Марина въздъхна, гледайки сивите стени на апартамента си. На места боята се беше олющила, тапетите бяха избледнели, а паркетът отдавна се нуждаеше от смяна. Но въпреки всички недостатъци, този апартамент беше нейната крепост, нейното убежище от суетата на големия град.

Наследен от баба ѝ, той пазеше топли спомени от детството и беше единствената нишка, която свързваше Марина с родния ѝ град.

Преместването в столицата не беше лесно. Марина все още помнеше как ръцете ѝ трепереха, когато за пръв път прекрачи прага на икономическия факултет. Провинциално момиче сред самоуверени столичани — тя се чувстваше като бяла врана.

Но упоритостта и трудолюбието си казаха думата. Пет години по-късно Марина получи диплома с отличие и си намери работа като счетоводител в престижна компания.

Животът изглеждаше подреден. А когато на новогодишния корпоратив Марина се запозна с Игор, тя повярва, че съдбата най-накрая се усмихва към нея.

Висок, строен, с добри кафяви очи — мъжът моментално плени сърцето ѝ. Романът им се разви бързо и година по-късно Марина вече пробваше бяла рокля.

Но първата среща със свекърва ѝ бързо разсея романтичния облак. Лидия Николаевна, елегантна дама с хладен поглед, огледа Марина с оценяващо изражение и стисна устни.

— Такава ли била твоята провинциална красавица — произнесе Лидия Николаевна, обръщайки се към сина си. — Надявам се, че знаеш какво правиш, Игорчо.

Марина усети как лицето ѝ пламва. Тя очакваше топло посрещане, а получи презрение и недоверие. Игор се опита да оправи ситуацията, но ясно беше – Лидия Николаевна не одобрява избора на сина си.

След сватбата младоженците решиха да живеят в апартамента на Марина. Игор настояваше да купят нов дом, но Марина не искаше да се разделя с паметта за баба си. Освен това, апартаментът беше в центъра на града, което беше удобно и за двамата.

Лидия Николаевна често ги посещаваше, всеки път намирайки повод за критика.

— Боже, толкова ли не може да смениш тези ужасни завеси? — възкликваше тя, докосвайки пренебрежително тежката кадифена материя. — И този паркет… Игорчо, как можеш да живееш в такива условия?

Марина се стараеше да не обръща внимание на язвения тон на свекърва си, но всяка дума я нараняваше. Тя се чувстваше чужда в собствения си дом.

Работата стана за Марина спасение. Там тя можеше да забрави домашните проблеми и да се потопи изцяло в света на цифрите и отчетите. Усърдието ѝ не остана незабелязано — година по-късно Марина получи повишение и солиден бонус за успешно завършен проект.

Същата вечер Марина побърза към дома си, предвкусвайки как ще зарадва съпруга си с хубавите новини. Тя вече си представяше как заедно ще започнат да планират дългоочаквания ремонт.

Но вкъщи я очакваше изненада. В хола седяха Игор и Лидия Николаевна, оживено обсъждайки нещо. При вида на Марина те замълчаха.

— А, ето я нашата работлива дама! — възкликна Лидия Николаевна с напудрена усмивка. — Игор ми разказа за твоя бонус. Поздравления!

Марина изненадано погледна съпруга си. Тя още на никого не беше споменала за бонуса, дори и на него.

— Благодаря — отвърна тя внимателно. — Игор, можеш ли за момент?

Но преди Марина да може да отведе съпруга си настрани, Лидия Николаевна продължи:– Знаеш ли, скъпа, тъкмо си мислех за един ремонт в кухнята. Тези стари шкафчета вече за нищо не стават. Искам нов кухненски комплект. А твоят бонус – просто подарък от съдбата! Няма да откажеш на свекърва си една малка услуга, нали?

Марина замръзна на място, невярваща на ушите си. Нейният бонус, нейните изработени с тежък труд пари трябва да отидат за ремонт на чужда кухня?!

– Лидия Николаевна – започна Марина, опитвайки се да говори спокойно, – аз…

– Разбира се, че няма да откаже – прекъсна я Игор, прегръщайки я през раменете. – Нали, скъпа? Ще помогнем на мама!

Марина усети как всичко вътре в нея се свива. Тя погледна съпруга си, търсейки подкрепа, но видя само извинителна усмивка.

– Игор, може ли да поговорим? Насаме – твърдо каза Марина, измъквайки се от прегръдките му.

Те излязоха на балкона. Вечерният въздух беше прохладен, но Марина не го усещаше. Емоциите ѝ вряха и кипяха.

– Как можа? – попита тихо тя. – Как можа да разкажеш за моя бонус, без да се посъветваш с мен? И защо се съгласи да дадеш тези пари на майка си?

