— Добра къща, — просторна, — хвалеше майката, оглеждайки се в антрето.

По-нататък Вики не я пусна.

Спомняше си, че при редките гостувания дори чаша чай не ѝ предлагаха, а след цялата тази история с наследството от баба ѝ напълно спряха да общуват.

— Чу ли новините? Бившата съпруга на Олего го обра, сега живее при мен.

— Всичко съм казала! – тропна с юмрук по масата майката, когато Вики се опита да възрази срещу нейната идея. – Апартаментът е нужен на Олег.

Той има бременна жена, скоро ще се роди детето, къде да го прати – при жена му в общежитието? Не ме разсмивай.

— Но баба ми каза…

— Баба ти каза, само я вижте! Да, завеща ви двустайния апартамент наполовина.

Какво предлагаш? С трион да го режем? Катинар на едната стая да сложим?

— Не предлагам да режем нищо. Просто искам да се отчитат не само интересите на Олег, но и моите собствени.

— Само погледнете, нейните собствени! И къде точно твоите интереси са накърнени?

Живееш на готово, имаш пари, дори си купи кола, а се опитваш да отнемеш тези няколко квадрата от брат си?

— Не се опитвам да взема нищо, — въздъхна Вики, притискайки длан към лицето си. — Просто си искам моето. И мога да го направя по различни начини.

Първият вариант е мирен. И повярвай ми, добре е да се съгласиш с него.

Мога да се откажа от своята част от наследството на баба в полза на брат ми, но само ако в замяна получа нещо. Нещо равностойно на стойност, разбираш ли?

Например твоята вила. Отдавна е изоставена, къщата е за събаряне, вече не се грижиш за нея, а междувременно парцелът е доста приличен и като местоположение, и като качество.

Прехвърли я на мое име – и още същия ден отказът ми от половината от двустайния апартамент ще отиде при нотариуса.

— Обираш семейството си, — разкрещя се майката, хващайки се за сърцето. Вики изсумтя, изправи се от мястото си и излезе в коридора.— Благодаря за чая — каза тя с намек.

Защото майка ѝ въобще не ѝ предложи чай.

— Ако решиш да се възползваш от моето предложение — номера ми го помниш.

Ако ли не — с Олег сами ще обсъдим при какви условия той в бъдеще ще ползва моята част от апартамента.

Знаеш, наем, и всички тези неща.

Излизайки на чист въздух, Виктория въздъхна и посегна към телефона.

— Здравей, мили. Ще ме вземеш ли след половин час на нашето място?

След като разбра, че съпругът ѝ ще може да дойде чак след час и половина, младата жена реши да се поразходи.

Отдавна не беше стъпвала по тези познати улици. Просто не се бе откривала причина да дойде.

Майка ѝ винаги, доколкото Виктория си спомняше, боготвореше по-малкия ѝ брат. Все пак това си е мъж, син. А Вика какво?

Вика е момиче, второ качество. И да не забравяме, че е дете от първия брак, от баща, който ги е изоставил, когато е била на годинка.

Лошата наследственост — с това майка ѝ обясняваше всички „странности“ на Вика.

Тези „странности“ се проявяваха в това, че дъщерята не бързаше да подкрепя култа към братчето, защитавала интересите си с всички сили, „пестяла“ вещи, а после и пари, които според майка ѝ по-добре щяло да бъде да даде на брат си, вместо да си купува „нещата, които и без това не ѝ трябват.“

И ето и сега майка ѝ, с девиза си „всичко за сина“, се опита да убеди Виктория да се откаже от половината наследство на баба ѝ.

Бабата, между другото, не подкрепяше тази аура на преклонение пред своя внук и завещала жилището на двамата внуци, но майката явно имала други планове.

Все пак Олежек вече е женен и дори има дете, така че на него му трябва повече. Да, разбира се. Братът не съумя да предвиди живота си, а Вика пак трябва да жертва своите интереси.

Колко удобно! А между другото, тя също си има съпруг. И тя също много иска дете.

Но и двамата знаят, че в момента финансово не могат да си позволят още един член на семейството, а и отпускът по майчинство също е фактор, така че купуват в аптеката предпазни средства и ги използват по предназначение.А Олежко, значи, решил, че всичко ще се нареди от само себе си, изобщо не се постара за защитата, и дамата му, изглежда, е същата като него…

И сега Вика трябва да им поднесе половината от двустайния апартамент на тепсия? Няма да стане това.

В следващите час и половина братът на Вика се обади три пъти, а жена му – още веднъж. Ако брат й просто заплашваше и настояваше, то Лена, жена на Олег, направи доста разумно предложение на Вика.

– Мога да ти предложа срещу половината ти наследствена гарсониера моята стая в общежитието. По цена горе-долу ще излезе наравно.

Мястото на блока е добро, ремонтът е скромен, но става за отдаване под наем.

Щом приемеш наследството, можем да разменим – така ще имаме собствен апартамент за семейството, а ти няма да останеш на загуба. Съгласна ли си?

Ето, това вече беше друг тип разговор.

Разбира се, Вика се съгласи, защото прекрасно осъзнаваше, че майка й за нищо на света няма да се раздели с имотите си, за да направи нещо добро за нелюбимия си по-голям син.

След половин година Вика получи дарствен документ за стаята в общежитието и прехвърли своя част на Елена.

