Настя приготвяше вечеря от най-обикновените продукти: просто макарони и малко задушен пилешки дроб. Заквасена сметана, разбира се, няма. И колко я беше уморило всичко това… Настя винаги е смятала, че ако ще се яде дроб, то задължително със сметана. Но пари за такива „луксове“ отдавна няма и не е имало. Всичко отива за съпруга и детето. Как се озова в този капан?
По-добре…
да не се беше…
омъжвала…
никога!
С ярост Настя няколко пъти замахна с ножа върху дроба, преди да го сложи в тигана, където вече се запържваше лукът. Захлопвайки капака с трясък, тя насочи поглед към макароните и механично ги разбърка. Лъжицата изхвръкна на масата, удряйки се със звън в стената.
Гняв и обида я изпълваха – към съпруга, към себе си, към живота. Защо се съгласи на всичко това? Защо роди? На двайсет и три години! Е, не е ли глупост? Приятелките й още се забавляват, живеят свободен живот, а тя се подведе по красивите думи на момчето и стана майка и съпруга, обременена с домакинство.
Всичко е по вина на Игор: каза, че ще започне да печели, че майка му ще помага… Аха, да. Майка му си има още двама да храни, от там помощ не чакай, а родителите на Настя са далеч, на два дни път с влак. Бащата й пие, майка й се грижи за него и сестрата.
Такъв ли беше животът, за който Настя мечтаеше, когато напускаше захлустеното си градче? Тя учеше, поемаше работа, осигуряваше се сама от осемнайсетгодишна. С Игор се запознаха преди две години, след известно време започнаха да наемат жилище заедно. Тъкмо беше започнала работа по специалността, когато – хоп, бременност!
Какъв…
живот…
е това!
Игор веднага предложи брак, убеждавайки я да задържат детето. Подписаха. И започна техният беден живот – от заплата до малката детска добавка. Наеха друго жилище, по-евтино, с пет хиляди по-малко наем. По-голямата част от заплатата на Игор отиваше за тази квартира. Настя нямаше кърма, хранеше бебето със смеси. От евтините детето страдаше – коликите го мъчеха, получаваше обриви… Наложи се да купуват скъпите.
Настя много обича сина си, не си мислете друго. Всичко най-добро, което могат да си позволят – или не могат – е за него. Настя не си беше купувала нищо в продължение на почти година. Вече е средата на зимата, а тя все още ходи със спортни обувки – така се беше получило. Добре че са й големички, Настя носи под тях плетени чорапи. Станалите си разкъсани по време на бременността ботуши не успя да замени с подходящи, а купените набързо миналата година тази зима вече не й стават – циповете не се затварят, защото младата майка се беше леко закръглила.
А как да не напълнее, като трябва да яде каквото има? Макарони, картофи, хляб, масло – по същество маргарин – и пак хляб. И бонбони, защото Настя не може без сладко, става зла. И й се налага да тъпче всичко това в себе си, защото стресът е постоянен, а еднообразието – всеки ден е безкрайно сходен с предишния. И изглежда, че винаги ще бъде така, че никакъв изход няма. И Настя пак дъвче хляб с маргарин – само и само да спре да мисли поне за малко. Тя, разбира се, можеше да приготвя нещо по-здравословно от достъпните продукти, но няма желание, и отдавна бе започнала да се отнася пренебрежително към храненето си. Кой я вижда? Приятелките не беше виждала от цяла вечност… Само ги гледаше в социалните мрежи и завиждаше на новите им снимки. Щастливки! Никакви вериги на врата си нямат!Игор изглежда изобщо не забелязва, че Настя е с маратонки. Тя пък принципно му нищо не казва. Краката ѝ зъзнат, но Настя стои на улицата и не се спира на едно място, постоянно стъпва на пети, за да се стопли. Детската градина едва след година ще им се усмихне, и то за половин ден. Къде да оставиш детето? Даже пет минути не можеш да го оставиш самo без притеснение.
Мъжът успокоява Настя както може. Слабо. А какво да направи с тези безумно високи цени? Работи, върти се, прекарва интернет в апартаменти за известен доставчик. Един от фирмените лозунги украсява изтърканата врата на техния наемен дом, прикривайки пробита дупка в стената: „И ние искаме парите ви, но по-малко, отколкото повечето хора!“ – е написано на фона на черни тухли. Сякаш това трябва да успокоява клиентите.