Игор изглеждаше смутен:

– Скъпа, какво толкова? Мама просто иска да обнови кухнята. Можем да ѝ помогнем.

– Да ѝ помогнем? – Марина почувства как гневът в нея нараства. – Ами нашите планове? Нали говорехме за ремонт тук, в нашия апартамент!

– Е, ремонтът може да почака – сви рамене Игор. – В крайна сметка това е просто стар апартамент. А мама…

– Стар апартамент? – прекъсна го Марина. – Това е моят дом, Игор. И не възнамерявам да давам моите пари за прищявките на майка ти.

Игор се намръщи:

– Реагираш прекалено остро. Знаеш добре какво мисля за този апартамент, предлагах да вземем общо жилище. Мама просто иска най-доброто.

– Най-доброто за кого? – попита Марина, почувствайки как ѝ напират сълзите. – За нас или за нея?

– Това няма да е последният ти бонус, ще ти помогна с ремонта, но по-късно. Защо не зарадваш мама? Вече съм ѝ обещал.

В този момент на балкона излезе Лидия Николаевна:

– Е, гълъбчета, разбрахте ли се? Кога ще отидем да изберем мебели за кухнята?

Марина пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои. Погледна свекърва си, после съпруга си и изведнъж осъзна, че повече не може да мълчи.— Никога — каза твърдо тя. — Ние няма да отидем никъде. Тези пари са мои и аз ще разполагам с тях така, както смятам за нужно.​

Лидия Николаевна вдигна изумено вежди:​

— Какво значи „твои“? Нали сте семейство, всичко трябва да е общо.​

— Не, Лидия Николаевна — поклати глава Марина. — Тази премия си я изработих сама, с моите усилия. И няма да позволя вие да разполагате с моите пари.​

Игор опита да се намеси:​

— Марина, хайде да не…​

Но Марина вече не слушаше. Тя се обърна и излезе от балкона, оставяйки съпруга си и свекърва си в недоумение.​

Прибра се в спалнята и се отпусна на леглото. Цялото й тяло трепереше от напрежение и обида. Как можеше радостта й за премията да се превърне в този кошмар?​

Изведнъж й мина мисъл: ами ако това не е първият път, когато Игор и майка му вземат решения зад гърба й? Ами ако през цялото време са я манипулирали, за своите цели?​

По гърба й пробяга студенина. Марина започна да си спомня всички странности в поведението на съпруга си и свекърва си през последните месеци. Техните тихи разговори, които се прекъсваха изведнъж, когато тя се появяваше, загадъчните погледи, които разменяха…​

Следващите няколко дни се превърнаха в истински ад за Марина. Лидия Николаевна сякаш се беше настанила в техния апартамент, непрекъснато напомняйки за „дълга към семейството“ и необходимостта да се помогне с ремонта на кухнята. А Игор избягваше сериозни разговори, отклонявайки се с фрази като „Хайде да не се караме“ или „Мама просто иска най-доброто“.​

Марина се чувстваше като в капан. Всеки път, когато се опитваше да защити своето мнение, Лидия Николаевна клатеше глава и мърмореше:​

— Ах, тези провинциалистки, никакво уважение към по-възрастните.​

Една вечер, когато напрежението достигна върха си, Марина взе отчаяно решение. Изчака Игор да отиде на работа, а Лидия Николаевна да се прибере у дома, след което бързо събра най-необходимото и позвъни на своята стара приятелка Олга.​

— Олга, мога ли да остана при теб за няколко дни? — гласът на Марина трепереше. — Имам нужда от време да помисля.​

Олга, без да задава излишни въпроси, веднага се съгласи. Един час по-късно Марина седеше в кухнята на приятелката си, изливайки всички натрупани обиди.​

— Мариш, не си ли мислила, че може би те са планирали това от самото начало? — внимателно попита Олга, след като изслуша историята на приятелката си.​

Марина я погледна изумено:​

— Какво имаш предвид?​

— Ами, помисли. — Олга започна да брои с пръсти. — Имаш апартамент в центъра, хубава работа. А Игор, с цялата си „елитност“, живее с майка си и няма кой знае какви успехи. Не ти ли се струва странно?​Марина се замисли. Наистина, за две години брак Игор не беше напреднал нито крачка в кариерата си, постоянно се оплакваше от „несправедливите началници“. А неговите истории за богатия живот преди сватбата останаха само истории — нямаше нито скъпа кола, нито банкови сметки. Постоянно повдигаше темата за купуването на общо жилище.

— Боже, Оля, наистина ли бях толкова сляпа? — прошепна Марина, усещайки как буца засяда в гърлото ѝ.

Олга прегърна приятелката си:

— Не се обвинявай. Любовта често заслепява. Важното е, че сега започваш да виждаш ясно.

