— Единствен един път? — иронично, с усмивка, попита жена му.

— Е, не един, разбира се — смути се той. — Лена не ми каза за своята бременност.

Тогава със сигурност щях да направя нещо, нямаше да я оставя сама с детето.

Ти ме познаваш…

— Познавам те. И сега, значи, дъщеря ти те намерила…?

— Е, да — лицето на Егор се разведри.

Олга замислено потупваше с пръсти по масата и безучастно гледаше през прозореца. През последния месец не можеше да се съсредоточи на работа.

Причината за това беше очарователната Олеся, която с неочакваната си поява разтърси спокойния живот на Олга и Егор.

Те се ожениха преди 12 години, след година заедно. Никога не беше имало голяма любов, драматични страсти или ревност между тях.

Тридесетгодишни, зрели хора, те просто разбраха, че им е удобно заедно. Олга работеше като счетоводителка в малко предприятие, а Егор преподаваше история в колеж.

Живееха в просторен тристаен апартамент, който купиха заедно, след като продадоха собствените си жилища. Всичко им вървеше добре, освен що се отнасяше до децата.

— Не искам и няма да те лъжа — спокойно каза Олга, когато отношенията им вървяха към сватба. — Не мога да имам деца. Дори инвитро няма да помогне.

— Деца имам достатъчно на работа — усмихна се леко Егор. — И някои от тях бих предпочел никога да не познавам.

По-късно можем да помислим за осиновяване, ако ти искаш.

И така решиха. Единадесет години не повдигаха този въпрос, докато Олга все пак не усети, че иска да имат дете.

— Да опитаме — сви рамене Егор, когато тя попита за мнението му относно осиновяването. — Аз и така съм доволен от живота ни.

— Не можеш да „опиташ“ тук — меко му каза тя. — Това не е играчка в магазин, която да пробваш и да забравиш. Това е дете, жив човек, при това вече преживял много.

— Разбирам и съм готов да те подкрепя. Единствено мисля, че между нас и детето трябва първо да се появи някаква симпатия… А дали ще е момче или момиче, няма значение.

— Съгласна съм.

Олга започна да проучва условията за осиновяване, да проверява кои домове за деца да посети и да чете за това как да общува с деца с труден живот, когато Егор я изненада.

— Оля, трябва нещо да ти кажа. Това е важно — каза той, след като се прибра от работа, видимо развълнуван.

Олга никога не го беше виждала такъв и дори се изплаши малко.

— Какво се е случило? Кажи вече! — настоя тя, когато видя, че той трудно намира думи и се тревожи още повече.

— Всъщност, имам дъщеря! Казва се Олеся! — изстреля Егор и се строполи на стола, сякаш краката не го държаха.

И на Олга ѝ се искаше незабавно да седне, което и направи, като едва успя да измърмори:

— Какво? Сигурен ли си…?

— В какво? А, да, почти съм сигурен — отвърна разсеяно той, загледан в една точка.

Когато осъзна, че жена му мълчи, се обърна към нея:

— Оля, не! Разбра ме погрешно. Не съм те предал. Олеса вече е на 18 години!Олга издиша шумно:

— Разказвай…

— Преди 20 години бях на практика в съседния районен център. Тогава момичетата особено не ме интересуваха — бях погълнат от учението и самата практика.

На тази основа — интереса към историята и преподаването — се сближихме с Елена.

Тя преподаваше в онова училище, беше с три години по-голяма от мен. Външността ѝ беше… ами… най-обикновена. И аз дори не я възприемах като момиче.

Беше ми интересно да разговарям с нея. Въпреки това между нас се случи близост — по нейна инициатива.

Олга слушаше мълчаливо.

— Не казвам, че за всичко е виновна Елена! Просто не чувствах към нея някаква любов.

И мисля, че и тя не изпитваше. Защото, когато си тръгнах, се разделихме спокойно, като приятели.

— Само веднъж? — попита Олга с лека ирония и усмивка.

— Ами, не веднъж, разбира се — смути се Егор. — Но въпросът не е в това! Никакви обещания не си дадохме, не сме се кълняли в безкрайна любов!

Казвам ти, Елена дори не изглеждаше тъжна при раздялата ни. И за бременността си нищо не ми каза.

Тогава със сигурност щях да направя нещо, нямаше да я оставя сама с детето. Ти знаеш какъв съм…

— Знам. И сега какво, дъщеря ти те намери…?

— Да — лицето на Егор се проясни. — Елена ѝ е разказала много за мен. А сега в интернет може да се открие всичко, нали?

— А самата Елена?

— Тя е починала преди две години — въздъхна Егор. — Олга е съвсем сама.

— Все пак ще попитам… Сигурен ли си, че тя е твоята дъщеря?

— Знаеш ли, Олга, много прилича на мен. И е сериозно и умно момиче.

