В дома на Клавдия Семьоновна Огурцова се случи трагедия. Единственият ѝ син Ваня се ожени за момиче от съседното село. Ожени се, без да поиска благословията на майка си.

— Защо доведе тази Таня тук? Тя е бедна, без род, без племе. Да беше останала да живее при баба си! — Клавдия Семьоновна театрално изви очи. — Дойде с едно вързопче. Синко, тя сигурно те е омаяла! Ти си умен, добър, доверчив. Нима за такава снаха мечтаех?

Свекървата веднага започна непоколебима война с Татяна. Най-безмилостната битка, съпроводена от постоянни упреци.

А в това горделивата Огурцова беше истинска майсторка. Общуването със злополучната снаха беше сведено до минимум.

Щом любимият ѝ Ванечка се връщаше от работа, майка му с най-голямо удоволствие си спомняше за предишните му приятелки — дъщерите от съседските домове — подсказвайки на Татяна какви изгодни годеници е пропуснал синът ѝ заради нея.

В отсъствието на Иван цялото си негодувание и недоволство баба Клава изливала върху нищо неподозиращата глава на младото момиче:

— Що за порядъчна домакиня така мие пода у дома? Подовете трябва да блестят! А как изми чиниите? Това ли е миене? А за прането — изобщо няма да говоря. Чистотата в къщата е лицето на домакинята! А как приготви супата си, а? Нищо не можеш, няма какво да говорим.

И все пак, на вечеря, когато цялото семейство сядаше на трапезата, Клавдия Семьоновна с апетит изяждаше супата, приготвена от „неспособната“ снаха, а след това многозначително изричаше:

— Жена, която не може вкусно да сготви супа на мъжа си, не заслужава да бъде наричана съпруга.

Всеки ден свекървата влизаше на проверка в спалнята на Иван и Татяна. Винаги трябваше да се увери, че в стаята на младите съпрузи всичко е подредено. Изтрита ли е прахта? Подредено ли е бельото в гардероба? И не дай Боже, ако открие дупка на някой от Ивановите чорапи!

Тогава Таня мигновено биваше подложена на истинско словесно нападение, придружено с истерия, която всички съседи чуваха.Клавдия тряскаше вратата, ридаеше, нареждаше жалейки, а след успешния „концерт“ шепи гълташе хапчета.

Татяна търпеше. Дори повече – стараеше се да угоди на властната и своенравна свекърва. Ставаше призори, лягаше след полунощ. Но усилията на снаха ѝ не трогваха сърцето на Клавдия Семьоновна.

Тя искаше на всяка цена да прогони омразното момиче от дома си.

Веднъж бабата на Таня дойде на гости. Внучката имаше рожден ден. Полина Сергеевна, възрастна женица – истинска добродушка, набра бели лайки от малкото дворче и изпече тиквеник с зеле.

Но дори преди угощението да изстине, бедната старица се наложи да стои двайсетина минути на прага, докато Таня миеше пода под зоркото наблюдение на свекърва си:

— Не подобава гостите да ходят по мръсен под. Сутринта, изглежда, зле си го измила. А някои нямат работа да се влачат, без да са поканени!

— Бабо Поля ми е най-близката роднина! — плахо възрази Татяна, но свекървата само тъмно сбърчи вежди.

Когато стигнаха до тиквеника, Клавдия Семьоновна доста уверено каза:

— Сине, ако бях на твое място, не бих яла. При тях в къщи сигурно е мръсотия до шия. Да не се знае, може да се отровиш или някой микроб да прихванеш.

Полина Сергеевна примря от изненада, а внучката искаше да потъне вдън земя от срам.

Таня наведена сведе глава, лицето ѝ пламна, а от очите ѝ за малко да рукнат сълзи. Иван внимателно погледна майка си и изяде почти целия тиквеник.

Майка му се хвана за сърцето и нададе охкане, но номерът ѝ не мина. А на следващия ден синът и жена му, събрали малкото си покъщнина, се преместиха да живеят в скромната, старичка къщичка на Танината баба.В началото Клавдия Семьоновна се държеше твърдо. С отмъстителен тон разказваше на съседките:

— Нищо, нищо! Ще се поизмъчи като зет в дома и ще се върне. Ех, дете глупаво.

Но синът ѝ не се върна. Не минаваше на гости при майка си, а за нейно огромно огорчение — дори не я поздрави за рождения ѝ ден. За първи път в живота си.

Дните минаваха един след друг. Огорчената Клавдия Семьоновна се затвори в себе си, прегърби се и помръкна. Тя се разхождаше из опустелия дом, от единия ъгъл до другия.

