Ира се обърка още повече. Та това ли беше предсказанието? Това ли е „всичко ще бъде наред“?​

— Ох, мила моя, дай ми една стотинка, не се скъпи за бабичката! — Старушката протегна отворена длан, очаквайки благодарност за безценния поток от информация, който току-що беше споделила с Ира.​

— Бабо, моля ви, извинете ме, но в момента нямам пари със себе си. – Ира честно претърси всички джобове и джобчета, съжалително констатирайки, че навикът да ползва само карта може да я въвлече в такива неприятни недоразумения.​

— Как така нямаш? Дай ми! Бабичката се постара, зарадва те. Не се стискай – върни жеста! Аз за теб ще се моля! – Упоритостта на старушката беше впечатляваща.​

— Бабче, мила моя, наистина нямам никаква монета! Не ми е навик да нося кеш. Знаеш ли, може някой да ме обере… Мога да ти купя храна или да ти платя метрото…​

— Ами, задави се с твоите пари! Нека ти заседнат на гърлото, та всеки път да се сещаш за мен, като имаш нужда от тях! – изсъска ядосано старушката, моментално преобразявайки се от мило бабче в злостна Баба Яга от приказките.​

***​

— Скворцова, няма да ти намеквам излишно, но скоро ще има съкращения, а ти си най-младият служител в отдела… – Ръководителят на отдела, в който работеше Ира, не се славеше с особена тактичност. Когато първите слухове за масови съкращения се понесоха, той реши да не измъчва подчинените си с дълго чакане.​

— Но, Роман Павлович, как така? Работех здравата, стараех се, приемах всякакви допълнителни задачи и извънредни часове. Сам казвахте, че имам голямо бъдеще в тази компания… – Едва сдържайки сълзите си, Ира преглътна буцата в гърлото.​

— Скворцова! Спри с тези драми! Не аз измислих съкращаването на персонала, защото предприятието вече не носи същите приходи. Казаха ми, че отделът трябва да бъде намален с една трета! Кого мислиш, че трябва да уволня? Иванов, който е тук вече три десетилетия и до пенсия му остават само две години? Или Петрова, която сама се грижи за две деца?​

— Иванов идва на работа само за да трови въздуха с миризмата си на алкохол. А децата на Петрова са на моята възраст – няма защо да ги „тегли“! – промърмори тихо Ира под носа си, но направи още един опит да разубеди шефа си:​

— Роман Павлович, но какво ще правя без работа? Няма къде да живея. Ако ме уволнят, ще трябва да напусна общежитието, а и нямам спестявания за първо време. Може ли все пак да размислите и да не ме съкращавате? Моля ви! – Този път Ира не успя да удържи сълзите и избухна в плач. Толкова силно, че всички колеги в офиса започнаха да се обръщат към нея. Но в нито един от тези погледи не се четеше съчувствие или разбиране. Напротив, колегите я гледаха с неприязън и раздразнение.— Е, ясно, започна да се жалва, сега ще остане! Знае точно на какво да натисне, за да трогне! – До момичето достигна злобен шепот от един от ъглите.

— Разбира се! Погледни, тя с тези сълзи няма да се ограничи! Вечерта ще влезе при шефа и ще го помоли да я остави „при специални условия“! – Този долен намек накара Ира да вдигне глава и да се огледа. Но не успя да види кой беше авторът на думите.

— Какво, при шефа? Мисли по-глобално! Ако добре „поговори“ с него, не само ще остане, но и повишение ще си издейства! – След тези думи целият отдел избухна в смях, а Ира изскочи от стаята като ожилена.

Момичето беше ужасено от това, което чу. Изглеждаше, че колегите, които сега правеха тези отвратителни предположения, вече бяха забравили как редовно идваха при Ира с молби да ги покрие в смяна, да работи допълнително или да ги замести, когато им е удобно…

— Роман Павлович, моля ви! Това наистина не е честно! – Опита се още веднъж да заговори с излязлия след нея ръководител, но той просто махна с ръка.

Настроението ѝ се срина под нулата. Две години работа и толкова! Ира едва-що бе започнала да се радва на живота. Фирмата беше перспективно място с обещаващи възможности за кариерно развитие. Заплатата беше прилична, а освен това на служителите се осигуряваше общежитие срещу символична сума, ако е нужно. И сега всичко това можеше да рухне. Ира знаеше, че фирмата преживява трудности, но беше уверена, че ръководството ще оцени нейното усърдие и старание, ще оцени младостта и амбицията ѝ. Много от служителите вече бяха достигнали пенсионна възраст. Те спокойно можеха да се оттеглят и да дадат шанс на младите… Но се оказа, че такива рационални планове за оптимизация на производството съществуват само в главата на Ира.

