— Анче, защо хладилникът е празен? Едва Игорчо замина, и вече по рафтовете няма нищо, навсякъде прах, а обувките хвърлени из коридора както падне.

— Инна Василевна, хладилникът не е празен. Вижте, тук има обезмаслено кисело мляко, зеленчуци, извара и сметана.

— Това храна ли е? Виж, аз съм донесла зелник, сама го направих, между другото! Мога и теб да науча, или това на теб може би не ти е интересно?

— Наистина не ми е интересно, Инна Василевна. Не ям тестени изделия.

— Но Игорчо яде!

Инна Василевна извади от торбата си два контейнера със зелник, парче прясно месо, купено от пазара до дома ѝ, а след това извади пластмасова бутилка с домашно мляко.

— Ето това се нарича мляко! — гордо каза свекървата, като посочи бутилката, чиято горна част беше една четвърт пълна с каймак. — Домашно, полезно, със всички витамини и минерали.

Аня изсумтя, но направи това, след като се обърна, за да не види свекървата. Ако Инна Василевна чуеше този звук, със сигурност щеше да се възмути на отношението на снаха си към нейните усилия.

— Инна Василевна, — с опит за запазване на спокойствие и самообладание каза Аня, — ние с Игор не пием такова мляко. Много е мазно. А Игор в момента е в командировка и ще се върне чак в края на седмицата. Това мляко ще се развали. Върнете си го у вас.

— Тц! Ще ти кажа аз! — възмути се свекървата и грижливо сложи бутилката в хладилника. — Аз ще го изпия, когато дойда на гости. А месото не го замразявай, от него ще направя пелмени. Ти такива от магазина купуваш, а в тях кой знае какво слагат! Аз дори чух, че пелмените в пакетите се правят в мръсни цехове от развалено месо.

Аня се намръщи, представяйки си тази картина. Самата мисъл за месото и пелмените ѝ докара гадене и ѝ се прииска да избяга в банята, за да не вижда купчини ненужни продукти, които свекървата упорито вадеше от торбата си.

— Защо ще идвате при нас, след като Игор е в командировка? — попита Аня, борейки се с пристъпа на гадене. — Нали така или иначе няма да има никой вкъщи.

— А ти? — прицъкна Инна Василевна. — Сигурно планираш разходки? Да се моташ с приятелки по нощни клубове?

— Отдавна не ходя по клубове, — отбеляза Аня, но вече разбираше, че всяка нейна дума ще бъде напразна. Каквото и да каже, свекървата така или иначе ще идва у тях, ще носи храна и ще си налага нейните порядки.

Това продължаваше вече почти година. В момента, когато по-голямата дъщеря на Инна Василевна замина със съпруга си на Далечния изток за постоянно, майката на Игор веднага насочи вниманието си към семейството на по-малкия си син.

Деца Аня и Игор все още нямаха, но затова пък си имаха изключително активна свекърва-пенсионерка, която обичаше да държи всичко под контрол.Инна Василевна почти всеки ден навестяваше дома на сина си. Игор имаше неблагоразумието да ѝ даде запасен комплект ключове, а Инна Василевна, без никакво притеснение от отсъствието на домакините, се появяваше в апартамента на сина си, когато ѝ хрумнеше за нужно.

Фактически свекървата беше там всеки ден, често оставаше да спи, защото я беше страх от самотата и тъмнината.

— Игор, поговори с майка си — обърна се Аня към мъжа си около месец след като Инна Василевна започна често да идва, — не мога дори да се преоблека спокойно в собствения си дом, да гледам телевизия или да ям това, което ми се иска.

Игор разшири очи от изненада и я погледна с нескрит ужас:

— Какво? Предлагаш да изгоня майка си? Как си го представяш? Да се прибера и после да ѝ посоча вратата? Майка едва преживя напускането на баща ми, а сега аз ли да ѝ наложа някакви правила? Не, не мога. Нямам смелост да ѝ казвам какво да прави и какво не.

Аня въздъхна тежко. Тя разбираше, че Дина, по-голямата сестра на Игор, навреме бе избягала със съпруга си от натрапчивото участие на майка си в живота им, но Игор беше останал мишена за Инна Василевна.

Жената излезе в пенсия преди три години и оттогава буквално атакуваше вниманието на децата си. Главната жертва беше Дина, която имаше две деца и постоянно беше заета с работа, но след като замина, Игор пое удара.

Бившият съпруг на Инна Василевна я напусна преди десет години точно поради това, че жената го обграждаше с прекомерна грижа и внимание.

Тя контролираше всяка негова стъпка, звънеше му пет-шест пъти на ден, можеше дори да дойде в обедната му почивка, за да го нахрани с „полезна храна“. В крайна сметка, Виталий Анатолиевич се умори от този контрол и след двадесет и четири години брак си тръгна от съпругата си.

