Уморената възпитателка седеше на малка маса в групата и, хвърляйки по някой поглед към останалите деца, които към вечерта играеха на килима, се занимаваше със своите задачи: попълваше документи и се подготвяше за сутрешните занятия на следващия ден с възпитаниците си.

Към края на деня детската градина потъваше в относителна тишина. Децата, останали в по-малка група, играеха по-спокойно, и можеше да се чуят техни забавни, а понякога и доста необичайни размишления.

Лилия Викторовна се усмихваше, докато тайно наблюдаваше децата, и изведнъж чу фраза, която я накара да се заслуша по-внимателно.

– Всъщност за мама и татко момчетата са по-добри от момичетата.

Фразата беше удивителна с това, че бе произнесена от шестгодишната Яночка – невероятно красиво момиче с изящни черти и огромни очи с фантастичен синигерен цвят.

Възпитателката неволно започна да слуша как ще се развие разговорът между Яна и Никита, който, макар и момче, изобщо не разбираше защо момчетата са по-добри от момичетата.

– Е, разбираш ли – говореше Яна спокойно и сериозно – всички татковци искат да имат син. Ако момче се роди веднага, татко няма да напусне мама. Той дори ще понесе, ако след това се роди момиче, защото вече си има син.

Лилия Викторовна усети как неприятен хлад премина по гърба ѝ. Да чуе такива разсъждения от шестгодишно дете беше изключително странно и дори плашещо, все едно малкото момиче е прескочило времето и направо се е озовало в сложния свят на възрастните, оставайки в тялото на очарователно дете.

– Всички татковци мечтаят за син – продължи Яна. – Късметлия си, Никита, че си момче.

Възпитателката разбра, че детето не изказва свои собствени мисли. Тези уверени разсъждения явно са плод на внушение от възрастен. Едно дете само не може да стигне до такива заключения, това е просто невъзможно!

Жената внимателно стана от мястото си, приближи се до децата и, вземайки от рафта една от най-красивите кукли в розова рокличка, каза:

– Деца, случайно чух вашия интересен разговор. Яночка, мисля, че грешиш. Погледни, всички най-красиви кукли са момичета. Дори играта се казва „майки и дъщери“. Защо мислиш, че момичетата са по-лоши от момчетата?

– А защо тогава има толкова малко кукли момчета? Защото те са татковци, а те си тръгват, остават само момичетата. А играта се казва „майки и дъщери“, защото майките и дъщерите живеят сами, без татко – сериозно отвърна Яна.

Лилия Викторовна беше толкова поразена, че дори не можеше да намери думи, с които да ѝ отговори. Единствено тихо попита:

– Яна, кой ти каза това?

– Мама…

В този момент вратата към групата се отвори с тихо скърцане, и на прага на съблекалнята се появи млада, добре поддържана жена. Тя дискретно кимна, тихо каза „Добър вечер“ и, поглеждайки към Яна, леко наклони глава, сякаш насърчавайки я да се приготви да си върви.

Лилия Викторовна мълчаливо наблюдаваше как момичето бавно се изправи, приглади роклята си, бързо събра в кутия лежащите до краката ѝ на килима кубчета с букви, остави кутията на рафта и излезе към съблекалнята. Оттам не се чуваха никакви разговори, само шумът на отваряне на шкафчето, докато Яна изваждаше дрехите си и се приготвяше да си тръгне.

Янината майка беше от онези „непроблемни“ родители, които не проявяват особен интерес към активния живот в детската градина, но същевременно са изключително прилежни, отговорни и пунктуални.

Жената винаги водеше и прибираше дъщеря си по едно и също време, не създаваше скандали или разправии, ако се наложеше да донесе в групата мокри кърпички или почистващи препарати. Детето винаги беше чисто и добре поддържано, в шкафчето ѝ винаги имаше чисти дрехи за преобличане, а на главата ѝ неизменно личаха стегнати „колоски“, които оставаха непокътнати дори след следобедния сън, и Яна изглеждаше спретната през целия ден.Само че Лилия Викторовна си спомни, че Яна никога не тичаше при майка си с радостни възклици, когато тя идваше да я вземе вечерта от детската градина. А сутрин, когато се сбогуваше, не целуваше майка си стотен път и не махаше дълго с ръка през прозореца, както правеха другите деца. Освен това възпитателката се замисли за факта, че за всичките три години, през които момичето посещаваше групата, тя нито веднъж не беше видяла баща ѝ – винаги идваше само майка ѝ.

