Лекичко махна ръката на съпругата си от гърдите си, Дмитрий се изправи. Тъщата шумолеше с чинии в кухнята. Погледна часовника:

„Седем часа. Какво пък не й дава да спи? – надникна в детската стая. – Артьом все още спи. Поне да ми даде спокойно да се измия и да изпия кафе.“

Кимна на тъщата, която се показа от кухнята:

– Добро утро, Нина Антоновна! – и се скри в банята.

Едва затвори вратата, тя веднага се отвори:

– Дмитрий, ще пиеш ли чай или кафе?

– Кафе.

– С кексче ли, или сандвичи да направя?

– Без нищо.

„Защо мисли, че без нея ще се загубим… Дали да не я пратя някъде на почивка? Поне месец да си починем без нея.“

Бързо се изми, облече се. Влезе в кухнята, без да сяда, изпи на няколко глътки кафето си:

– Можеше да седнеш и да закусиш като хората! – веднага се обади гласът на Нина Антоновна.

– Бързам.

– Да не забравиш нещо.

– Не – и се затича към коридора.

***

Дмитрий притежаваше малка фабрика, която му беше останала наследство от дядо му. На своите тридесет и три бе напълно осигурен и самостоятелен мъж.

Влезе в кабинета си, както винаги без пет минути осем. След него влезе зам.-директорът:

– Здрасти, Дмитрий! – Зам.-директорът беше с десет години по-стар и се обръщаха един към друг на „ти“.

– Здрасти, Тимофей!

– Какво си се замислил пак? Тъщата ли?

– Не мога да разбера какво й липсва! – Дмитрий почувства нужда да се изкаже. – Четиридесет и пет години. Не работи. Синът й всеки месец й превежда петдесет хиляди, аз също по петдесет хиляди. Има двустаен апартамент. Живей и се радвай! Но не, тя ни „помага“.

– Дима, проблемът е, че тя е на четиридесет и пет, а мъж няма.

– Да си намери някого.

– Но тя е интелигентна жена. Трябва й мъж на нивото й, а още по-добре годеник. Тогава ще се махне от вас завинаги.

– Аз ли трябва да й търся мъж? – махна с ръка Дмитрий. – Хайде, Тимофей, да се заемем с работа!

– Вече обиколих всички. И трите участъка работят, само че…

– Кириков?

– Дима, какъв началник е той? Не трябваше да го взимаме. Не може самостоятелно да вземе нито едно решение. Само ходи и дава комплименти на жените.

– Тогава го лиши от бонусите!

– Живее сам. И без бонуси е доволен от заплатата.

– И какво сега?

– Дмитрий, имам наум един млад човек. Разбира от производство много добре.— Широв, така ли?

— Да.

— А какво да правя с Кириков? Май няма за какво да го уволняваме.

— Измисли нещо!

— Добре, Тимофей, ще помисля. Отивай да си вършиш работата!

Едва заместникът излезе, на телефона прозвуча мелодия. Да не би да беше съпругата?

— Дима, не си забравил, че утре е събота и че на мама ѝ е рожденият ден, нали?

— Не, — отговори, но през ума му мина моментна мисъл: „Аха, значи затова тази сутрин тъщата намекваше.“

— Е, какво сега?

— Колко става?

— Четиридесет и шест. Как, не помниш ли?

— Маша, датата не е кръгла, купи ѝ нещо.

— Дима, на мама ѝ се иска нещо по-особено.

— Ще го отпразнуваме подобаващо. Стига, Маша, имам работа.

Дмитрий се опита да се настрои на работен режим, но нещо му пречеше. Сякаш заместникът му случайно, по време на разговора, му беше дал някаква идея как да реши наведнъж всички проблеми с тъщата. Започна да си припомня всяка фраза от разговора и… внезапно всичко се нареди. Извади телефона и позвъни на майстора, когото заместникът току-що беше критикувал:

— Филип Борисович, ела в кабинета ми!

