освободи останали без резултат.

Кирил огледа мястото, опитвайки се да прецени как би могъл да ѝ помогне. Камъкът изглеждаше масивен, а макар че жената се мъчеше да помръдне крака си, това беше невъзможно. Той внимателно се доближи, клекна и опря ръце в камъка, опитвайки се да го измести. Но той дори не се помръдна.– Така, – каза той, въздъхвайки дълбоко. – Нека пробваме по друг начин.

Той бързо се огледа наоколо, взирайки се в тъмнината, която слабата светлина на фенера му едва разсейваше. След няколко крачки забеляза дебел, здрав клон, лежащ при корените на едно старо дърво. Кирил го взе и се върна при пролуката.

– Сега ще опитаме да го използваме като лост, – обясни той, макар че говореше повече, за да успокои себе си.

Жената само тихо кимна, наблюдавайки действията му със смесица от надежда и тревога.

Кирил пъхна клона под основата на камъка и с усилие започна да натиска другия му край. Отначало камъкът дори не помръдваше. Челото му се покри с пот, но той не спираше.

– Хайде… – прошепна той, усещайки как всеки мускул се напряга.

И изведнъж камъкът леко се размести. После още малко. След няколко секунди кракът на жената беше освободен.

– Свободна сте, – въздъхна той и хвърли клона настрани.

Протегна ръка, за да й помогне да се изправи. Жената с усилие се подпря на краката си, които трепереха, сякаш всеки момент можеха да се подкосят. Кирил я подхвана навреме, подкрепяйки я за раменете.

– Спокойно, спокойно… Дръжте се за мен, – каза той.

Тя не можеше да скрие облекчението си, но все още изглеждаше изтощена. Кирил реши, че трябва възможно най-скоро да я заведе до пътя.

На ръба на пътя я настани върху малък пън, който изглеждаше сравнително удобен. Жената все още дишаше тежко, но устните й се разтегнаха в слаба усмивка.

– Благодаря… – успя да прошепне тя.

Кирил веднага се обади на бърза помощ, описвайки мястото, където се намираха. После свали якето си и внимателно го сложи върху раменете й.

– Така ще ви е по-топло, – обясни той и седна до нея.

Тя продължаваше да го гледа с очи, блестящи от сълзи.

– Изгубих се преди три дни… Вече мислех, че това е краят… – гласът й потрепери. – Ако не бяхте вие…

Кирил се усмихна меко.

– Всичко е наред. Вие сте силна, щом сте издържали. Сега всичко ще бъде добре.Те чакаха линейката, слушайки как нощната гора постепенно затихваше. Кирил се опитваше да разкаже шеги, за да я разсее, но виждаше, че мислите ѝ все още се връщат към преживяното.

– Вече не се надявах… – каза тя изведнъж, стискайки края на якето си. – Мислех, че никой няма да ме намери.

– Виждате ли? Светът не е толкова голям, – отговори Кирил. – Най-важното е, че вече сте в безопасност.

Когато фаровете на линейката се появиха в далечината, жената едва забележимо се усмихна, а Кирил почувства как тежестта на отговорността започва да се сваля от раменете му. Но в този момент той разбра, че е извършил нещо по-голямо от обикновена помощ. Той бе спасил нечий живот.

След този случай Кирил не можеше да мисли по същия начин. Всичко, което някога му се струваше просто и ясно, се беше обърнало. Той си спомняше колко често беше преминавал покрай чуждата болка, смятайки, че това не е негова грижа. „Всеки има свои проблеми“, – така се оправдаваше пред себе си. Но сега всичко беше различно.

Пред очите му стоеше моментът, в който видя жената. Лицето ѝ – уплашено, измъчено. Тази вечер щеше да остане в паметта му завинаги.

Той не можеше да не си зададе въпроса: какво щеше да стане, ако просто беше минал покрай нея? Колко често хората се обръщат настрана, мислейки, че тяхната помощ нищо няма да промени? Този случай му показа: понякога дори най-малкият акт може да спаси живот.

Няколко дни след инцидента телефонът му звънна. Кирил не разпозна номера, но все пак реши да отговори.

– Здравейте, това ли е Кирил? – чу се познат, но леко треперещ глас.

– Да, аз съм, – отговори той, усещайки как нещо го стяга отвътре.

– Това… това съм аз, онази жена… която спасихте. Просто исках… – Тя направи пауза, сякаш събираше сили. – Исках още веднъж да ви благодаря.

Кирил замръзна, не знаейки какво да каже.

– Променихте живота ми, – продължи тя. В гласа ѝ се усещаше искрена благодарност. – Дори не знам как щяха да се развият нещата, ако не бяхте там.

Той мълчеше, усещайки как топлина се разлива по тялото му.

– Няма за какво, – каза най-накрая. – Просто направих това, което трябваше.

Дереккөз