Настя се търпеше дълго, поне така ѝ се струваше. Наистина, такъв е периодът – трябва да издържат, да го преживеят, после тя ще се върне на работа и ще стане по-лесно. Настя си повтаряше това. През деня се опитваше да бъде по-мила с мъжа си, да не го изнервя поне за дреболии. Той всъщност е добър човек, от онези добри, върху които всички се возят… Прекалено честен и добросъвестен за днешния свят. И стана разсеян, защото често излиза да поеме смени за други. Настя му мърмори за пари, понякога го „хапва“, но не прекалено, а колкото кученце, което лае с незначителна истерия. Както за нея, така и за Игор, дните минават като в мъгла: ставаш, а вече е време да си лягаш. Къде се изпарява целият ден? Може би заради това той дори не забелязва, че Настя прекара половината зима с маратонки? Трябва да издържи…
За януарските празници при Настя пристигна братовчедка ѝ със съпруга си, за да се поразвлекат и видят нови места. Сестра ѝ предложи да се срещнат.
– Да отидем някъде, да се поразходим заедно по магазините, ще разчупиш ежедневието.
Настя отдавна не се беше показвала никъде. Представяше си предварително „удоволствието“ от обикалянето навсякъде с детето в количка, но щеше да е с Игор – ще си разделят родителските грижи наполовина, и затова реши да положи усилие.
Прекрасно си изкараха в хранителния корт, сестра ѝ предварително беше казала, че сметката е за нейна сметка. После отидоха по магазините, сестрата си търсеше обувки и избра няколко чифта.
– Настя, а ти защо не си купиш ботуши? Защо се мъкнеш с разкъсани маратонки? Студено е! – забеляза сестра ѝ.
Настя отвори уста, без да знае какво да каже, когато в разговора се включи Игор. Той се учуди напълно искрено:
– И наистина, Настя, отдавна трябваше да си вземеш зимни обувки!
Настя сякаш я прободоха с нож. Тя извика, без да контролира гласа си:
– А ти някога да си ми давал пари за тези обувки?! Откъде да взема пари, умен ми ти човече?!
Всички клиенти и продавачи се обърнаха към тях. Настъпи неловък момент. Игор се стъписа и започна да мига. Сестрата трескаво се направи, че изведнъж са я заинтересували намалените обувки. Игор прехвърли детето от едната си ръка на другата.
– Ама ти нали имаш… детски надбавки. И аз ти давам всичко.
Тези думи побъркаха Настя още повече. Сложила ръце на кръста си, тя изглеждаше като разярена продавачка на пазара.– А ти опита ли да извадиш месечните разходи от тези пари? Не? А аз го правя всеки месец и да ти кажа — остава нула!
Горкият Игор изцяло загуби ума и дума от срам. Другите клиенти продължаваха да ги гледат втренчено.
– Настя, Настя, хайде да не е тук? – предпазливо предложи сестра ѝ и я прегърна с несигурност. Младата майка наподобяваше димящ вулкан. Сестрата, изчервена от неловкост, ги изведе навън от магазина.
Всичкото останало време младите родители не говореха помежду си, дори общият разговор не вървеше. Скоро започнаха да се събират за вкъщи. Под сурдинка сестрата на Настя се обърна към Игор:
– Чуй ме, Игор, хайде да ви дам пари за ботуши? Ще ми ги върнете, когато можете.
– Не трябва. Ние сами ще се оправим. Благодаря, – отвърна той хладно, чувствайки унижение от цялата ситуация.
Когато се прибраха у дома, съпрузите си разменяха само най-необходимите фрази. Вътре в Настя всичко кипеше от обида, житейска несправедливост и срам за това, че сега всички знаят колко са бедни. Да, тя се беше разгневила. Да, Игор по същество не беше виновен.
Но какво трябваше да направи тя? Къде да излее натрупаните огорчения?
Тя гледаше мъжа си, гледаше как той занимаваше сина им с играчки, купени от втора ръка, и вече не разбираше с какво той ѝ беше привлякъл вниманието тогава. Струваше ѝ се, че вече не го обича. Игор повече я дразнеше, отколкото будеше топли чувства. Ако не беше той със своите обещания… Ако тя не беше толкова наивна в онзи период… Тогава какво щеше да направи? Какво? Можеше ли сега да мисли за любимото си дете в този дух, че би било по-добре, ако го нямаше? Не, детето не беше виновно, във всичко беше виновен Игор, само той, защото…
– Остави ме.