***

Той влезе след около пет минути с притеснено лице и лек поклон:

— Здравейте, Дмитрий Сергеевич!

— Здравей, Филип! Сядай!

Кимна към стола и мислено започна да преценява:

„Височина, около метър осемдесет. Доста приличен мъж. Лицето изглежда малко глуповато, но това е минус само на работа, на празник може би е плюс. Не е женен, вероятно защото на жените им трябва стабилно мъжко рамо и финансова сигурност. С тези неща той явно има затруднения, но за моя план това не би трябвало да е пречка.“

— Филипе, извиках те за нещо. Работим заедно от два месеца, а така и не сме се опознали както трябва. Чак сега още ми говориш на „вие“, дори когато сме насаме.

— Дмитрий Сергеевич, не разбирам…

— Утре имам малък семеен празник, тъща ми има рожден ден. Искам да те поканя.

— Да ме поканите?

— Ще седнем на маса, ще си поговорим.

— Ами, аз нямам нищо против…

— Ето адреса ми, — Дмитрий бутна към него визитка.

— А подаръкът?

— Това оставям на теб. А, и нещо друго, Филип, започни да ми говориш на „ти“.

— Добре.

— Тогава утре в един следобед!​— А как се казва вашата… Вашата тъща?
​— Нина.
​— А презиме?
​— Просто Нина. Ще ѝ бъде приятно.

Когато онзи излезе, Дмитрий се обади на съпругата си:
​— Маша, утре да се съберем у нас. След работа ще купя цветя, напитки. Ти пригответе нещо. На майка ти ще ѝ е приятно.
​— О, Дима, колко е прекрасно!
​— Покани самата ти моите родители за един часа.
​— Добре, добре!

***

Нина Антоновна цяла сутрин сякаш летеше из апартамента на зет си. Е, как иначе! Той сам предложи да отпразнуват рождения ѝ ден. А какъв букет беше избрал! Дъщеря ѝ подари обувки и рокля – точно тези, за които тя мечтаеше. Избираха ги заедно.

​— Маша! — провикна се от кухнята.
​— Какво, мамо?
​— Какво прави Артёмка?
​— Седи пред компютъра.
​— Е, добре, днес нека така. Аз сложих пилето във фурната. Поглеждай го! Аз ще отида да се изкъпя! Вече е почти дванадесет, скоро сватът и свахата ще дойдат. Без мен не слагай масата!
​— Иди, мамо, изкъпи се! Ще се справя.

Мария взе телефона:
​— Дима, къде си?
​— Маша, скоро пристигаме.
​— Какво значи пристигаме?
​— С приятел съм.
​— Дима, нали искахме да сме в тесен семеен кръг.
​— Знам какво правя.

***

Нина Антоновна тъкмо беше успяла да се изкъпе и да се приготви, когато звънецът на домофона иззвъня.
​— Кой е? – грабна слушалката.
​— Рожденичката да отваря! – чу се гласът на свата.

Натисна бутона и се втурна към огледалото.

Първа влезе свахата, прегърна я:
​— Честит рожден ден! Няма да питам на колко си години. Ние с теб винаги сме си млади, — престорено огледа ушите. – Но обеците ти са малко старомодни. Ето ти нови, модерни!

Подаде кутийка. Щастлив вик. Нови прегръдки.

Ето го и сватът с огромен букет. Прегърна я, целуна я. Свахите веднага запретнаха ръкави да пробват новите обеци. С една дума – обичайна празнична суматоха.Появи се внукът, затича се при другата баба:

— Бабо!

***

След половин час суматохата леко утихна.

— Всички на масата! – нареди рожденичката.

— А къде е Димка? – попита бащата.

— На работа. Къде другаде? – измърмори снаха. – За него там е като втори дом. Обеща да дойде с някакъв приятел.

И точно тогава входната врата се отвори. Рожденичката затича в антрето. Влезе зетят и… един мъж.