Да, живеем в такива времена, когато разводът и непълното семейство не изненадват никого, а значителна част от групата бяха именно такава. Но все пак други деца понякога биваха вземани и от татковците си. А бащата на Яна – него възпитателката не го беше видяла нито веднъж…

– Довиждане, Лилия Викторовна! – учтиво каза Яна, надничайки в групата.

– Довиждане, Яна. До утре.

Възпитателката погледна през прозореца към двете отдалечаващи се фигури – едната голяма, другата малка. Момичето вървеше до майка си, но не се държаха за ръце.

На жената дори ѝ се стори, че майката непрекъснато се обръща настрани от дъщеря си, опитвайки се сякаш да се отдръпне, да създаде дистанция. Лилия Викторовна невольно потрепери – тя почти физически усещаше, че между големия и малкия човек стои огромна, непробиваема стена…

– Яна, ще дойдеш ли днес у нас? – усмихната съученичката ѝ Соня, излизайки от училищната порта, се обърна назад, очаквайки приятелката си, която се беше забавила, опитвайки да развърже заплетения възел на обувката си.

– Да, мисля, че ще мога – каза момичето, след като най-накрая се справи с връзките си, изправи се и се замисли. – За утре няма много уроци, а и по география няма. Сега набързо ще си направя домашните и ще дойда.

Яна влезе вкъщи и, внимателно събувайки обувките си, ги постави на рафта. У дома беше тихо и се усещаше някакъв хлад. Не, радиаторите бяха горещи, а малкият домашен термометър показваше 25 градуса.

Но апартаментът все пак беше студен и безжизнен. В него цареше идеален ред и стилен, с вкус подбран интериор. Само че в него нямаше живот…

Яна обичаше да гостува на своята приятелка Соня и никога не отказваше, когато тя я канеше у тях. Още от прага влизайки в дома ѝ, усещаше, че атмосферата може да бъде съвсем различна. Семейството на Соня живееше много по-скромно от Яна и майка ѝ. Апартаментът им беше старичък, на места имаше отлепени тънки ивици тапети, а ремонтът беше отложен за по-добри времена – когато малката сестричка на Соня порасне и престане да пакости, а майка ѝ излезе от майчинство на работа.

Семейството живееше трудно и не особено финансово осигурено. Не винаги беше идеално чисто, а вещите често лежаха на най-неочаквани места, но никога там, където трябва. И все пак, когато Яна влизаше в апартамента на приятелката си, винаги усещаше някаква особена, обгръщаща топлина, която никога не беше усещала у дома. Там ухаеше на пържени картофи, на млечна каша за деца и на още нещо едва доловимо, което асоциираше със семеен уют и любов.

В апартамента, където живееше Яна, тя усещаше само модния аромат на „аромат за дома“ – ароматни пръчици, поставени в красив съд на полицата на шкафа. Подобен аромат чувстваше в магазина за козметика, където понякога влизаше с майка си – същият дежурен, студен и неуютен като усмивките на продавачките-консултантки от този магазин…

– Научи ли параграфа по биология? – попита Соня, когато Яна дойде у тях и се настани на стария диван в стаята ѝ. – Нещо последният раздел никак не мога да го запомня. Ще трябва да го повторя довечера.

– Аха. Искаш ли да ти го разкажа? Може би, като чуеш, ще ти стане по-ясно и по-лесно да го запомниш.

– Давай…

Момичетата се взираха с интерес в илюстрация от учебника по биология, когато в стаята, плахо почуквайки, влезе майката.

– Може ли? Хайде, ученици, стига сте гризали гранита на науката. Да отидем да обядваме, сигурно сте гладни?

Соня погледна към приятелката си. Яна, похапвайки в училище, не беше обядвала вкъщи – не ѝ се ядеше – а сега усети, че наистина е гладна. Тя кратко кимна и двете момичета отидоха в кухнята.

На масата стояха чинии с горещи пържени картофи, блюдо с горещи наденички и кисели краставички. Майката, подреждайки семплата трапеза, настани момичетата и започна да прави ароматен чай в малка чайничка. Яна крадешком наблюдаваше как жената с плавни, спокойни движения залива чайника с вряла вода, сипва чайните листа вътре и го пълни с гореща вода.Тя с топла усмивка поглеждаше към дъщеря си и към нейната гостенка, като понякога им намигваше. Когато момичетата приключиха с картофите, майката им наля по една чаша чай, а после постави в средата на масата голямо блюдо с палачинки, които бяха във формата на малки сърца.

– Момичета, погледнете, каква красота!

– О, мамо, все пак купи тези формички! Стана страхотно! – възкликна Соня.