Преди месец ме изчака до колежа, разказа ми всичко и ме помоли за коса, за да направи ДНК тест. Показа ми и снимки с Елена. И ето днес донесе резултата.

Егор бръкна в джоба си, извади някакъв лист и го подаде на Олга. Тя го прочете внимателно — наистина, Олга беше дъщеря на съпруга ѝ.

Е, какво да се прави? Трябва да се запознаят и да се опитат да развият отношения. Осиновяването ще трябва да почака.

След три дни Олга дойде на вечеря. Скромно облечено, слабо момиче с руси коси и сиви очи. Наистина приличаше на Егор.

Гостенката се усмихваше плахо, но на Олга ѝ се стори, че два пъти в очите ѝ проблесна насмешка.

Привидя ѝ се?

— Олга, къде живееш? С какво се занимаваш? — попита Олга, след като всички утолиха първия си глад.

— Работя като сервитьорка. Споделям стая с колежка. За учене трябват пари, а аз ги нямам — отговори гостенката със сведени очи. — Може би по-късно…

Много искам да стана дизайнер.

Олга и Егор се спогледаха. Ясно е, че ще трябва да ѝ помогнат с ученето.— А какво ще стане с апартамента на мама? — попита Олга. — Извинете, че го повдигам този въпрос. Моите съболезнования за майка ви. Но това е важно.

— Оля! — възмути се Егор.

— Няма нищо, — въздъхна Олесия. — Всичко е наред. Исках да продам жилището, за да купя нещо по-малко и да използвам разликата за обучение, но… ме измамиха.

Останах и без апартамент, и без пари, — очите на момичето се напълниха със сълзи.

— А полицията? Съобщихте ли им? — не се отказа Олга.

— Да. Те казаха, че понеже доброволно съм подписала всичко, няма състав на престъпление.

— Как така няма? Това трябва да се разследва!

— Оля! Моля те! — прекъсна я Егор. — Никой отдавна не търси нашата полиция! Защо изобщо трябва да говориш за това сега, само разстройваш бедното момиче?!

„Бедното момиче“ избърса сълзите си и крадешком, с някакво задоволство, погледна към новоизпечения си баща. Или пак се причу на Олга?

Естествено, скоро Олесия се премести да живее при тях. Олга не беше въодушевена, но момичето беше дъщеря на мъжа ѝ, осемнадесет години не беше имала баща и се нуждаеше от грижа и любов.

Планираше се, че следващата година Олесия ще влезе в колеж, а засега ще продължи да работи като сервитьорка.

— Оль, нали имаме спестявания…, — Егор я погледна умолително. — Може ли да купим апартамент за дъщеря ми? Част, разбира се, ще трябва да вземем на ипотека…

Олга го погледна изненадано:

— Сериозно ли предлагаш да ѝ купим апартамент и да ѝ платим обучението? Егор, от кога станахме милионери? Или аз нещо не знам?

— Но защо така, Оль? Трябва да помогнем на момичето. Издръжка не съм плащал. Длъжен съм ѝ…

— Просто всичко веднага… Това е някак прекалено.

Повече не се върнаха на този разговор, но Олга разбираше, че Егор ще търси решение.

Раздяла със съпруга си тя не планираше, затова също постоянно размишляваше над този въпрос.

А също така над това, че Олесия не ѝ харесва. Явно крие нещо.

За начало Олга реши да провери дали наистина Олесия работи като сервитьорка. Да поговори с колегите ѝ, а после ще види.

— А Олесия днес не работи ли? — усмихвайки се любезно, попита Олга сервитьорката, която обслужваше масата ѝ в същото кафене. — Миналия път тя ме обслужва. Много ми хареса. Такова мило момиче.

Сервитьорката с бадж „Татяна“ я погледна странно:

— Наистина ли говорите за нашата Леська?

— Да. А защо?

— Няма−няма, нищо! — момичето, явно осъзнавайки, че говори с клиентка за своя колежка, добави: — Просто ѝ е почивка сега. Някъде тук си почива. Ето я там, — сервитьорката кимна с глава.

Олесия обикаляше ъгъла на сградата на кафенето.

— Благодаря!Олга се позамисли за момент, след което реши да провери какво прави Олесия. Да поговори с нея. Нещо странно реагира Татяна на думите ѝ за „милата“ Олесия.

Олга още не беше завила зад ъгъла, когато чу раздразнения глас на Олесия:

— Всичко ще бъде наред, — каза тя с яд по телефона. — Можеш ли да изчакаш?! Те едва сега ми повярваха.

Да притискам стареца сега въобще не е вариант. А и жена му… Струва ми се, че тя не ми вярва…

Момичето помълча за момент, а после отново заговори:

— Вов, казвам ти, че всичко ще е в ред! Не ме изнервяй! Айде, довечера ще говорим!

Неочаквано Олесия се появи точно пред Олга и почти се сблъска с нея.

