– Лен, тръгвам си. – каза Олег с прокашляне, с някакъв чужд, безцветен глас.
– В гаража ли? – машинално изрече Лена, бегло поглеждайки към мъжа си.
– Не. Лена, оставям те. За друга жена…
Недобелената картофка изскочи от ръцете ѝ и, подскачайки, весело се затъркаля под масата. Лена за миг наблюдаваше как тя бяга, опитвайки се да осмисли чутото, после рязко се обърна и го погледна право в очите. Накрая думите му стигнаха до съзнанието ѝ. Отстрани човек би предположил, че е спокойна, като неподвижна скала сред океана. Но в същност вътре в нея се беше отприщила лавина. Лавина от чувства. Те, чувствата, рухнаха и погребаха под себе си всичко – любовта, радостта и несбъднатите надежди…
– И коя е тази жена? – попита Лена, с всички сили опитвайки се да не закрещи и да не се нахвърли върху него с юмруци.
– Не я познаваш, Лена. Но тя е… Тя е такава… Такава… Между нас всичко е истинско, да знаеш. Понима ме от половин дума и имаме много общо. Много общо! – възхитено заговори той, а Лена си представи как го пробожда с белачката за зеленчуци, с наслада и радост гледайки го как се гърчи от болка…
– Е, сигурно най-накрая си намерил щастието си, поздравления. – каза тя вместо това, пъхайки ръцете си и белачката под крана – картофите бяха приключени. – И няма нужда да знам всички подробности. Свободен си. Върви. На вечеря няма да те каня, мисля, че вече те чакат…
Олег подсмръкна, дали от радост или от излишък на емоции, и тръгна към спалнята да си събере нещата. А Лена, за да не падне, се хвана за ръба на мивката, гледайки побелелите си кокалчета. Тя мечтаеше за две неща – да не рухне и той да си отиде по-бързо…
– Е, аз това… Тръгвам, нали? – отстъпвайки предпазливо към вратата, прошепна Олег. Тя се обърна към него. Лицето ѝ беше спокойно, дори умиротворено. Личеше си, че той е леко изненадан, очаквайки поне сълзи и упреци, но не и пълно равнодушие. Хвърли един поглед и излезе от кухнята.Лена изчака да се затвори входната врата и без сили се свлече директно на пода. Захапала ръката си, за да не изкрещи, и зави. Като ранено, болнаво животно, което вече няма никакъв шанс… Шанс да живее. И едва три часа по-късно, подпухнала и прегракнала от сълзи, тя се добута до спалнята и облечена се стовари на леглото. Светът ѝ се срина…
…Лена се събуди посред дълбоката нощ, и я обзе тъжна носталгия. Тя си спомни как се бяха запознали. Тя, млада и неопитна девойка, пристигнала в малък град по разпределение и още първия уикенд отишла с приятелки на танци. И същата вечер го срещна. Той беше с група момчета, които се грижеха за реда в парка.
Висок, широкоплещест, с широка усмивка, Олег бе различен – със своята стойка и мъжественост. Лена, хвърляйки му само един поглед, изгуби дар слово. И разбираше, че това е краят – тя бе загубена завинаги. А той я гледаше насмешливо и малко отвисоко. Харесваше му слабичката, с големи очи девойка, и още същата вечер се предложи да я изпрати. Повече не се разделиха…
Срещаха се почти всеки ден. След три месеца подадоха заявление в гражданското. А лятото отпразнуваха шумна, младежка сватба. Живееха първоначално в общежитие. После, когато Лена роди първородното си дете, получиха първото си двустайно жилище. Щастието им нямаше граници. И още – обичаха се. Истински. Знаете какво имам предвид – когато двама души се разбират без думи, само с погледи, устни, дори със самата си осанка. Удивително беше, че никога не са се карали. Истина, вярвайте! Това се случва, когато хората се допълват като парчета от пъзел, като плюс и минус, или като ин и ян…
Миналата седмица обаче се навършиха тридесет и шест години от брака им. Най-страшното беше, че вероятно нямаше да има тридесет и седма година… Като си помисли за това, Лена отново заплака. Този път тихо и горчиво, все едно оплакваше края на щастието и любовта им…
Сутринта беше облачна, както и настроението на Лена. Но трябваше да стане – къщата е голяма, стопанството също. Всичко изисква внимание и грижа. Изпи една чаша чай с парченце захар, но повече не можа да приеме нищо. Започна да подрежда. Почисти, нахрани кокошките, пусна козата в двора, после изми подовете и измъкна оставените вчера съдове. Всичко правеше ожесточено, сякаш не си позволяваше да спре и да мисли за най-страшното. За това, което се беше случило. Но имаше още един проблем – как да каже за това на децата. На сина си Васко и дъщеря си Настя. Реши се едва на обяд.
