​​

​​– Не разбирам, – Игор забележимо нервничеше, – защо си решила да запишеш апартамента само на свое име?​​

​​– А на кого друг? – учуди се Кира.​​

​​– На мен. Или аз съм ти никой? Все пак живеем заедно трета година.​​

​​– Да, но не сме женени. Кой ще ми даде гаранция, че след месец или година няма да решиш да живееш с някой друг?​​​

​​​– Не говори глупости!​​

​​– Това не са глупости, а логика.​​

​​– Логика? Ти? Ах, да… Женска…​​

​​– Ти дори такава нямаш…​​

​​– Искаш да се скараме? – избухна Игор.​​

​​– Не искам. Казвам нещата, както са…​​

​​***​​

​​Запознаха се, когато Кира беше в командировка. Свърши работа по-рано и реши да се разходи из непознатия град, за да разгледа забележителностите.​​

​​В парка към нея се доближи мъж. Помоли за телефона й. Казал, че неговият е изтощен, а много спешно трябвало да се обади.​​

​​Кира не отказа на непознатия. Той се обади, благодари и я покани в кафене на чаша кафе.​​

​​През всичките четири дни, докато Кира беше в командировка, те се срещаха всяка вечер.​​

​​После почти половин година общуваха в интернет.​​​​След това Игор се премести в града на Кира. Нае апартамент. Намери си работа.​​

​​Още след половин година те започнаха да живеят заедно.​​

​​Фактът, че Игор има две дъщери от първия си брак, не притесняваше Кира. Тя също отглеждаше син сама.​​

Живееше в малък едностаен апартамент, който бе купила след развода с първия си съпруг.​​

Той тогава ѝ плати част от общото им жилище.​​

Тази малка гарсониера на Кира стана и новият дом за Игор. Тясничко беше, разбира се, но все пак – не под наем.​​

Той бързо намери общ език със сина на приятелката си, който тогава беше почти на четири години.​​

​​Живееха добре. Уютно. Не се стремиха към лукс.​​

​​В общия бюджет Игор даваше не големи суми. Всъщност – само за храна, дрехи и дреболии.​​

И това бе разбираемо: издръжката за двамата му деца изяждаше значителна част от заплатата му.​​

​​Кира приемаше това спокойно.​​

​​– Децата са свещени, – казваше тя и никога не упрекваше мъжа си, че почти тя издържа семейството.​​

​​Тя печелеше сравнително добре, умееше да спестява (животът я беше научил), така че имаше достатъчно за нормален живот, макар и без излишъци.​​

​​Обаче времето минаваше, синът растеше, и ставаше все по-неудобно да се живее с едно дете в една стая.​​

​​Освен това наближаваше училище. Логично, детето се нуждаеше от лично пространство и място за учене. И Кира реши, че е време да подобри жилищните условия.​​

След като обмисли плановете си, оцени възможностите и се посъветва с баба си (която я подкрепи изцяло и обеща да помогне), Кира взе решение да закупи двустаен апартамент с ипотека.​​

​​– Велико! – възкликна Игор, когато Кира му разказа, – най-накрая ще имаме отделна стая!​​– И при нас, и при Денис – радваше се Кира – и ще е удобно за занимания, и ще могат да идват приятели.

– Приятели? – учуди се Игор, – ти смяташ да превърнеш нашия апартамент в хан?

– Ами, първо, той не е „наш“, а „мой“ – на Кира изобщо не ѝ хареса въпроса на Игор, – и второ, искам синът ми да не крие приятелите си от мен.

– Може би си права – отвърна Игор, който ясно чу и запомни всичко, което каза Кира. Той не разви темата по-нататък. Реши, че времето още не е настъпило. А и кой знае, какво може да каже една жена, без да мисли?

Обаче, когато дойде време да подадат заявлението, Игор се увери, че думите на Кира не бяха случайни. Тя наистина смяташе да запише апартамента само на свое име.

Като разбра за това, мъжът се възмути и изрази недоволството си пред Кира.

На което получи съвсем конкретен отговор. Мол, не сме женени, значи за каква „съвместна собственост“ може да става дума?

И именно тук Игор направи сериозна грешка. Той си помисли, че Кира просто много иска да се омъжи за него. Просто мечтае за това. Затова му намеква (всъщност – моли го!) за това по такъв странен начин.

Игор снизходително се усмихна, придърпа Кира към себе си и с мазен тон каза:

– Добре, а ако се оженя за теб, ще запишеш апартамента и на двама ни?

– Ако? – Кира се отдръпна от Игор.