„Добре сложен, симпатичен, на моята възраст“, — отбеляза си тя веднага.

— Прекрасната Нина, — каза онзи, като ѝ подаде букет. – Честит празник!

Говореше толкова красиво, че рожденичката стоеше, омагьосана, със зяпнала уста.

— Приятел твой, казваш? — прошепна бащата на ухото на Дмитрий, едва задържайки смеха си.

— Колега.

— За любимата тъща доведен?

— Татко, винаги сме се разбирали добре.

Непознатият най-накрая свърши речта си и, сякаш спомнил си нещо, добави:

— Нина, извинявай, дори не се представих, — взе дланите ѝ в своите. – Филип.

— О, влизайте, влизайте! – съвзе се рожденичката.

Новият познат кимна към жените и подаде ръка на бащата на шефа си.

Седнаха около масата. Филип се оказа до виновницата на празника.

***

Празникът продължаваше спокойно, час след час. Тост след тост. Рожденичката сияеше от щастие. Докато сватът не каза:

— Време е май да тръгваме?

— О, къде, накъде? – поглеждайки часовника, изненадано възкликна тя. – Вече било седем часа?!

***

След дълго изпращане сватът и сватята си тръгнаха. Нина, със странен страх в очите, погледна своя кавалер, осъзнавайки, че и той скоро ще си тръгне, и побърза да каже първа:

— И аз ще тръгвам към вкъщи! Ще се поразходя малко.

— Мамо, ти…

Изненадано започна дъщерята, но мъжът ѝ леко я побутна към детската стая:

— Маша, мисля, че Артьомка плаче.

А Филип се завтече към рожденичката:

— Нина, аз ще те изпратя.

На лицето на Нина Антоновна се появи щастлива усмивка.— Всичко е наред, не плаче, — излезе Мария от детската стая.

— Скъпа, — Дмитрий прегърна съпругата си. — Филип придружава майка ти към вкъщи.

***

Повече от седмица тъщата не се беше мяркала у тях. Дмитрий беше щастлив. Сутрин спокойно можеше да отиде на работа, вечер спокойно да се прибере у дома. През нощта можеше да се отдава на любов със съпругата си, без да се притеснява, че тъщата подслушва.

Но ето че в една поредна съботна вечер тя се появи:

— Имам сериозен разговор с вас. Маша, сложи чай!

Настаниха се около масата и Нина Антоновна започна своя сериозен разговор:

— Вие вече сте възрастни, а аз имам нужда от личен живот. Отсега нататък ще идвам при вас само на гости. С всички останали задачи ще се справяте сами.

— Какво се е случило? – учудено попита Мария.

— Омъжвам се за Филип.

— Мамо, сериозно ли говориш?!

— Само на някакви си четиридесет съм, а животът ми тепърва започва.

— Мария, — произнесе Дмитрий с сериозен глас. — Майка ти има право, тя има нужда от личен живот. Трябва да започнем да се подготвяме за сватбата.

— Дима, имам въпрос към теб.

— Какъв?

— Защо държиш Филип като майстор? Той трябва да е твой заместник.

— Но…

— Дима, никакви „но“.

***

Той влезе в кабинета на кадровия отдел в предприятието си и се обърна към началничката:

— Света, трябва да създадем позиция за мой заместник по общи въпроси.

— Дмитрий Сергеевич, какви такива общи въпроси? Вие си имате двама заместници — по производството и по подготовката на производството. Те се справят…

— Направи това, което ти казах!

— Добре, а кого ще назначим?

— Света, направи следното. Широва ще стане майстор на втория участък. А заместник по общи въпроси ще бъде Филип Борисович Кириков.

Жената закри с длан устата си, за да не се разсмее:

— Дмитрий Сергеевич, признайте си честно! Тъщата ли го поиска?

На лицето на началника проблесна загадъчна усмивка:

— Какво ли човек не би направил за обичаната си тъща!

Дереккөз