Брат й, между другото, недоволстваше защо дялът на Вика е отишъл при жена му, а не при него. Но Лена го постави на място доста бързо.

Каза две думи, хвърли му един поглед – и Олег затихна, както никога досега.

Сега Вика вече разбираше защо майка й недолюбва снаха си – в присъствието на Лена Олег се държеше като нормален човек.

И самата Лена се оказа, как да го кажем… Много по-умна, отколкото Вика си бе мислила, съдейки само по факта, че тази жена се е свързала с брата й.

А две години по-късно гръм удари.

Първо, брат й най-накрая се разведе със съпругата си. Половината си апартамент той прехвърли на сина им с условие да бъде освободен от плащането на издръжка.

Лена се съгласи, защото финансово това пак й се отплащаше, но така получиха „двустайния“ си апартамент изцяло за себе си – без перспективи за съдебни разправии, наематели, нужда от изкупуване на чужди дялове и други неприятности.

А междувременно стаята на Вика в общежитието, съвсем неочаквано за нея, се трансформира в симпатична гарсониера в новопостроена сграда, макар и в периферията на града.

Всичко това, защото местен предприемач си беше харесал общежитието за търговски център. И успя да се разбере приятелски със съквартирантите: предостави им апартаменти в наскоро построен блок в замяна на техните стаи.Обикновено в такива случаи се намират желаещи да откажат или да проточат процеса, но с това общежитие не се случи нищо подобно.

Затова Вика само след половин година получи ключовете от своята едностайна квартира. Като я продаде заедно с предбрачния апартамент на мъжа си, двойката най-накрая успя да реализира мечтата си – да построи къща извън града.

На празника за новото жилище година по-късно нито майката, нито братът бяха поканени. Колко голямо беше учудването ѝ, когато те се появиха нежелани!

– Хубава къща, просторна – похвали майката, оглеждайки се в антрето.

Но Вика не я пусна по-нататък.

Тя си спомни как при редките си посещения никога не ѝ предлагаха дори чаша чай, а след онзи случай с наследството на баба им направо прекъснаха всякакви отношения.

– Новостите чу ли? Бившата жена на Олежек го обра, сега живее у мен.

– Откога „обра“ и „взе половината апартамент по взаимно съгласие за издръжката на детето“ станаха синоними? – попита Вика, вдигайки вежда.

Най-много ѝ се искаше да ги избута навън и да се върне в хола при приятелите и мъжа си. Но трябваше да разбере защо всъщност са дошли. Макар че тя вече знаеше защо.

– Ако не беше онази наследствена двустайна квартира и размяната, нямаше никога да събереш пари за такава къща. Така че Олежека също има заслуга за това – опита да насочи разговора в желаната посока майката.

– Какво общо има Олежек тук? – попита Вика. – Квартирата ни беше завещана от баба, моята част я размених за стая в общежитието на Лена.

Собственикът на общежитието изкупи стаята и я замени за едностаен апартамент в нова сграда, къщата построихме с парите от продажбата на този апартамент и предбрачния дом на мъжа ми.

Къде точно виждаш заслугата или вложението на Олежек? Каква е изобщо тази тема, мамо?

– Темата е, че твоят брат е в трудна житейска ситуация. А ти си живееш като при Христос в пазвата, на всичко наготово, в такива палати.

Можеше и да споделиш с роден човек – каза майката с укор.

– Почакай, почакай, но Олег сам ми каза преди няколко години, че повече не съм му сестра, нали така?

– Кого го интересува какво съм казал по-рано? Ситуацията се промени, време е да се споделя – изтърси братът.

Тази реплика накара Вика да избухне в смях. Изглежда, че благодарение на майчиното възпитание, Олег е останал на нивото на петгодишно дете, което мисли, че всички са длъжни да делят с него само защото съществува.— Не искам и няма да го правя. А сега изчезвайте и двамата откъдето сте дошли.

— Така ли? – съскаше майка й. – Тогава ще ти поискам издръжка, да знаеш.

— Издръжка се изисква за двете деца едновременно. Така че колкото дам аз, толкова ще вземат и от Олег. Ще рискуваш ли? – изсумтя Вика. – Това е, семейство, изчезвайте. Имам още да празнувам.

— Добре, Виктория, ще видим. Ще ти потрябва помощ, ще дойдеш при мен, а тогава и аз ще се държа точно като теб сега – каза майка й ядосано и първа излезе през вратата.

Олег хвърли на сестра си обиден поглед и последва примера на майка им.

Вика сви рамене.

В крайна сметка, майка й винаги се е отнасяла точно така с нея, доколкото си спомняше Виктория. Така че от този пореден скандал тя всъщност не бе изгубила нищо.

— Вик, къде си? Вече те чакаме! – провикна се мъжът й от хола.

— Вече идвам, мило – отговори тя, бързайки да се върне на празника.

— Кой идваше?

— Никой – сви рамене Вика, приемайки чаша от мъжа си и подготвяйки се да изслуша поредния тост на най-добрия му приятел.

Ето ги, нейните хора. Родни и близки, които помагаха както на нея, така и на съпруга й, доколкото можеха през цялото това време.

А майка й и брат й… Дали ги има, или не, какво значение има? Никакво.

Автор: Екатерина Погорелова

Дереккөз