Инна Василевна беше уверена, че мъжът ѝ няма да издържи самотата и ще се върне при нея максимум след седмица или две. Но това не се случи. Напротив, Виталий Анатолиевич вече година по-късно се ожени отново за млада и красива жена, а Инна Василевна „хапеше лакти“ и го проклинаше, припомняйки му всички недостатъци.

— Държа се отвратително с мен — казваше свекървата на Аня, която слушаше с половин ухо, — пиеше, можеше и ръка да вдигне върху мен, обиждаше ме.

Аня беше убедена, че това не е вярно. Тя познаваше свекъра си много добре, имаше връзка с него, но предпочиташе да не коментира това със свекърва си. На Инна Василевна ѝ беше жизнено важно да се представи в добрата светлина пред снаха си: та как може майката да бъде по-лоша от нея?

Инна Василевна смяташе, че само лошите съпрузи напускат добрите си жени, и затова превърна Виталий Анатолиевич едва ли не в чудовище.

Игор общуваше с баща си тайно, защото на майка му изобщо не ѝ харесваше дори самата мисъл, че синът ѝ може да поддържа връзка с „предателя“. Игор обаче беше напълно спокоен както към баща си, така и към новата му жена и по-малката си сестра, родена две години след развода на родителите му.

В допълнение, Аня беше близка с новата съпруга на свекъра си. Ирина беше само с пет години по-голяма от Аня, между тях се формираха топли и доверителни отношения, за които свекървата, разбира се, нищо не знаеше.

— Ирина, колко съм уморена от постоянното присъствие на Инна Василевна в живота ми! — често се оплакваше Аня на своята приятелка за поведението на свекървата. — Тя е твърде много в нашия дом, а Игор отказва да направи нещо, за да промени ситуацията.Ирина със съчувствие гледаше към Аня и разбиращо кимаше:

— Представям си. Виталик ми разказваше как тя контролираше всяка негова стъпка, искаше отчет почти за всяка минута, прекарана далеч от Инна. Дълго издържа, и Динка дълго издържа. Не се знае колко ще издържите ти и Игор. Аз, сигурно, не бих могла да живея с такъв човек повече от един ден.

Аня с мрачен поглед размишляваше какво да направи, за да ограничи поне малко посещенията на свекърва си в техния дом. Освен че Инна Василиевна идваше когато си пожелае, тя готвеше в нейната кухня, переше своите и дрехите на Игор, и дори оставаше за пренощуване, без изобщо да извести предварително за своите планове.

Аня беше напълно изтощена от тези действия и когато разбра, че е бременна, реши, че вече е време за радикални мерки.

— Игорче, Аничка! — още на първия ден след завръщането на Игор от командировка, Инна Василиевна беше в дома им от самата сутрин. — Имам новина за вас!

Аня бързо погледна към Игор. Той още нищо не знаеше за бременността ѝ, както и свекървата. Затова, ако някой трябваше да съобщава важни новини с такава тържественост, това беше Аня. Но не, вниманието отново беше завзето от Инна Василиевна.

— Реших да направя ремонт вкъщи! — изтържествува свекървата с горящи от вълнение очи, гледайки Аня. — Щастливи ли сте? Най-накрая и у нас ще бъде толкова красиво, колкото и при вас: нови тапети, мебели, сантехника! Толкова дълго чаках този момент!

— Мамо, радвам се за теб — кратко отговори Игор, вече нетърпеливо готов да се прибере в стаята си, за да седне на компютъра, оставяйки майка си на нея.

— Но това не е всичко! — почти извика Инна Василиевна. — Докато трае ремонтът ще поживея у вас. Дина със семейството си заминаха, а да живея в полуразрушен апартамент, пропит с миризма на боя, не ми се иска.

Аня почувства как сърцето ѝ се смрази. Ето това наистина е новина! Не стига, че трябва почти всеки ден по няколко часа да търпи свекърва си, тя сега планираше да се премести да живее при тях!

— Колко ще трае ремонтът? — попита Аня с треперещ глас, усещайки как токсикозата отново я връхлита.

Инна Василиевна блесна с лъчезарна усмивка:

— Най-много половин година. Може и по-бързо да стане, а може и малко повече да се проточи.

„Не!“ — тази дума се яви като червени букви в съзнанието на Аня. Искаше ѝ се да крещи, да се блъска в стената, да тропа с крака и да покаже вратата на Инна Василиевна, или дори да събере вещите ѝ и да я изпрати чак на Далечния Изток, или по-добре на друга планета. Но не можеше да направи това. Игор нямаше да позволи.

— Всичко ще бъде наред — уверяваше я съпругът ѝ вечерта, когато си лягаха. — Ще направя всичко възможно ремонтът на мама да се приключи колкото може по-бързо. А и ще я изпратим за няколко седмици при Динка във Владивосток. Да поживее там, да се види с внуците.