Настя се отдръпна от него. Дори потрепера от допира с мъжа си.
– Настя, спокойно, всичко ще се оправи, ще тръгне детето на детска градина…
– Няма да се оправи, няма да се оправи, ти провали живота ми! Защо изобщо те срещнах? Тиии!.. – прошепна тя ядосано, затваряйки вратата на банята пред лицето му, криейки се от присъствието му. – Ти си един некадърен мъж! Не можеш да осигуриш семейството си! – изхлипа тя задавено, тихо и с огорчение, и завърши с насмешка: – „И наистина, Настя, защо не си купиш ботушки?“ Разбира се! Колко удобно да бъдеш идиот!
Игор вече не отвърна нищо, а Настя, затворена в банята и пуснала водата, се разплака. В разгара на страданията ѝ се стори, че вратата хлопна и ключът се завъртя в ключалката.
– Игор, това ти ли си?Никой не отговаряше. Настя излезе.
– Игоре?
Още от прага забеляза, че зимните обувки на съпруга й ги няма, а якето му също беше изчезнало от закачалката. Настя провери стаята и кухнята. Игор нямаше. Беше излязъл.
„Вероятно е излязъл да се разходи. Да проветри ума си,” – реши Настя.
Времето наближаваше полунощ, а съпругът й още не се беше прибрал. Телефона си не беше взел, нямаше къде да му звъни. Настя започна да се тревожи. Изведнъж я обзе мъчителна празнота и самота. Замисли се: „А какво ако повече никога не видя Игор? Ако му се е случило нещо…” Обгърна я страх и празнота, не можеше да намери мир и непрестанно се приближаваше до прозореца, от който можеше да види входа на блока. Тя чакаше… Не, това не беше навик или обикновен страх от самотата… Изведнъж осъзна, че въпреки всички трудности, тя обича съпруга си. Игор беше добър. Предан. Любящ. Той правеше всичко възможно, заради тях двамата. Убеди я да оставят детето – защото също го обичаше, обичаше всичко, което бе свързано с Настя. А тя му беше наговорила толкова ужасни неща! Как ли го беше понесъл? Нарече го нищожен…
На Настя вече не й трябваха нито пари, нито ботуши – искаше само той да се върне!
Игор се прибра точно в полунощ, целият покрит със сняг. Настя се хвърли на врата му и започна да го целува:
– Прости ми! Прости!
Игор се усмихна.
– Защо още не спиш?
– Как да спя без теб? Къде беше? Тук едва не полудях от притеснение.
– Спирах при един колега, после минах през търговския център.
– Толкова дълго?
– Чаках маршрутка. Видя ли каква виелица е навън? Затрупа ни по пътя и реших да не чакам следващата, тръгнах пеша. Ето, купих ти нещо…
Игор подаде напред чантата с обемиста кутия. Настя веднага разбра какво има вътре.– Господи, Игор, защо…?
– Защото така трябва. Отвори.
Докато Игор се преобличаше, Настя извади ботушите.
– Ах! Каква скъпа марка! Как успя? Откъде пари?
– Взех назаем от колега. Няма нищо, ще изкарам. Харесват ли ти?
Настя се завъртя пред огледалото, гледайки новите ботуши. Стояха идеално, сякаш направени по поръчка, но този лукс ѝ се струваше незаслужен.
– Това е прекалено… не го заслужавам…
– Ти си моята съпруга, и аз те обичам. Всичко ще се оправи, обещавам. Ако се наложи, ще работя дори без почивни дни.
Настя прегърна съпруга си, вземайки студените му ръце в своите.
– Вече почти не си почиваш. Недей, Игор. Днес осъзнах, че най-голямото богатство вече го имам – теб и нашето бебе. Всичко останало са дребни неща. Може би е време да започна да се грижа по-добре за храненето си, искам да отслабна и да изглеждам красива за теб. Напълнях, нали?
Игор, знаейки колко се тревожат жените за това, се усмихна и с престорено възмущение отвърна:
– Същата си, както винаги.
Настя завъртя очи.
– Е, може би с мъничко… – добави той с виновна усмивка.
– Лъжеш, но го правиш красиво – разсмя се Настя. – И как да не те обичам след всичко това?
