– Те изядоха цялата ти храна, знаейки, че заплатата ти е малка, превърнаха апартамента ти в кочина, а на теб ти беше неудобно? – възмущаваше се Лена. – Сериозно ли говориш?

– Не съм възпитана така… Чувствах се неудобно да им кажа. Мислех, дори бях убедена, че това е само за ден-два и че Вера и Паша сами ще разберат, че е неприлично да остават у мен повече – отговори с тъга Марина на сестра си.

– Да върви по дяволите възпитанието ти, ако някакви нахалници могат да правят с дома ти каквото си поискат! – емоционално реагира Лена.

Тя беше дошла при по-малката си сестра, която живееше в мъничък апартамент в центъра на града. Оттам беше на крачка от работата си, а и наемът за жилището беше съвсем поносим.

Преди година Марина завърши университета с отличие и сега работеше като икономист в едно от държавните предприятия, където преди беше на практика.

Заплатата й като млад специалист не беше кой знае какво, искаше й се да печели повече, но въпреки това не бързаше да напусне настоящата си работа, прекрасно разбирайки, че навсякъде търсят хора с опит.

Личният й живот не се подреждаше особено. Докато учеше в университета, прекарваше цялото си свободно време с учебници. А сега, освен на работа, никъде другаде не ходеше – толкова уморена беше, че вечер просто падаше от крака. Нямаше къде да срещне своята половинка. А и в службата повечето й колеги бяха жени.

Но от това обстоятелство – самотата на Марина – много успешно се възползваха роднините й от селото, откъдето беше родом. След като разбраха, че тя живее под наем, към нея се насочиха всички, които поискаха: стари, млади, ниски, високи – и най-близките, и роднини от девето коляно.

Сега, когато някой идваше в града по някакви задачи или дори само за да прекара весело уикенда, неизменно отсядаше при тихата и неконфликтна Марина.

Особено наглееха братовчедка й Вера и съпругът й Павел. Дойдоха веднъж и това стана навик. Сега рядко минаваше месец, без гости от селото да се появят на вратата на Марина за ден-два.

Я за нова зимна куртка и ботуши за Вера, я за резервни части за колата на Павел, я за цирк и зоопарк за децата, защото имали ваканция.

– Ти, Маришка, върви на работа, не се тревожи, ние сами ще се оправим, не ни е за първи път – спокойно я изпращаха сутрин гостите, оставайки да домакинстват.

И ако предишните им визити бяха кратки и не особено натрапчиви, последния път решиха да останат цяла седмица. И щяха да останат повече, разбира се. Поне така планираха. Но пристигна родната сестра на Марина – Лена – и ги изгони.

Лена беше седем години по-голяма, живееше в друг град със съпруга и сина си и имаше съвсем различен характер от тихата и търпелива Марина.

Една вечер Лена се обади на Марина, за да попита как е, но с труд успя да чуе сестра си. От малкия апартамент се чуваше толкова шум и врява, че домакинята трябваше да излезе на балкона, за да продължи разговора.

– Какво се случва там при теб? – изуми се Лена. – Гости ли си поканила? По средата на седмицата? Какво празнуваш, може ли да разбера?

– Не съм канила никого! Това са Вера с Павел и децата, вече седмица са тук. Сега е зимната ваканция, и ето, решили са да си я прекарат в града весело и на широко – сподели Марина със сестра си.— Какво? Те вече седмица живеят в твоето мъничко апартаментче? Не може да бъде! Шегуваш се с мен, нали? Това е невъзможно! — не повярва Елена.

— Какви шеги, Лена! Вече не ми е до това. Казвам ти, както си е! — с мрачен тон отвърна Марина.

— Изритай ги тогава! Защо се церемониш? — викна сестра ѝ по телефона. — Знам ги аз тези нахални роднини. Могат да се наместят навсякъде и да се държат все едно светът е техен!

— Не мога… А и как въобще го виждаш това? — промърмори Марина.