— Е, сега трябва да мисля какво да правя. Докато не са ме уволнили, е време да търся нова работа и жилище.

Колкото и да се опитваше да се държи бодро, мислите ѝ все се връщаха към мрачните перспективи. Замислена, тя привърши смяната си и бавно се запъти към вкъщи. Не забеляза кога при нея се приближи възрастна жена и започна да ѝ говори:

— Мила моя! Мила! Не се тревожи! Всичките ти беди сами ще се оправят… – Като че ли отдалеч прозвуча приятен и мек глас.

Ира вдигна очи, но не можеше да схване казаното.

— Извинете, вие на мен ли говорите?

— На теб, мила! Казвам ти, не се тревожи! Всичко при теб ще се нареди! А да знаеш случайно как се стига до метрото?— Зная, но по-добре ще ви изпратя. И аз трябва натам. Позволете да ви помогна с чантата. – Желанието на Ира да помага на всички около нея пак надделя, въпреки че в този момент най-малко ѝ се искаше да разговаря, да се усмихва и да поддържа разговор.

За щастие, възрастната жена се оказа толкова бъбрива, че особено не се нуждаеше някой да поддържа разговора. Тя много разказа за себе си, за това защо е пристигнала в града и какви са плановете ѝ. Ира вървеше мълчаливо и понякога машинално кимаше, дори не забелязвайки, кога жената започна да говори за самата нея.

— А ти защо така вървиш унила и тъжна? Толкова си красива, умна, добра. Трябва да се радваш на живота, а не да тъжиш! Аз съм стара, болна цялата, а пак гледам по-весело наоколо.

Ира с огромно усилие се застави отново да се усмихне и сподели, че преживява някои трудности, без да разкрива какви точно.

— Не се притеснявай! Трудностите са само временни! Няма да усетиш как ще минат! Всичко ще ти бъде наред… и в работата, и в любовта, и в живота.

Ира поправи възрастната жена, че вече е завършила обучението си и няма приятел.

— Ох, ама ти на каква възраст си! Всичко ще бъде наред! Ще видиш, скоро всичко ще се промени. Ще имаш страхотна работа, умен съпруг, красиви деца.

След като уточни още веднъж дали има приятел, жената продължи с милите думи:

— Виждам, че скоро ще се омъжиш. Ще бъде голям празник – рожден ден или Нова година, твоя приятелка ще покани свой роднина, и той ще се окаже твоята съдба.

— Да, ама аз почти нямам приятелки. А тези, които имам, си имат само сестри. – Ира, доколкото можеше, се опита да смени темата, но възрастната жена беше неудържима:

— Е, намери! Съдбата, разбира се, се урежда, но и ти трябва да ѝ помогнеш! – Изглеждаше, че увереността на старицата беше непоклатима.

— Благодаря ви. Ето, пристигнахме. Ето метрото, за вашата станция изходът е ей там. А аз трябва да тръгвам, моят влак дойде. – Ира подаде чантата на жената, усмихна се и продължи по своя път.— Мила моя! Почакай! – Бабата, с учудваща за възрастта си пъргавина, отново се приближи до Ира и с мила усмивка започна:

— Толкова ти говорих, цялото ти бъдеще разкрих, толкова хубаво ти обещах, няма да е излишно да ми платиш…

Ира беше леко стъписана от тази безцеремонност.

— Благодаря ви много за добрите думи. Но нямам пари в брой. Всичко е на картата.

— Ами дай ми толкова, колкото не ти е жал! Помогни на баба. Пенсията ми е малка, трудно се живее. Всичко отива за лекарства. Понякога бабичката и за ядене няма. Днес дори капка вода не съм сложила в устата си. – Старицата сякаш не чу възражението на Ира, сграбчвайки ръката ѝ.

Ира честно провери всички джобове, но не намери нито една банкнота или монета. Бабата, която гледаше всичко това, продължаваше да се усмихва мило, очаквайки награда за своето „предсказание“.

— Бабо, извинете ме, но наистина нямам пари. Искате ли да ви платя пътуването с метрото? Или да влезем в магазина, да ви купя храна? Само бързо, защото бързам.

