Сергей спря колата си пред старата пететажна сграда, внимателно паркирайки така, че номера да останат скрити. Намръщено отправи поглед към обелелите, незастъклени балкони и мрачните прозорци. Новите съвременни дограми сякаш приличаха на импровизирани кръпки. Като цяло сградата изглеждаше като бедняк — облечена с каквото намери из боклука.

Сгушена сред изсъхнали дървета и други постройки, прекарала през смяна на режими и поколения, пететажната сграда сякаш приключваше дните си заедно с обитателите на своите апартаменти.

На Сергей този дом носеше само мрачни спомени и досада, чак до трепет в зъбите. Именно в такова място бе прекарал детството си. И тогава мечтаеше отчаяно да избяга. Но не само мечтаеше – той работеше усилено за това. Успя да бъде отличник в училище, да влезе в елитен институт и в правилния факултет, а впоследствие завърши и икономика. Да изградиш успешен бизнес без икономически познания е немислимо.

Когато най-накрая постигна всичко, за което копнееше, пренесе родителите си в по-престижен квартал. Купи им малка, но модерна къща с малък двор, където отпред растяха старателно оформени храсти и ярки цветя, а зад къщата майка му си направи градинка. Как би могла без нея? Тя не можеше да стои със скръстени ръце.

Жените обичаха Сергей не само заради парите му. Беше привлекателен, не бе стиснат и умееше да ухажва. Два пъти бе на път да се ожени за красавици, чиято визия бе старателно моделирана със съдействието на пластични хирурзи. Но всеки път, когато си представяше как представя сладураната си на обикновената си майка, как тя бързо се губи на фона на силиконовата красавица, той променяше решението си.

Даша го плени със своята естествена красота и искрена усмивка. Той, разбира се, се влюби. Още след месец я запозна с родителите си. Майка му хвърли бърз поглед на момичето, одобрително се усмихна и почти невидимо кимна на сина си.

И кой би устоял на природната красота и спокойния характер? Привикнала да се задоволява с малко, Даша беше скромна и непретенциозна. Баща й бе починал, а майка й скоро бе последвала, покосена от скоротечен рак. Сергей обгърна любимата си с внимание и нежност. Дори година след сватбата си все още се чувстваше като влюбено момче около нея.

Един ден неговият заместник и приятел му сподели, че е видял Даша в този същия затънтен квартал, близо до пететажната изоставена сграда. Какво би могла да прави там? Тя нямаше никакви причини да бъде там.

— А ти какво правеше там? – попита Сергей от своя страна.

— Случайност беше. Опитвах да избегна задръстване, минах през вътрешните улици и се озовах пред тази сграда.

„Изневерява? Даша?! Това е невъзможно!“ — промълви си Сергей, но неприятен хлад го прониза по гръбнака, а юмруците му се стегнаха неволно.

— Може би се заблудих, — замънка приятелят му, виждайки острата реакция на Сергей. — Въпреки че е красива, едва ли е единствената, прощавай.

Вкъщи Даша се усмихваше мило, държеше се естествено и нежно го прегръщаше. Според Сергей, една изневеряваща съпруга би трябвало да избягва близостта след време, прекарано с любовник. Но Даша, напротив, се прилепваше към него още повече, доверчива, уязвима, сякаш съвсем отдаваща се на волята му.

Не, нещо не изглеждаше наред. Или тя бе изумителна актриса, или пък приятелят му я бе объркал. А може би той просто искаше да го посее със съмнения? Но с каква цел? Или изневярата всъщност беше някаква друга тайна?

Тайната на жена му не даваше покой на Сергей, и той реши да я проследи. В обедната почивка – точно времето, когато неговият приятел казваше, че е видял Даша – Сергей се отправи към пететажната сграда, за да изчака. За да превъзмогне нервите си и да убие времето, той пусна музика.

Точно когато търпението му се изчерпваше и бе на път да си тръгне, неочаквано се появи тя. Даша бързо се запъти към един от входовете, отвори с ключ кодовата врата, облепена със стари обяви и надраскана с надписи. Тя се огледа нервно и леко се плъзна вътре.„Тя има ключове. Интересно“. Сърцето на Сергей заби настървено, като на куче, надушило следата на плячка. Той се хвърли след жена си, но веднага се спря – ключът не беше у него. Докато чака пред домофонa и звъни на апартаменти с надеждата някой да му отвори, Даша вече щеше да се скрие в един от тях. Нямаше смисъл да се блъска по всички врати.

И затова остана да чака в колата, нетърпеливо поглеждайки към прозорците на пететажната сграда и барабанейки с пръсти по волана в такт на песен на италианската група „Ил-Диво“. След около четиридесет минути до входа пристигна жълто такси, а две минути по-късно Даша излезе, качи се в него и замина.