— Е, хайде сега! Обясни ми по-добре как изобщо се побирате всичките в твоята кутийка? — учуди се Елена.

— Как? Ето така: аз и децата на дивана, а Верка и Пашка спят на пода. Казват, че им е удобно и на пода, — сподели Марина с въздишка.

— Добре, утре идвам лично. Така или иначе планирах да се прибера до родния край. Чакай ме, ще оправя аз работата с твоите гости — обеща Елена.

Марина се върна от балкона в апартамента си, където телевизорът гърмеше с някакъв весел анимационен филм за най-малките гости. Самите деца бяха полегнали на нейното малко диванче, като хрупаха чипсове от отворен пакет. Място за Мари изобщо нямаше.

На малката кухничка, където тя се опита да намери малко спокойствие, Вера и Павел вече бяха седнали на масата. Със съвсем рутинни движения те бяха разровили хладилника и изкарали на масата всичко, което можеха да намерят.

Впрочем, роднините почти нищо не купуваха от магазините. За какво да харчат пари, когато хладилникът на домакинката е пълен? „Ние сме гости“, мислеха те, „нека Марина ни почерпи!“ Само децата получаваха понякога чипсове, соленки или шоколадчета — и то защото ги искаха силно и настойчиво.

След седмица хладилникът изглеждаше направо тъжен и празен. Всичко, което Марина бе донесла наскоро от село за себе си, вече бе изядено. Огромният домашен бройлер, петдесет яйца, голям буркан със сметана и килограм домашно масло от фермерския пазар — всичко бе изчезнало. Същата съдба сполетяла и купените от супермаркета кренвирши, филе от бяла риба, което Марина обичаше да приготвя с ориз, и самия ориз, заедно с пастата.

— Чакай малко, видях солените ти гъби на балкона. Донеси ги, чудни са за вечеря — обяви безцеремонно Вера, щом започна да приготвя вечеря от останалите продукти на Марина.

Тази вечер Вера решила, че е време да отворят и зимнината. Защо да стои безполезно? А до тях свариха и картофи, които толкова уместно бяха открили в шкафа под мивката.

— Ти май наистина не ядеш кисели краставички, Марина? А и салатата с моркови и боб също е безполезна тук, гледам! — коментира Вера, докато разпределяше зимнината. — Аз и Пашка обаче обожаваме туршии. До края на зимата изяждаме всичко, което съм затворила през лятото. Не остава и едно бурканче!

— Е, така е… Все още не ми беше дошъл редът до тях. Майка винаги ми носи, знае, че обичам такива неща — отвърна Марина.

— Е, благодарим на леля Рая за маринованите вкусотии! — добави весело Вера.

Докато Елена звънна на вратата, вече бе седем вечерта. Всички гости, малки и големи, след разходка из празничния град, бяха налегнали разтегаемия диван на Марина и гледаха някаква весела комедия.Самата домакиня седеше в кухнята, опитвайки се да разбере как е допуснала всичко това. Момичето се укоряваше и се ядосваше на себе си за слабостта и нерешителността си, но не можеше да направи нищо.

Когато се чу звънецът, тя светкавично се затича към вратата. С усмивка я отвори, пускайки по-голямата си сестра вътре.

— Здрасти, — гостенката прегърна Марина. — Радвам се да те видя. Ех, че си се стопила, сестричке! Нахалниците са си тук, предполагам, нали?

— Да, в стаята.

— Да, чувам ги вече. Е, сега ще сложим малко разум в главите на наглите ни роднини, — уверено каза Елена и решително влезе в стаята.

— Ставайте! — изкрещя тя, докато взимаше дистанционното и изключваше телевизора, който точно така ревеше, че съседите сигурно са успели да чуят целия филм.

— А? Какво? — Вера и Павел излязоха от дрямката си. — О, Ленка е дошла! Каква изненада!