– Мамо, той какво, напълно ли е полудял? Как така – намерил друга жена? Каква друга? Това някаква шега ли е, мамо… Искаш ли да дойдем? Веднага ще дойдем! – загрижено каза дъщеря ѝ.
– Не, не, Насте, няма нужда да идвате! Какво сте намислили!? Ти си в последния месец, не ти трябва допълнително напрежение. Аз ще се справя. В крайна сметка, никой не е умрял.
Синът ѝ реагира рязко. Дълго сипеше ругатни, почти плюеше през телефона. Лена дори го смъмри. Каза му да спре да обижда баща си – такива неща се случват в живота. В крайна сметка се уговориха Васко да дойде през уикенда…След като сподели с децата, Лена си пое дълбоко дъх. Минавайки покрай огледалото в антрето, улови изгубения си поглед и спря. От огледалото я гледаше закръглена жена в домашен халат. Без грим, с подути от плач очи и напукани устни.
– Ех… неудивително, че си намери млада. Ето на какво съм заприличала. Дебела, без прическа, нито маникюр, нито макияж. Тя сигурно е красавица, а аз отдавна съм забравила за себе си. Децата, мъжът и внуците са на първо място. На второ – кокошките и градината. Ех… – Лена с отпаднала ръка докосна лицето си и въздъхна тежко, представяйки си „младата“ и съпруга си.
Спомни си последната година от семейния им живот и много неща ѝ станаха ясни. Беше напрегната година. Тежката бременност на дъщерята, раждането на дете в семейството на сина, постоянна суетня, домакински грижи. Всичко това заемаше по-голямата част от времето ѝ и за съпруга ѝ просто не оставаше никакво внимание. Олег често се връщаше от работа и вечеряше сам заради нейната липса. Прекарваше уикендите също без нея, докато тя се грижеше за внуците. Тогава вероятно е намерил време за новата си страст. Лена си припомни как той незабележимо се отдалечи и стана съвсем чужд. А тя, заета със своето, дори не го забеляза. Или не искаше да го забележи…
Започнаха дните на Лена. Без него. Отначало ѝ беше тежко. После малко по-леко. Молеше децата да не избягват баща си. Все пак не ги беше изоставил. Той е добър баща и обожава внуците. Това не ги засягаше. Децата помрънкаха, но обещаха да помислят. И на това беше доволна. А след половин година Лена малко се успокои. И без това не ѝ оставаше време за тъга. Всички домакински грижи бяха на нейните рамене, трябваше да помага на внуците. Въпреки че беше пенсионерка, започна и работа. Отслабна, смени прическата, стана по-красива. С времето усмивката, това нейно най-добро украшение, се върна на лицето ѝ. А какво друго да прави? Животът продължава.
Шест месеца по-късно телефонно обаждане от непознат номер. Гласът, позабравен, но все така близък и роден.
– Леночка, моя любима… Прости ми, приеми ме обратно. Не мога без теб. Първите месеци живях като в мъгла, а после – край. Щом легна и затворя очи – ти си пред мен. Ще ме пуснеш ли? – умоляваше Олег през сълзи.
– Не. Няма да те пусна. Върви си при твоята млада. Вие имате много общи неща. А аз и без теб съм добре – отсече Лена и затвори телефона.
