– Полудява ли си? – най-накрая процеди тя. – Сядай на рафта си и си мълчи, само почивката ни разваляш!

Влакът започна да намалява скоростта. Видях как наближаваме гарата.

– Ами ако сляза точно тук и повече никога не я видя? – мина ми през ума за миг.

– Отново ли си изцапала тениската, Настя? – каза Ирина Петровна с нескрита раздразнителност. Тя седеше срещу мен на горния рафт и ме гледаше, търсейки нов недостатък.

Вече пътувахме с влака цели два часа, а от първата минута тя не спря да ми намира кусури.

До нас похъркваше Иван Сергеевич, нейният съпруг. Коремът му, който стърчеше изпод тениската, се поклащаше в такт с движението на влака.

А под масата нервно потрепваше малкият Мотя, нейното миниатюрно чиуауа, което постоянно пищеше и драскаше с лапички по пода, щом Ирина Петровна за момент спираше да го гали. Тя слезе и го взе на ръце.

– Само капка вода е – отговорих тихо, гледайки уморено през прозореца.

Честно казано, още на перона ми се искаше да избягам някъде далеч. Пътувахме на юг. Дългоочакваната почивка.

– Вода, казваш? – подхилна се Ирина Петровна, продължавайки да ме пробива със строгия си поглед. – Да, вода. А вчера си облякла полата, която те прави дебела. Нали ти казах, че трябва да носиш нещо по-свободно. В края на краищата, ти си зряла жена, не момиче вече.

Колкото и да се стараех, за нея никога не бях достатъчно добра – нито в чистенето, нито в готвенето, нито във външния си вид.

– Сине, защо ти е този хипопотам?

Още от първия ден не подбираше думи. Той ме заведе да се запознаем с родителите му, а тя още от входа изстреля това.

Стоях втрещена, а тя се усмихваше с доволна усмивка, сякаш се беше пошегувала.

– А това дори е добре, ще й е по-лесно да ражда.

Наложи ми се да се направя, че нейните думи изобщо не ме засегнаха. Държах Паша за ръка и се усмихвах мило.

– Ще я угоя толкова, че никой мъж няма да я погледне!

Разбира се, бях качила няколко килограма и се опитвах да си избирам други дрехи. А нали точно тя ми носи сладки и печива. И пробвай да откажеш – ще има скандал!

Един път случайно чух разговора на свекърва ми със свекъра.

– Ваня, нашият Паша сериозно мисли да се жени за нея, а мен не ми трябва някаква фльорца в семейството.

– Какво искаш да кажеш?

– Ще я тъпча с кифли и пайове. Ще ми стане като леля Клава – по-широка от бъчва, но пък в брак вече 50 години!

Вече се бях наслушала на странности от нейна страна, но това премина всякакви граници. Реших да отмъстя.

Подаръкът за юбилея

Един ден с моя приятелка се разхождахме из града. Споделих й странния план на свекървата.

– Твоята направо е сивият кардинал!

На Ирина Петровна предстояше юбилей след няколко дни, и исках да й подготвя специален подарък.— Виж! Точно като нея! – казах на приятелката си и се разсмях.

В зоомагазина попаднах на едно малко, вечно крещящо кученце, което се беше свило в ъгъла на клетката и ме гледаше с диви очи.

— Перфектен подарък за обичната ми свекърва! Нека сега тя го угоява!

Дойде денят на юбилея.

Вече си представях израза на лицето на свекърва ми, когато ѝ поднеса кученцето. Ирина Петровна не можеше да понася силни звуци, а това куче беше като олицетворение на всичко, което тя не харесваше.

— Скъпа Ирина Петровна! Честит рожден ден! – казах тържествено, подавайки ѝ кутия с панделка.

Тя отвори кутията. За няколко секунди се намръщи, след което извади кученцето и го прегърна.

— Колко сладко кученце! Ще те нарека Моти!