— О, лельо Олга, какво правите тук? — попита тя моментално, сменяйки гласа си на нежен и леко подлизурски.

— Реших да мина, за да видя къде работиш, — отговори Олга, гледайки внимателно Олесия в лицето.

— Елате, ще ви почерпя кафе!

— Друг път. Трябва да тръгвам.

Олга се върна към кафето около времето на затваряне. Успя да проследи Олесия, която след работа отиде в търговски център, където се срещна в едно кафе с някакъв мъж.

Не можеше да се приближи прекалено, страхуваше се да не я забележат. Така че не успя да чуе разговора, но той беше доста емоционален.

Достигнаха до Олга само отделни думи: „апартамент“, „изчакай“, „ще стане“…

Не изчака двойката да напусне кафето. Тръгна към дома си, където разказа всичко на Егор.

— Просто не си разбрала правилно, — каза смутено съпругът. — Сега Олесия ще се върне и ще изясним всичко.

Момичето се прибра малко преди полунощ и много се изненада да види съпрузите още будни.

— Защо не спите? — попита весело тя.

— Чакахме те, — отговори Егор, хвърляйки кратък поглед към жена си. — Олга казва, че е чула твой разговор днес. Съвсем случайно. И разговорът е бил много странен. Няма ли нещо, което искаш да ни разкажеш?

— А твоята Олга никой ли не ѝ е казал, че да подслушва е грозно? — изсумтя Олесия.

— Чакаме обяснения, — не трепна Егор. — И особено за срещата ти с онзи мъж.

— Уау! Значи сте ме следили?!

Съпрузите мълчаливо гледаха момичето, което изведнъж се ядоса.

— Добре, щом искате да знаете! Заповядайте! — извика тя.

— Може ли малко по-спокойно? И без грубости, моля, — спокойно помоли Олга.

— Ама как да забравя, че говоря с „почтени“ хора! — каза саркастично Олесия. — Живеете си живота безгрижно! А аз сама трябва всичко да се справям…

— Дъще, по същество…

— Аз не съм ти никаква дъщеря! Това ли искахте да чуете?!

— Разказвай подробно.— Това е Лена, която нарекох „мамашата“, тя преподаваше в училището, където ходехме на училище от сиропиталището.

— Защо така ми се хареса, не знам, но започна да се занимава допълнително с мен, а след това да ме кани у дома. А на мен какво? Лошо ли ми беше?

— Да хапнеш вкусно, да поспиш на чисто легло и в тишина — кой не иска?

Олеся дълбоко въздъхна и в пълна тишина продължи:

— Не, разбира се, и аз се отнасях добре към нея, и когато почина, много страдах. Но трябваше да живея нататък. По-точно, да оцелявам! Разбирате ли?

Тя си пое дъх и продължи значително по-тихо.

— Лена ми разказваше за теб, Егори. Снимката ти ми показа. Каза, че много е искала дете от теб, но не се е получило.

— А ти, уж, бил такъв прекрасен и такъв благороден, но не и нейната съдба…

— И ти реши да използваш тази информация? — не се стърпя Олга.

— Първоначално и не мислех за това. Един приятел, Вовка, с когото още в сиропиталището се бяхме сближили, предложи да измамим „таткото“.

— Бил е длъжен за осемнайсет години издръжка и не е плащал, така че нека развърже кесията… Ако наистина е толкова прекрасен, ще повярва и всичко ще мине гладко.

— Мина… Почти.

— Ами ДНК-експертизата? — учудено попита Егор.

— Ох, какво сложно има там? Сега на компютъра можеш всичко да нарисуваш! — махна с ръка Олеся. — А Вовка знаете ли какъв е умен?!

— Мегамозък, почти хакер! — похвали се тя.

— А ако бяха проверили пак?

— Ама не провериха! Щяхме пак нещо да измислим… Може и всичко да се беше получило, и щяхме с Вовка да си имаме наше жилище, а аз щях да отида да уча.

— Аз наистина искам да стана дизайнер… Ех, ако Вовка не беше бързал, не беше звънял… Олга нямаше да ни разкрие, — каза момичето огорчено.

— Но нали държавата трябва да ви осигури жилища…, — тихо произнесе Олга.

— Гледайте повече телевизия, — отвърна язвително Олеся и се обърна настрани.

Тази нощ съпрузите не спаха, обсъждайки случилото се. Въпреки всичко, и двамата съжаляваха Олеся.

На сутринта момичето, свеждайки поглед, помоли съпрузите за прошка.

— Не плачи, можеш да останеш, ако искаш, — погали я по главата Егор.

Олеся го погледна учудено, след това погледна Олга… И се разплака.

Предстояха постъпването на „дъщерята“ в колеж, запознанството с годеника й Вовка, „извоюването“ на апартаменти от чиновниците за тези сираци, осиновяването на петгодишния Пашка…

Но всичко ще бъде наред.

Автор: Светлана Мозгалева

Дереккөз