Оттогава започна. Всяка вечер Олег звънеше, молеше, уговаряше я със сладки думи.
– Лена, та ние вече не сме млади. Какво да делим на старини? Дяволът ме изкуши, на всеки може да се случи. Обичам те, обичам семейството ни. Обичам Васко, Настя и внуците. Искам да бъда с вас.- А кой ти пречи, Олег? Обичай децата и внуците, обичай. Те не те отхвърлят. А без мен ще се оправиш. Това е. Счупена чаша не можеш залепи, колкото и да се стараеш. – отсече решително тя.
Децата, дето в началото бяха против баща си настроени, точно тогава и двамата застанаха в негова защита.
– Мамо, баща изглежда като празна черупка. Много съжалява, ами с кого не се случва това? Ще му простиш ли, а? – често я умоляваше дъщеря й Настя.
– Да, мамо. Прости го. Какво сте като малки деца. Знам, че го обичаш. – подкрепяше сестра си Васко.
– Не и не. Това е. Не ме молете. Не мога да живея с него след това, разбирате ли? Постоянно ще си спомням как ме предаде.
Така си живееше Лена. Работеше, грижи се за дома, срещаше се с децата. Гледаше внуците. И всичко това без него. Без Олег.
А Олег през това време, със същата онази, с която имаха много общо, се раздели. И се върна да живее при старичката си майка. Много тъжеше за Лена. Често си спомняше за живота им заедно. Много съжаляваше за случилото се. Само че изглеждаше, че вече нищо не може да поправи. Щеше да се наложи да си живее с вината…
И един прекрасен ден се реши на постъпка. Щеше да отиде у дома на Лена, да падне в краката й и да я моли за прошка. Може би ще се смили, ще му прости и ще го приеме обратно. А ако не, поне да я види, неговата любима, ненагледна…
Облече се прилично и пое на път. Пристигна. Почука в познатата къща, но никой не отвори. Лена през нощта беше тръгнала на работа. На дежурство. Почука още малко и реши да подремне на верандата, на пейката. Да почака, докато стопанката се върне. Легна и заспа дълбоко, сладко, като герой. Не беше спал така здраво отдавна. Явно обичните стени му действали така. И умората.А Лена, на сутринта, се върна у дома. И там – изненада. Наближи тя, а Олег сякаш не дишаше. Лицето му, при светлината на луната, ѝ се стори побледняло. Тя го бутна с ръка — никаква реакция. Потупа го по рамото — ни звук. Започна да го тресе, като круша — пак никакъв отговор.
– Ох, Боже мой… Ох, нещастие мое, каква беда! Олежек, скъпи мой, на кого ме остави, кого ме поверяваш… Как ще живея без теб сега, любими мой… – захълца Лена, хвърляйки се върху гърдите на мъжа си.
И изведнъж той я сграбчи за раменете и започна да я целува.
– Значи ме обичаш, щом съм ти „любим“! И аз те обичам, Леночка моя мила. Прости ми, скъпа моя жена! Не мога да живея без теб, честен кръст… – падна той на колене пред нея, закривайки лицето си с ръце.
– Ах ти, проклетнико! Ах ти, измамник! Безсрамник такъв! – започна да го удря по гърба Лена. – Аз наистина помислих, че си умрял. Мислех, че си направил нещо с теб и си дошъл да си отидеш у дома. – Навъртял си се, мартенски котарак, а? Ей сега ще те науча аз…
…Оттогава Лена и Олег се помириха и заживяха още по-добре. Обикнаха се още по-силно и по-крепко. Защото, може би, разбраха какво е – да изгубиш човека. Своя човек – най-близкия и най-скъпия. И също разбраха, че понякога трябва да можеш да прощаваш. Гордостта не винаги е полезна. И дори когато човек постъпи зле, в сърцето може да се намери малко местенце за него. А още – трябва да ценим и пазим това, което имаме в момента, а не да тъгуваме по изгубеното щастие. Ето такава е тази история 🙂 С хубав край.
*****
С уважение, ваша Ксения 🙂