– Ами да – мъжът помисли, че Кира продължава играта си, – все пак трябва да помисля.

– За какво? – погледът на Кира стана остър като нож.

Игор се смути. Нещо в него прошепна, че разговорът върви в грешна посока. Докато мълчеше, мислейки какво да ѝ отговори, Кира заговори:

– Игор, скъпи, явно не разбираш какво се случва. Ще ти обясня. Постарай се да ме разбереш правилно.

Живеем заедно три години. С теб ми е добре, доволна съм от всичко. Ако ми предложиш брак, може би ще се съглася. Макар че не знам. Не съм мислила за това. Но във всеки случай, това няма никаква връзка с апартамента, който купувам на кредит.

– Как така? – попита Игор и веднага съжали, че зададе този въпрос.– Нима наистина трябва да ти обяснявам елементарни неща? – Кира погледна Игор с усмивка, сякаш беше дете. – Добре, ще опитам. Виж: този малък апартамент го купих след развода. Инвестирах в него няколко години. В него няма нито стотинка от твоите пари. Съгласен ли си?

Игор мълчаливо кимна.

– Така, хубаво. Сега ми кажи, когато започна да го отдавам под наем, имаш ли право на парите, които ще получавам и с които ще плащам ипотеката?

– Предполагам, не…

– Прекрасно! Първоначалната вноска за двустайния апартамент е от моите спестявания, натрупвани с години, и солидна сума от баба ми. И всъщност тя я дава не на мен, а на своя единствен правнук. В твоите пари тук няма нито стотинка. Сега ми кажи, защо трябва да записвам апартамента на нас двамата?

– Но нали живеем заедно – Игор сам осъзна колко неубедително звучи това и добави, – а и скоро ще се женим.

– И какво от това? Днес се женим, утре се развеждаме. Ти да не си вчерашен? Не знаеш ли как се случват тези неща?

– Знам – промърмори Игор.

– Тогава разбираш, че няма да деля с никого това, което съм постигнала с толкова труд. Трябва да мисля за сина си. Той ми е единствен.

– Това е временно – пошегува се Игор, – всичко може да се промени.

– Може. Но няма гаранция, че ще стане така. Затова ще решавам въпросите, когато възникнат.

– Ами аз? Мен не ме включваш в плановете си? Нали сме семейство, всичко трябва да ни е общо.

– Моля те, Игор – Кира се усмихна отново, – когато заедно построим тристаен апартамент, той ще бъде общ. Освен това ти все пак имаш жилище. Или поне ще имаш в перспектива.

– Говориш за апартамента, в който живеят баща ми и брат ми?

– Точно така.

– Та аз там нямам никакви права!

– Защо? И ти, и брат ти имате равни права върху наследството.– Да баща ми ще живее още сто години, макар че пие като смок. И брат ми е същият. Те спокойно могат да изпият цял този апартамент!

– Не могат. Там е и твоят дял. Така че, в перспектива можеш да помогнеш с жилище на дъщерите си. Да не е много, но все пак нещо.

– Егати работата – изръмжа Игор, – и за това си помислила. Не знаех, че си толкова сметкаджийка.

– А лошо ли е?

– Отвратително е.

– Наистина ли? – Кира се усмихна леко. – Просто вече имам опит. Бившият ми мъж ни изгони сина ми и мен от тристайния апартамент, без изобщо да се замисли.

– Интересно как?

– Много просто. Създаде такива условия, че не можех да остана там. Доведе приятелката си и започна да живее с нея пред очите ми. Истинско „удоволствие“, да знаеш. Когато изказах мнението си, ми предложи пари за моя дял от апартамента. При това доста по-малко, отколкото струваше. Но толкова исках да избягам, че се съгласих. И така, за една вечер ни изкара сина ми и мен при баба ми. Нас и вещите ни.

– А останалото имущество?

– То му трябваше на него. А аз просто нямах сили да се боря. Това е. Наложи ми се да започна от нулата, събирайки се парче по парче. Затова втори път няма да стъпя на същите грабли. Ако искаш да живеем заедно – ще живеем. Ако не искаш, нещо те дразни – върви си. Но това, което съм постигнала с много труд, време и пари, няма да отстъпя на никого повече. Никога.

И Игор си тръгна.

Сега живее заедно с баща си и брат си.

Търпи тяхното безкрайно пиене.

И се сърди на Кира.

Че го изоставила тази сметкаджийка, която нищо не разбира от истинска любов…

P.S. Харесайте и се абонирайте за нашия канал.

Дереккөз