Аня мълчеше със стиснати устни. Не ѝ се искаше да говори за деликатното си състояние. Всъщност не ѝ се искаше да говори за нищо. Единственото, което желаеше, беше да избяга далеч от дома, където съвсем скоро щеше да се настани Инна Василиевна, заедно със своите чанти, стари вещи и безкрайни наставления.– Не се разгорещавай! – каза на следващия ден Ирина на Аня. – Не приличаш на себе си.

– Представяш ли си, тя планира да живее у нас половин година, ако не и повече! – Аня беше на ръба да се разплаче от безсилие. – Какво да правя? Да избягам при родителите си?

– Не! В никакъв случай! – Ирина поклати глава категорично. – Тогава Инна ще се настани в дома ви завинаги! Трябва да действаме по друг начин. И аз вече измислих какво точно.

Аня погледна учудено приятелката си. Какво ли можеше да измисли Ирина? Какво изобщо можеше да се направи, за да се откаже една жена, решена сериозно и дълго да се настани в нечий дом?

През уикенда Инна Василевна, както обикновено, без предупреждение се появи в дома на Аня и Игор. Опита да отвори вратата с ключа си, но не успя: някой беше заключил отвътре с вътрешна ключалка.

– Аня? – Инна Василевна се нахвърли от прага върху снаха си, която отвори вратата две минути след като свекърва ѝ започна да звъни настойчиво на звънеца. – Каква е тази глупост? Защо вратата е заключена?

Инна Василевна, държейки две торби с хляб, домашно мляко и кутии с поредните си кулинарни шедьоври, стоеше в коридора и стрелкаше с поглед снахата си.

– Извинете, аз случайно я заключих, като се прибрах – появи се Ирина в коридора, облечена в домашен халат и чехли.

Лицето на Инна Василевна се изкриви при вида на съперницата, макар и бивша. Сега Ирина беше законната съпруга на Виталий Анатолиевич, но преди девет години беше просто негова приятелка, живееща с него без официален статут.

– Какво прави тя тук? – попита недоволно Инна Василевна, обръщайки се към Аня, все едно Ирина изобщо не беше там. – Кой я е пуснал?

– Аз я пуснах – спокойно отговори Аня. – Ира и дъщеря ѝ ще поживеят при нас.

– Не повече от два месеца – добави с усмивка Ирина и се опита да вземе торбите от ръцете на Инна Василевна, но тя упорито ги дръпна назад и направи крачка към вратата. – Просто Виталик реши да прави ремонт у дома, а ние нямаме къде да отидем.

Инна Василевна дишаше тежко, на Аня ѝ се стори, че от ноздрите ѝ излиза пара. Колко мразеше тя Ирина, това беше ясно дори с просто око.

– Още веднъж те питам – обърна се Инна Василевна към Аня, – какво прави тя тук? Къде е Игор? Изобщо знае ли какво става тук?

– Разбира се – отвърна учтиво Ирина с усмивка. – Игор сам ни покани.

– Не разбирам! – възкликна Инна Василевна, поклащайки глава. – Коя е тя, че да си позволява да се разпорежда тук? Кой ѝ е дал думата?— Ира е моя гостенка. Както и вие, Инна Василевна. Влезте, хайде, ще ви помогна с торбите. Игор замина с момчетата на риболов, ще се върне утре следобед. Защо се застинахте така?

Свекървата несигурно пристъпваше в коридора, недоволна от чутото, а и като цяло от всичко, което се случва в къщата, където тя се смяташе за главна.

— Не разбирам! — повтори Инна Василевна. — Защо Игор не ми каза нищо? Защо никой не ме предупреди, че тук ще живее някой друг?

— Защото това е нашата с Игор къща, — отговори Аня, — и ние сами решаваме кого и кога да приемем. Ира и Олечка са наши гости, също както и вие. Така че ще влизате ли, Инна Василевна? Ще пием чай всички заедно.

— Не! — извика Инна Василевна и, без да свали обувките си, се обърна към вратата. Постави една торба на пода, бръкна в джоба на якето си, извади ключовете и ги метна върху шкафчето в коридора.

— Вземете си ключовете, — изръмжа тя, без да се обръща, и отново се хвана за тежката торба, препълнена с провизии, — и изобщо, предупреждавайте ме, когато каните някого у вас. За да не се чувствам толкова глупаво, както днес.

„За това е достатъчно просто да не идвате при нас, без покана!“ — прелетя кратка мисъл в главата на Аня, но на глас тя каза нещо съвсем друго:

— Инна Василевна, ами вие се обаждайте, преди да дойдете, тогава предварително ще знаете кой ни е на гости.

Входната врата се затръшна шумно, а Аня и Ирина се погледнаха и избухнаха в смях.

— Интересно, дали този момент ще продължи дълго? — попита Аня, бършейки сълзите си.

— Поне за два месеца, — отговори през смях Ирина, — а за два месеца може би тя ще привикне да идва на гости при сина си, като първо се обади по телефона или поне позвъни на вратата.

Автор: Уютно кътче

Дереккөз