Сергей реши да не я следва и се запъти към работата си. В офиса работата изобщо не вървеше. Не можеше да спре да мисли нито за Даша, нито за тази окайваща пететажна сграда. Оставяйки заместника си да решава текущите въпроси, той си тръгна по-рано и се прибра вкъщи.

У дома си наля солидна порция коняк. Обикновено не си позволяваше да пие толкова рано, защото винаги можеше да бъде повикан в офиса. Но днес не издържа — мозъкът му имаше нужда от разтоварване. „Ах, Даша, Даша. Защо? Какво ти липсва? Изглеждаше толкова сигурна, скромна, а накрая си същата като другите…“ Сергей се разхождаше из голямата къща като мечка в клетка.

Тогава входната врата се хлопна, и ключовете издрънчаха върху шкафчето. Сергей си наля нова порция коняк и я изпи на един дъх. Знаеше, че жена му скоро ще влезе в кухнята, чакаше я. Но въпреки това се стресна, когато я чу да го вика.

– Защо стоиш на тъмно? – прозвуча зад него гласът на Даша. Сергей се обърна. – Пиеш? Какво е станало? На работа ли? – попита Даша, като видя чашата в ръката му.

Сергей забеляза как очите ѝ се разшириха от изненада. Промъкна се едно… страх ли беше това?

– При мен всичко е наред. А ти не искаш ли да ми разкажеш нещо? – попита той с пресипнал глас.

– Не разбирам. За какво говориш?

„Такова искрено удивление не всяка актриса може да изиграе. Браво, момиче!“ – Сергей усмихнато продължи мислите си.

– Къде беше днес по обедната почивка? – погледът му се плъзна към бутилката — дали да не си налее още малко.

– Да си минавал на работа при мен? Никой не ми каза… – отвърна Даша след кратка пауза.

Сергей не сваляше погледа си от нея. Тя изведнъж се изгуби, раменете ѝ се отпуснаха, а лицето ѝ сякаш загуби всичките си цветове.

„Какво? Уплаши ли се? Хайде, разкажи. Интересно ми е да чуя при кого ходиш. Добре, ако беше някакъв приличен любовник, но в тази ужасно запусната пететажка могат да живеят само напълно нещастни хора.“

– Само недей да ме лъжеш – каза гласно той.

– Отдавна исках да ти призная… – Даша се доближи до дивана и се свлече върху него.Сергей проследи с поглед прегърбения ѝ гръб. „Аха, пак играеш? На съжаление ли разчиташ? Няма да мине.“

– Защо не каза? – попита студено той на глас и взе бутилката в ръка. – От кога ме лъжеш?

– Аз… Исках още в началото да разкажа, но не можах. А после…

„Хайде, продължавай, не спирай.“ – Сергей наля порція коняк в празната чаша.

– Не пий. Сутринта ще те боли глава – помоли Даша.

– Вече ме боли. По-добре се грижи за своята глава – отвърна остро Сергей и изпи съдържанието.

Очите на съпругата му отново се изпълниха със страх. Тя отвърна поглед.

„Не, така няма да стане. Трябва да виждам лицето ти, мила. Не ме лишавай от удоволствието…“

Сергей остави празната чаша на бара, пристъпи към дивана и рязко го завъртя на колелцата към бара заедно с жена си, която седеше на него. Даша ахна и почти не падна на пода от изненада. А Сергей, сякаш нищо не бе станало, се върна към бара. Сърцето му биеше силно от напрежение, главата му се въртеше. „Повече няма да пия, иначе ще изгубя контрол…“

– Страхувах се. Ако беше разбрал истината, може би щеше да ме изгониш. Затова мълчах – добави тихо Даша, държейки се за дивана, сякаш на нея ѝ се виеше свят, а не на Сергей.

– Та значи ми изневеряваше през цялото това време, докато живееше с мен? Я виж ти! – Сергей се засмя глуповато и пиянски. – Какво беше там – тихите води са най-дълбоки, или как?

– Моля те, не пий повече – повтори Даша.

– Започвай да разказваш най-после. Чакам. – Сергей се залюля на високия стол.

– Ходя при баща си. Там живее баща ми, не любовник – каза Даша.

– О, баща ти? Това вече е друго. – Сергей пак опасно се залюля. – Нали каза, че е умрял? Или грешно съм разбрал?