Подовете бяха измити както трябва, съдовете — подредени, прането — изпрано и сложено на място. Но жената постоянно беше терзана от мисли:

— Какво сбърках? Аз само добро исках за Ванечка, а той дори не се сеща за майка си.

Тя страдаше от безсъние, плачеше, жалеше себе си. От съседното село стигаха слухове — снаха ѝ родила син, започнала работа в училището, а за малкия се грижела прабабата.

Но тези вести ни най-малко не я радваха, напротив — пораждаха нова вълна на ненавист към Татяна.

— Крадла! Открадна ми сина!

А толкова ѝ се искаше да види внучето. Клавдия Семьоновна го направи тайно. Сърцето ѝ се сви от болезнена завист, когато гледаше как Полина Андреевна люлее нейния внук.

— Да имаше Ваня друга жена, щях и аз да обичам детето. Но тази… тази, мръсница, ме лиши и от сина, и от внука.

И познатото чувство на неприязън и омраза се разгаряше в душата ѝ с нова сила. Да обича детето на Татяна беше за Клавдия Семьоновна нещо отвъд допустимото.От зли мисли и постоянно разстройване Клавдия Огурцова започна да гасне и боледува. Дори отиде при местната врачка. Тя взе парите и обеща, че синът скоро ще намрази омразната снаха.

И свекървата започна да чака, че Иван ще размисли и ще се върне в бащиния дом. Но вместо това пристигна новина, която изненада Клавдия Семьоновна напълно. Татяна починала при второто си раждане.

— Ето как! Всичко се уреди от само себе си! — зарадва се свекървата. — Сега Ваня непременно ще се върне! С Божията помощ ще си намери подходяща жена. Той е красив, млад — още ще бъде щастлив. Бебето може веднага да се даде на друго семейство за осиновяване. А по-голямото дете — в дом. И никой в селото няма да ни осъди. За един мъж, сам с децата, е непосилно.

Майката чакаше сина си всеки ден, но той така и не дойде. Даже се разправяше, че Иван много скърби за починалата си съпруга.

— Глупак! — ядоса се майката и сама тръгна към сина си.

Ваня дълго не можеше да разбере какво иска майка му от него.

— Мамо, за какво говориш? Не разбирам. Да дадем Семьон в дом, а Васенка на чужди хора да осиновят?

В погледа на сина си Клавдия Семьоновна видя нещо, което я накара да се отдръпне и да отложи разговора за друг път. Но такъв разговор вече не се състоя.

И отново дните летяха един след друг. Самотни, тъжни, празни. Вечер майката изваждаше стар албум и разглеждаше снимки.

— Ето го Ваня малък. Ето го, когато тръгна на училище. А това какво е? Снимка от университета. Коя е тази с него? А, това е Таня! Разлучницата, проклетата. Усмихва се до ушите. Змия! — Клавдия Семьоновна дори беше забравила, че снахата вече я няма. — Какво намери в нея? Толкова сива като мишка. С какво ли го омагьоса?

Жената с любопитство разглеждаше обикновеното лице на младото момиче.

— Нос като картоф, коса рядка, очи раздалечени. Не е за жена на моя син.​Минаха години. Ваня се премести с децата в града и забрави пътя към родния дом. Клавдия Семьоновна тъгуваше, плачеше, ходеше на църква, палеше свещи за упокой на Татяна и молеше:

– Теб отдавна те няма. Върни ми сина. Сега той вече не ти е нужен.

От мъка тя отслабна, пожълтя като есенно листо, разболя се. Когато болестта малко отстъпваше, Клавдия Семьоновна се обличаше и отиваше в съседното село на гробището, на гроба на снаха си. Седеше там дълго на пейката, плачеше и се оплакваше:

– Съвсем ме измъчиха болежките, нощем не мога да спя. Толкова е зле сама, празно е в голямата къща. Ваня, откакто ти почина, не се е обадил нито веднъж. Няма на кого да се оплача, освен на теб.

От паметника огромните очи на Татяна я гледаха и замислено ѝ се усмихваха. На възрастната жена ѝ се струваше, че снахата ѝ съчувства. Клавдия Семьоновна, след като се наплачеше на воля, започваше да къса тревата около гроба.

Постепенно започваше да разказва селските клюки. Така, в грижи, времето незабележимо минаваше. След като свършеше, старицата се приготвяше да се върне обратно. Прекръстваше се:

– Е, сбогом, засега! – въздишаше, покланяше се на паметника и тихо казваше – Дъще.

Дереккөз