През следващите няколко дни Марина остана при Олга, опитвайки се да подреди мислите и чувствата си. Игор звънеше и ѝ пишеше съобщения, но тя не отговаряше, усещайки, че още не е готова за разговор.

На четвъртия ден, Олга влетя в стаята с телефона в ръка:

— Мариш, трябва веднага да видиш това!

На екрана беше снимка на обява за продажба на апартамент. Нейният апартамент.

— Това е някаква грешка, — промърмори Марина, усещайки как земята се изплъзва изпод краката ѝ. — Не съм давала разрешение за продажба.

— Обади се на брокера, бързо! — нареди Олга.

С треперещи ръце Марина набра номера от обявата. След кратък разговор погледна ужастена към приятелката си:

— Оля, те са фалшифицирали пълномощно. Игор и майка му се опитват да продадат апартамента ми зад гърба ми!

В този момент нещо в Марина се прекърши. Всички съмнения и колебания изчезнаха, отстъпвайки място на хладна решителност.

— Трябва да действаме, — категорично каза тя. — Олга, знаеш ли някой добър адвокат?

Следващите седмици се превърнаха за Марина в истински кошмар. Тя подаде жалба в полицията за опит за измама и започна да събира доказателства за мошеничествата на Игор и Лидия Николаевна. Всеки ден носеше нови, неприятни разкрития.

Оказа се, че Игор отдавна не работи там, където казваше. Губел пари в нелегални казина, а когато Марина получила премия, видял в това шанс да погаси дълговете си.

Лидия Николаевна също не била толкова заможна, колкото се представяше. Апартаментът ѝ бил заложен, а кредитите ѝ се трупали като снежна лавина.

— Как можах да бъда толкова наивна? — питаше се Марина, преглеждайки документите, събрани от адвоката.

— Не си виновна, — успокояваше я Олга. — Те са професионални манипулатори. Важното е, че разбра всичко навреме.

Когато случаят стигна до съда, Марина беше готова за всичко. Но реалността надмина всичките ѝ очаквания. Игор и Лидия Николаевна се опитаха да я изкарат луда, твърдейки, че сама е дала разрешение за продажбата на апартамента и после „забравила за това“.— Ваша чест, моя клиентка никога не е давала съгласие за продажбата на апартамента, — заяви твърдо адвокатът на Марина. — Освен това, имаме доказателства, че подписът на пълномощното е бил фалшифициран.

Съдебното дело продължи няколко месеца. Марина се чувстваше изтощена като изцеден лимон, но не се предаде. Всеки ден тя присъстваше в съдебната зала, гледайки право в очите на тези, които се опитваха да я измамят.

Накрая справедливостта възтържествува. Съдът призна Игор и Лидия Николаевна за виновни в опит за измама. Апартаментът остана собственост на Марина, а бившият ѝ съпруг и свекървата получиха условни присъди и солидни глоби.

— Е, ще празнуваме ли? — попита Олга, когато излязоха от съдебната сграда.

Марина поклати глава:

— Не, Олга. Просто искам да се върна у дома. В моя истински дом.

Същата вечер Марина стоеше в средата на апартамента си и разглеждаше познатите стени. Толкова много неща се бяха случили през последните месеци, но тези стени останаха същите. Те пазеха спомените за баба ѝ, за щастливите дни от детството.

— Добре дошла у дома, — прошепна Марина сама на себе си.

На следващия ден тя започна ремонт. Не този, за който някога беше мечтала, а напълно нов. Марина избра ярки цветове, модерни мебели. Тя искаше всеки ъгъл на апартамента да отразява новия ѝ живот — живот на силна и независима жена, която премина през предателството и излезе победителка.

След месец, когато ремонтът беше завършен, Марина организира малко парти за колеги и приятели. Олга, оглеждайки обновения апартамент, подсвирна:

— Уау! Справила си се страхотно, Марина.

Марина се усмихна:

— Знаеш ли, след всичко, което се случи, се научих да ценя себе си и да не позволявам на другите да решават вместо мен. Научих урок, който няма да забравя лесно. Благодаря ти за подкрепата.

— А как стои въпросът с любовта? Не те ли е страх да бъдеш наранена отново? — попита Олга.

Марина се замисли за миг, после отвърна:

— Не, не се боя. Сега вече знам колко струвам. И ако се появи достоен човек — добре, ще бъда готова. Но повече никакви манипулации и игри. Само честност и уважение.

В този момент се позвъни на вратата. Дошлите гости пристигнаха. Марина си пое дълбоко дъх и отиде да отвори. Новата глава от живота ѝ едва сега започваше, и тя беше готова за всичко, което животът можеше да ѝ предложи.

Дереккөз