Такъв развой изобщо не очаквах. Освен това, оттогава аз трябваше да разхождам Моти.

Душното купе.

А Паша… Той не е виновен, че не дойде, но сега седя сама в купето с неговите родители. Прозорците не могат да се отворят добре. Задушно е.

— Казвам ти това само за твое добро, – продължаваше Ирина Петровна. – Нали искаш да изглеждаш красиво за Паша, нали?

— Да, разбира се – успях да измънкам.

Моти изведнъж зави пронизително и Ирина Петровна моментално го взе в ръце.

— Ох, миличкият, – заговори тя нежно, – Понасяй още малко, скоро ще пристигнем! – гласът ѝ стана мек и любящ.

Гледах проблясващите дървета през прозореца и се опитвах да не обръщам внимание на околните.

С Паша се оженихме бързо, без много размишления, и в началото всичко беше прекрасно.

Но той беше много привързан към родителите си, особено към майка си. Или, по-точно казано, тя го беше привързала към себе си с постоянни оплаквания. Не бях против семейството, винаги съм уважавала по-възрастните.

— Има пълни бедра и широки рамене, ще има кой да носи куфарите!

Дори и да се стараех да бъда идеалната домакиня, това никога не беше достатъчно. А Паша, макар че ме защитаваше, се стремеше да не заема ничия страна.

Както и последния път, когато тя донесе буркан със сладко и случайно го изпусна.

Цялата кухня беше изцапана. Наложи се аз да чистя подовете, докато Ирина Петровна стоеше с важно изражение и напрягаше обстановката.

— Изобщо не можеш да чистиш! Откъде ти растат ръцете?

Ден преди пътуването сериозно се чудех дали въобще да тръгвам без съпруга си. Предложих им да отидат на почивка без мен. И тогава тя пак започна:

— Какво още! А тежките куфари кой ще носи? Аз ли?

Паша ме предупреди: „Настя, дръж се, знам, че мама може да бъде… остра.“ Но дори неговите думи не можеха да ме подготвят за това, което предстои.

Зад прозорците минаваха дървета и поля, а в купето атмосферата на напрегнато очакване ставаше все по-гъста.— Мотя, не лаещ! — изведнъж измърмори Иван Сергеевич, без да отвори очи. И отново заспа.

Винаги съм се чудела на способността му да заспи всеки момент. Случваше се да дойде на риболов, да седне на някое дърво, и след минута вече се свличаше на земята, заспал.

***

Търпението е на края

Затворих очи, опитвайки се да не обръщам внимание на пронизителния лай, но нервите ми вече бяха опънати до краен предел.

— Настя, колко пъти трябва да ти се каже? — Ирина Петровна отново започна любимата си тема. — Трябваше предварително да се погрижиш Мотя да не се изнервя. Вечно всичко при теб е наопаки. Дори Пашка каза, че вчера си му купила грешното сирене!

Паша обича сиренето така, както децата обожават сладкиши, и никога не се е оплаквал от моя избор на храна.

— Сиренето беше прекрасно, не си измисляйте — отвърнах тихо, стараейки се да звуча спокойно. — И Паша нищо не е казвал.

Ирина Петровна изсумтя, и отново чух този неин подигравателен тон.

— Може и да не е казвал. Но аз съм майка, аз виждам. Разбираш, че много неща не му харесват, просто търпи. Научи се веднъж да правиш нещо като хората…

Търпението се свърши

Това вече беше непоносимо. Вечната критика, сякаш бях неопитно домашно помощниче в къщата ѝ.

— Знаете ли, Ирина Петровна — започнах аз, — омръзна ми да слушам това. Имам си собствени недостатъци, както всеки човек. И вече ми писна от вашето безкрайно недоволство.

Свекърва ми изглеждаше изненадана и за миг замълча, сякаш не очакваше такъв отговор от мен.

Обикновено търпях, мълчаливо слушах нейните поучения и почти не спорех. Това пътуване трябваше да бъде почивка, а не поредното изпитание.