– Казах. Защото ме беше срам да кажа истината. Мислех, че е починал. Не знаех, че е жив, докато не ми се обади една позната. – Даша стисна дланите си между коленете. – Той пиеше много. Мама много страдаше с него. Пропиваше всички пари. Един ден тя не издържа и го изгони от къщата. После съжали, даже тръгна да го търси. Но след година се разболя и почина. – Даша се замълча и погледна към Сергей.— Аз наистина си мислех, че той е умрял. Нямаше къде да отиде. На улицата не може да оцелее. А вече след сватбата ни ми се обади една позната. Тя беше наша съседка преди време, после се омъжи и замина с мъжа си.

Но мъжът ѝ я изоставил, отнел ѝ апартамента и тя се озовала в онази пететажна сграда. Там живееше майка ѝ, но вече беше починала. Работи в болница като санитарка. Един ден при тях докарали бездомник, блъснат от кола. Оцелял, макар и тежко ранен. Намери ме и ми съобщи. — Даша отново замълча.

— Как можех да ти кажа това? Ти си важен, богат, а баща ми е пияница, бездомник. Помолих познатата ми да се грижи за него, плащах ѝ, купувах храна. Сам не може да живее.

Ти ми даваше пари и никога не проверяваше за какво ги харча… Не си мисли, че съм давала нищо от твоите пари. Давала съм цялата си заплата.

Сега беше ред на Сергей да извърне поглед.

Той си спомняше онази вечер добре. Зима, тъмно, виелица. Вятърът хвърляше снежни буци по предното стъкло. Сергей вървеше по тясна тъмна улица, за да избегне възможните задръствания.

Внезапно нещо черно пресече пътя му. Колата като че ли се препъна в нещо. Сергей можеше да се закълне, че секунда преди това улицата беше абсолютно празна. Слезе от колата и под колелата видя купчина дрехи. Не разбра веднага, че това е човек. Наведе се към него. Носът му усети мирис на отдавна немито тяло и алкохол.

Дори му се стори, че бездомникът го е чакал. Видял приближаващите фарове и се хвърлил под колелата. Вероятно беше уморен от кучешкия живот и решил да го приключи.

Сергей се изправи, размишлявайки какво да прави. Искаше да остави бездомника на пътя. Но в последния момент се обади на „Спешна помощ“ и си замина. Откъде можеше да знае, че този бездомник е бащата на Даша? Разбира се, не каза нищо на никого.

Сергей се приближи до дивана и седна до Даша.

— Извини ме. — Хвана ръцете ѝ в своите и ги притисна между топлите си длани.

— Значи си посещавала баща си. С какво още можем да му помогнем? Нужна ли е операция?

Даша отново го погледна изненадано.

— Има проблеми с черния дроб, със сърцето. Лекарите казаха, че операцията ще го убие. Колкото му е писано, толкова ще живее. — Даша отпусна глава.

— Имаме празен флигел. Трябва да преместим баща ти при нас. Така няма да ти се налага да обикаляш онзи район и да губиш време. Ще наемем добра гледачка. Или ако искаш, нека твоята позната се премести тук заедно с него? — Сергей сам не вярваше, че изговаря това.

— Не си ли ядосан? — учуди се Даша.— Не. Баща й.

— Серёжа, ти си най-добрият съпруг на света! Толкова много те обичам! – Даша обви ръце около врата му.

„Само да знаеше колко съм добър наистина. Аз блъснах баща ти с колата и едва не го оставих да умре. Някога ще ти разкажа за това. Но не сега, любима.“

— Само ме освободи от срещата с него – каза той, като се намръщи, сякаш от зъбобол.

— Разбира се. Благодаря ти.

Понякога той виждаше как пълна жена изкарваше количката на терасата на пристройката, грижливо завиваше мъжа с одеяло. Сергей не правеше опит да се приближи, да заговори. Срамуваше се? Може би. Бившият клошар не би могъл да го разпознае, не го беше видял тогава. И все пак…

След месец Даша каза, че ще имат дете. Сергей не разбираше веднага какво му говори тя. Не му трябваше още и чуждо дете. Едва когато видя бляскавите ѝ от щастие очи, всичко му стана ясно.

— Син! Ще имам син! – извика той, завъртайки жена си в ръце.

Когато коремът на Даша видимо закръгли, баща ѝ почина. Сергей въздъхна с облекчение. На него му се стори, че и Даша също.

Няма го човекът, значи няма и вината му, вината на Сергей пред него.

Съдбата може да преплете животите на хората толкова тясно още преди те да се срещнат, че да не успееш да ги разплетеш. Скелети в гардероба – обичайно нещо. Но тайните имат свойството с времето да се разкриват. И тогава какво?

Мисля, че този, който прощава, ще получи и своето прошение. В своето време.

Дереккөз