Яна погледна палачинките и изведнъж усети как сълзите ѝ напират в очите. Момичето отдавна беше осъзнало, че теорията на майка ѝ за това как мъжете искат синове, а дъщерите не са им нужни, се провали с гръм и трясък – защото пред очите ѝ беше един жив пример, който напълно опровергаваше това.

В семейството на Соня растяха две дъщери, а баща им не беше изчезнал – всяка вечер се прибираше от работа и момичетата с радостни викове тичаха да го посрещнат в коридора. Но сега, когато Яна видя тези сърцевидни палачинки, сякаш не можеше да удържи повече емоциите си.

Това беше толкова топло, мило и направено с любов, че момичето рязко осъзна, че в нейното семейство такава топлина тя никога няма да изпита. Тя закри лицето си с ръце и заплака.

Соня уплашено гледаше приятелката си, без да разбира какво се случва. Майка ѝ тревожно клекна до момичето, прегърна коленете ѝ и нежно попита:

– Яничка, какво ти е? Защо плачеш?

Яна не можеше да се справи с риданията си. Майката на Соня търпеливо чакаше, галейки я по косата. Най-накрая момичето успя да се успокои малко и, все още хълцайки, разказа за живота си. За това как майка ѝ никога не я прегръща, не я пита как е минал денят ѝ и какво ново се е случило.

Тя само следи дали дрехите са чисти, дали има достатъчно тетрадки, моливи и химикалки, и в дневника да има добри оценки. Но дори за тройки майката на Яна не се ядосва, не се възмущава – беше трудно да получиш от нея някаква емоция.

Тя само с изискващ тон казваше, че трябва всичко да се оправи…

Яна също разказа как като малка е питала майка си за баща си и как майката ѝ казала, че той си е тръгнал точно защото се е родило момиче. Той дори не изчакал раждането ѝ, просто разбрал, че ще е дъщеря, и малко след това изчезнал.

Яна никога не беше виждала баща си, майка ѝ забранила всички разговори за него, и само два-три пъти с горчилка отбелязала, че, ако се беше родил син, всичко щеше да е различно.

– Мама не ме обича и никога не ме е обичала – хлипаше момичето.

– Яничка, чуй ме – нежно заговори майката на Соня, – майка ти те обича. Просто, вероятно, ѝ е много трудно. Едно е да отгледаш дете сама в днешно време, което никак не е лесно. Извини я. Разбирам, боли те за нейните думи. Но може би ти самата да направиш първата крачка? Да ѝ разкажеш как върви в училище, да я прегърнеш…

Яна благодарно погледна майката на Соня. Тя не вярваше много, че майка ѝ просто така ще се промени. Но може би наистина си струва да опита?..

Привечер, когато вече се беше успокоила, момичето се върна у дома от приятелката си и се занимаваше с учебниците в малката си стая. Чу как входната врата се отваря. След минута майка ѝ, върнала се от работа, уморено надникна в стаята ѝ, огледа обстановката и, без да каже нищо (както винаги), отиде да си измие ръцете. Яна изчака малко и внимателно отиде в кухнята.

Майка ѝ седеше на масата, на която имаше чаша с недопито чай, и гледаше екрана на телефона си. Момичето постоя още малко – майка ѝ не вдигаше очи. Тогава Яна предпазливо пристъпи напред и попита:

– Мамо, уморена ли си?

Жената изненадано вдигна очи към дъщеря си и едва забележимо сви рамене:​​- Янче, това е страхотно! Това е най-прекрасната новина! – каза той с искрена радост и вълнение в гласа си, притискайки я още по-силно. – Ще бъдем родители! Не мога да повярвам!​

​​Яна усети топлината в неговия глас и силата на прегръдката му, но вътре в нея все още кипеше буря от емоции. Тя си спомни миналото, онези моменти, когато не усещаше подкрепата, която винаги е мечтала да има. Сега страхът от собствените й несигурности и спомените от детството се смесиха с малката искрица надежда, която Игорь й подари с думите си.​

​​- Ама, Игорь… – започна тя тихо, като опитваше да овладее емоциите си. – Ами ако… ако аз не мога да бъда добра майка? Страхувам се. Не искам да повторя грешките, които…​

​​Игорь сложи пръст на устните й, за да я спре.​

​​- Няма защо да се страхуваш, Яна. Ние ще го направим заедно. Ще бъда до теб във всичко. А ти… ти вече си най-добрата майка за това малко чудо. Повярвай ми, ще се справим.​