— Не смей да ми противоречиш! — гласът ѝ трепереше от възмущение. — Ти за кого се мислиш?

Този път не се сдържах. Всичко, натрупано в мен през последните месеци, се изсипа наведнъж.

— Ще ти противореча! — отвърнах. — Омръзна ми от всичко това!

Мотя усети напрежението и отново започна да скимти, а Иван Сергеевич се събуди от шума.

— Какво се случва тук? — измърмори той, надигайки се от полицата.

— Нищо — сухо отвърна Ирина Петровна, поглеждайки го раздразнено. — Просто умната ти снаха си помисли, че има право да ми противоречи. Никакво уважение към възрастните!

Иван Сергеевич мълчаливо поклати глава, явно предпочитайки да не се намесва. Отдавна бе свикнал, че с нея е по-добре да не се спори. Но на мен вече ми беше писнало.

— Знаете ли какво? — станах от мястото си, опитвайки се да запазя и последните капки самообладание. — Няма да продължавам този разговор. Можете да мислите за мен каквото искате, въобще не ми пука.

Взех чантата си и се отправих към изхода на купето. Не знаех какво ще правя оттук нататък, но знаех едно: няма да остана там нито минута повече.

— Къде си тръгнала?! — раздразнено попита Ирина Петровна.

— Това не ви засяга! — хвърлих през рамо. — Да тръгна с вас на почивка беше лоша идея, знаех го още от самото начало.

— Това… това какво поведение е това?! — Ирина Петровна почти скочи от полицата, но Мотя пак започна да скимти. — Реши да ни изоставиш ли?!Излязох от купето и със сила затворих вратата зад себе си.

— Кога е следващата гара? — попитах кондукторката.

— След двайсет минути — отговори тя, хвърляйки ми подозрителен поглед. — Нещо да се е случило?

— Нищо… Няма значение! — отвърнах аз.

Тя ме погледна учудено, но не каза нищо.

***

Колелата на влака продължаваха ритмично да чукат, а аз стоях в коридора, наблюдавайки как пейзажът се сменя.

Щях ли все пак да издържа това пътуване до края? Може би не трябваше да напускам толкова рязко?

Жалко, че Паша не е тук, за да смекчи поне малко нещата.

— Какво правиш тук? — дочу се гласът на Ирина Петровна зад мен. — Това вече е прекалено! Не прави сцени!

Обърнах се към нея.

— Ирина Петровна — казах спокойно, — въпросът не е в обидите. Въпросът е, че всеки ден с вас за мен е истинско изпитание. Нима съм длъжна да го търпя?

Тя изглеждаше зашеметена от прямотата ми. Явно не бе очаквала това от тиха и търпелива Настя, която винаги мълчеше пред нейните забележки.

— Как смееш да говориш така? — гласът ѝ трепереше от гняв. — След всичко, което съм направила за вас? Ако не бях аз, вие с Паша отдавна щяхте да сте разведени!

— Значи трябва да ви благодарим за щастливия си брак? — учудено казах аз. — Вие постоянно слагате носа си там, където не ви е работа!

Ирина Петровна явно не очакваше такъв обрат. Тя беше сигурна, че винаги ще отстъпвам, ще мълча, ще търпя. Но не и днес.

— Полудя ли? — най-накрая измърмори тя. — Седни на леглото си и млъкни, само ни рушиш почивката!

Влакът започна да забавя ход, и видях как се приближаваме към гарата.

„Дали просто да сляза тук и никога повече да не я видя?“ — мина ми през ума.

— Ще сляза тук — казах. — Можете да продължите и да си почивате. Вещите си може да изхвърлите, така или иначе никога не ви харесваха.

Вратата се отвори и с една чанта в ръка слязох на перона.

Първото, което направих, беше да се обадя на Паша. Знаех, че този разговор ще е труден, но бях готова за него.

От другата страна на линията се чу познатият му, топъл глас.