— Да се задавиш с тези пари! Да ти застанат на гърлото! Да ти се случва само лошо! Да останеш самотна, без работа, без пари и на улицата! – Бабата се обърна и влезе във фоайето на метрото, постоянно обръщайки се и пращайки на Ира нови проклятия.

Ира се почувства още по-объркана. Това ли беше предсказанието? Това ли беше „всичко ще е наред“? Честно казано, настроението ѝ не можеше да стане по-лошо, тъй като я очакваше уволнение, а странни хора в живота ѝ не липсваха и преди срещата със старицата.

Качвайки се във вагона, Ира потъна в невесели мисли. Без да спира да разсъждава за бабата и нейните пожелания, тя неусетно слезе една спирка по-рано и, озовавайки се отвън, откри, че някой е извадил банковата ѝ карта от джоба.

— Е, прекрасно. Сега вече и аз нямам пари. Дори не успях да се задавя с тях! – каза горчиво Ира, усещайки как лепкавото чувство на страх я обзема. А бабата ѝ пожела толкова лоши неща! Изглежда, уволнението ѝ не беше достатъчно. Сега проклятието на старицата също висеше над нея! В този момент Ира чу камбанен звън от малка църквичка с куполи, които се виждаха на около петдесет метра разстояние.

— Добре, трябва да се успокоя. Бабата със сигурност не е вещица, а кражбата на картата е просто съвпадение. – Опитът ѝ да се убеди не беше успешен, затова Ира реши да влезе в църквата.За щастие свещеникът в църквата се оказа доста приятен и внимателен човек. Той изслуша разказа на Ира за старицата и откраднатата карта.

— Дъще моя, трябва винаги да помниш — за всичко на този свят има Божия воля. Тази баба по този начин си изкарва прехраната. Ние не сме тези, които да я съдим, всеки оцелява както може. Но тя не може да ти причини никаква вреда. Бог ще я съди, а ти в никакъв случай не бива да изпадаш в униние, защото това е тежък грях. Спри да мислиш за лошото, успокой сърцето си. Винаги търси нещо добро и светло дори в трудностите. Няма безизходни ситуации в този свят. Те са само за тези, на които в ковчега пирони забиват. А ти си млада и здрава. Ще се справиш с всичко! Не привличай нещастието с тъгата и унинието си.

Ира излезе от църквата и се усети, че изведнъж ѝ олекна на душата. Да, все още се тревожеше за бъдещето си, вълнуваше се как ще си намери работа и къде ще живее, но вече не виждаше проблемите като абсолютен задънен път. Тя започна да ги възприема като възможност да промени живота си.

Това удивително усещане за лекота и спокойствие остана с Ира и на следващия ден. На работа ѝ потвърдиха, че в близките дни ще издадат заповед за освобождаването ѝ. Но преди да успее отново да се отчайва, телефонът ѝ звънна — старата приятелка от университета, Маринка, я попита дали не иска да смени работата си.

— Ирка, спаси ме! У нас служителка излезе в майчинство, а сезонът наближава и спешно ни трябва лаборант в химическата лаборатория! Имаш ли против да поработиш? Ако нещо, тя няма да се върне скоро, а дотогава ще си напълно свикнала и никой няма да те освободи. Колективът ни е дружен, новите не ги тормозим. Работата не е сложна, ще се оправиш лесно. Заплатата е прилична, обещавам! Съгласи се! Някак си първо за теб се сетих, когато ме помолиха да намеря нов човек.

— Нямам нищо против! Ти си като спасителка в последния момент! — зарадва се Ира.

— О, колко хубаво! Ир, а с жилището как си? Съседката ми се изнесе, а ние делихме един апартамент. Сама не мога да си позволя наема…

Ира не вярваше на ушите си. За няколко минути се решиха двете ѝ най-големи проблеми, които вчера ѝ изглеждаха като непреодолими.

След половин година Ира и новата ѝ съквартирантка Маринка се готвеха да посрещнат гости и заедно с голяма, шумна компания да отпразнуват Нова година. Сред поканените беше братът на Марина — Владик, който цяла вечер не се отдалечи от Ира.

След година щастливата Ира се омъжи за Владик. И оттогава, щом ѝ досаждаха тъга и униние, тя си спомняше съвета на свещеника и се опитваше да се съсредоточи върху светлото, доброто и позитивното, за да не привлича нещастието към себе си.

Дереккөз