​​Топлите думи на Игорь донесоха известно успокоение на Яна. Макар и несигурността в сърцето й да не изчезна напълно, тя почувства, че този път не е сама. Сплели ръцете си, те останаха на дивана, мълчаливо разделящи както страховете, така и новата надежда, която растеше в тях. Мекият светлинен ореол от лампата сякаш обгръщаше бъдещето им с обещание за ново начало… ​​​​-Янче, това е новина! Мое глупаче, защо трепериш? Нима си мислеше, че няма да съм щастлив?​​

​​-Ами… просто всичко стана толкова внезапно. И сигурно не в най-подходящия момент…​​

​​-Е, какво говориш, моя любов! Да, не го бяхме планирали сега… Но аз съм изключително щастлив, наистина!​​

​​Игор си пое дъх и добави:​​​

​​​-Янче, знам, че може би не така си представях нещата, имах други планове. Но щом се случи така… Омъжи се за мен!​​

​​-Омъжа ли се? Игор, изслушай ме. Имам един въпрос към теб. Кога можем да разберем пола на бебето? И ако се окаже, че е момиче, ти… как ще го приемеш?​​

​​-Какви са тези странни въпроси, Яна? – учуди се Игор. – Е, момиче ли ще е – добре! За мен изобщо няма никакво значение. А ако искаш, дори няма да разберем пола на нашето дете предварително. Ще бъде изненада!​​

​​Яна гледаше любимия си и не можеше да разбере какви чувства изпитва. Тя беше така благодарна на Игор за неговата реакция на тази вълнуваща новина. Но детските спомени, които се бяха врязали дълбоко в душата ѝ, не я пускаха да повярва напълно, че мъжката и бащината любов не зависят от пола на бъдещето дете.​​

​​…Пролетният ден радваше сърцето с прекрасно слънчево утро. Беше краят на април, но изглеждаше, че лятото вече чука на вратата и всеки миг ще нахлуе с горещото си слънце и кратките топли нощи. Яна сякаш изобщо не беше спала през нощта, само за кратко потъваше в неспокоен сън. Днес най-накрая настъпи дългоочакваният ден на изписването от родилния дом.​

​След няколко часа Игор щеше да пристигне и заедно щяха да се върнат вкъщи. Бременността на Яна беше трудна, както и самото раждане. Тя не беше у дома вече почти цял месец и сега нетърпеливо отброяваше минутите до радостната среща.​​

​​Залата за роднините беше пълна и оживена. Разговорите замлъкваха само когато служителката на родилния дом отваряше вратата и извикваше името на жената, която заедно с новороденото беше готова за изписване. Щом чу „Смирнова“, Игор затрепери, държейки в ръце красив, нежен букет, и се запъти към вратата. След него тръгнаха майка му и Янината приятелка Соня.​

​Всички бяха изключително развълнувани, но лицата им сияеха от радост. За миг те замряха, виждайки как Яна излиза във фоайето, а зад нея – две медсестри, които внимателно носеха два малки вързопчета, гукали и завързани с пухкави розови панделки. Когато първоначалният шок отмина, всички се втурнаха към младата майка, прегръщайки я и честитяйки ѝ.​​

​​Докато новоизпеченият татко с нежност наблюдаваше дъщерите си, Яна приемаше поздравления от свекърва си и от приятелката си.​​

​​-Ей, ти какво направи! Две момичета наведнъж – това наистина трябва да го можеш! – възкликна Соня, прегръщайки приятелката си силно. – Поздравления от сърце, леки и спокойни нощи! Майка ми ми заръча да те прегърна и поздравя вместо нея. Не можа да дойде, тежко се разболя. Но много искаше да е тук!​​

​​-Благодаря ти, Сонче, – каза Яна, бършейки сълзи. – Предай огромно благодаря на майка ти. Знаеш ли, аз съм ѝ толкова благодарна. Всъщност, само във вашето семейство. Само благодарение на майка ти за първи път разбрах и усетих какво е истинска любов. У вас беше толкова топло и хубаво, такова място не съм усещала никъде в живота си. И всички толкова грижовни към мен. Във вашия дом се научих да обичам.​​

​​-Ох, Янче, защо го правиш? А уж не исках да плача днес! Сега ще потече спиралата… – каза София, със сълзи в очи, и още веднъж прегърна приятелката си.​​

​​На връщане към дома всички бяха потънали в едно щастливо мълчание, което казваше повече от всякакви думи. Младите родители внимателно държаха в ръце своите малки, но толкова любими и близки дъщери. Яна ги кръсти Вяра и Любов. Сега тя вярваше в любовта и можеше да обича, въпреки всичко.​​

​​Автор: Квакина Г.​

Дереккөз