— Настя? Как си там? Всичко наред ли е? — попита той.

— Паша, аз… аз слязох от влака — казах, поемайки дълбоко въздух.

— Какво? — гласът му веднага стана напрегнат. — Защо? Какво се случи?

— Вече не мога — признах, усещайки как възел се образува в гърлото ми. — Опитвах се, наистина. Но майка ти… Не искам повече да го търпя.Знаех, че ще му е трудно да приеме това.

– Какво пак е направила? – попита той тихо.

– Пашо, обичам те – казах аз, а гласът ми се разтрепери. – Но повече не мога да бъда част от този кошмар. Преведи ми пари за билет обратно, защото излязох набързо без моите неща.

– Разбирам – каза той. – Веднага ще ти преведа. Ще говоря с мама. Всичко ще е наред. Върни се у дома, става ли?

Този разговор можеше да означава края на нашите отношения, но Пашо беше на моя страна. Винаги е бил човекът, който ме разбира най-добре.

– Съжалявам, но отивам при мама – отговорих, докато сълзите ми сами потекоха по лицето. – Имам нужда да си почина от вечните забележки на майка ти и този пищящ пес в ръцете ѝ.

– Насте, скоро ще се върна от курс и ще дойда да те взема – каза той. – Всичко ще е наред.

–

Вече от две седмици живеех в апартамента на моята майка. След ден Пашо дойде и ми разказа какво се е случило по-нататък.

Когато Ирина Петровна, Иван Сергеевич и Мотя най-накрая стигнаха до мястото за почивка, още от първите минути беше ясно, че отпускът няма да е лесен… за останалите. Свекърът мърмореше през цялото време, защото сега се налагаше той да носи тежките чанти.

Тях ги посрещна любезен персонал. Още от прага Ирина Петровна започна да се оплаква, че стаята е твърде малка за нейното кученце и климатикът работи като някакъв стар вентилатор.

– Наистина ли искате Мотя да се разболее? – възмущаваше се тя, размахвайки малката преносима клетка с пищящото вътре чихуахуа. – При тези условия дори кученцето няма да може да си почине!

Всички изслушаха нейната тирада и обещаха да изпратят техник, за да провери климатика. Но това беше само началото.

На следващата сутрин в ресторанта избухна истински скандал.

Ирина Петровна установила, че на шведската маса липсва любимото блюдо на Мотя – варено пилешко.

– Как можете да не се съобразите с интересите на животни?! – възмущаваше се тя. – У дома Мотя яде само варено пилешко. И сега какво, аз ли трябва да готвя в хотела ви?!

Иван Сергеевич, както винаги, седеше мълчаливо и си поглаждаше корема. Мотя реши да се присъедини към своята стопанка и започна да лае високо, привличайки вниманието на целия ресторант.

На него му донесоха пилешко, което персоналът взел от кухнята.

Но тогава Ирина Петровна намери нова причина за недоволство – порцията била поднесена неправилно. Пилето, виждате ли, не било нарязано на малки парченца!

След обяда решиха да отидат на плаж, но там възникна нов проблем. Оказа се, че на плажа е забранено присъствието на кучета.

– Как така не може?! Мотя е член на нашето семейство! Има право да си почива също като нас!

Когато спасителите се опитаха да обяснят, че това е правило на хотела, тя грабна Мотя на ръце и заяви високо:

– Нямаме нужда от вашия плаж! Ще отидем сред природата, Мотя, там поне няма такива невъзпитани хора!

Ирина Петровна успя да се скара и със камериерките (които не сменяли хавлиите навреме) и със съседите в хотела (които говорели твърде високо край басейна).

Настя слушаше тази история с усмивка на лицето. Отдавна беше пуснала ситуацията и си беше отпочинала прекрасно без свекървата, Мотя и свекъра.

– Колко правилно постъпих, когато слязох от влака! – каза Настя, прегръщайки Пашо.

Дереккөз