— Казах, ставайте! И бързо! Какво сте се разположили тук? Не ви е това хотел, — продължаваше Лена с висок тон.

— Мамо, не искаме да ставаме, искаме да гледаме филм. Нека леля да пусне телевизора, — започнаха да мрънкат децата.

— А аз не разбрах, Лена, откъде накъде ще започваш да ни командваш тук? — вече с друг тон попита недоволната Вера, виждайки че сестрата не се впечатлява от радостните им възгласи.

— Да, — добави Павел. — Дръж се прилично. Тук не си у дома, а на гости!

— Така ли? Ще ме учиш как да се държа у гостите ли?

— Така е, ще те уча, — упорито продължи Павел, още неотрезнял от вечерния алкохол.

— Жена си учи как да готви супа! Вие какво си мислите, варвари? Как изобщо ви дойде наум да останете да живеете тук цялото семейство толкова време? — продължаваше Лена без да отстъпва.

— Никой не те е питал, — изплющя Вера. — Марина ни е доволна, а ти не се меси. И ти си на гости!

— Какво? Току-така ще се възползвате от нея, нали? Когато нямаш акъл, поне попитай някого, който има. Възползвахте се, защото Марина е безропотна и не умее да се защитава. И това да е само половината проблем! Но не, вие искате да живеете за сметка на другите, на аванта!

— Какво говориш? Каква аванта, сестро? — изуми се Вера.​​— Марина, я да видя хладилника ти и шкафа, където държиш зърнени храни и другите си продукти! — заповяда сестра й.​​

​​— Недей… Няма смисъл, всичко е празно, — тихо отговори Марина.​​

​​— Празно? Значи тези тук всичко са изяли, така ли? Обсадили са бедното, самотно момиче, за което няма кой да застане, и са я ограбили като колорадски бръмбар картофите? — все по-силно изрева Лена.​​

​​— Ние си купуваме продукти. Не ни злослови! Ха, виж я, праведната! Как добре си беше без теб! — възмути се Павел.​​

​​— Така ли? А какво точно купихте през тази седмица? Наистина ми е много любопитно!​

​​— Не сме длъжни да ти даваме отчет, а Маринка явно е доволна, щом си мълчи, — възрази Верка.​​

​​— Ето го! Чу ли колко е вредно да мълчиш, когато нещо не ти харесва? — обърна се Лена към сестра си. — Такива хитреци много обичат да използват тихите хора, които не могат да се защитават. Бъди умна, Марина, и се учи от грешките си.​​

​​После Лена се обърна към гостите.​​

​​— А сега към вас, уважаеми нахлебници. Тъй като сте изяли месечните провизии на сестра ми, бъдете така добри да компенсирате щетите с пари.​​

​​— Ха, да, разбира се! Откъде у нас пари? Полудя ли? На село заплатите как в града, само на сън ги виждаме! — възмути се Верка.​​

​​— Разкажи ми още! Свини и кокошки гледате, месо продавате, или го раздавате безплатно на хората? — продължи настойчиво Лена.​​

​​— Нямаме пари, ясно ли ти е! — настоя Верка.​​

​​— Добре, сама ме принуди!​​

​​Лена извади мобилния си телефон.​​

​​— Здравей, мамо! Да, пристигнах. После ще ти разкажа. Слушай, ти спомена, че сте били длъжници на Петър и Анна за една свиня, ако не се лъжа. Та, ей сега Вера каза, че тя ще изплати дълга вместо вас от свое име. Да, тя вече е втора седмица цялото семейство живее безплатно у Маринка. Значи, като компенсация, тя ще се разплати. А вие после се разберете с Марина, нали?​​

​​— Какво си измислила? Няма да давам никакви пари! — извика Верка, шокирана от наглостта на Лена.​​

​​— Така ли? Тогава с радост ще разкажа на Павел с кого се срещаше, когато дойде да ме посетиш преди две години. Спомни ли си? Аз си спомням отлично. А мисля, че и на мъжа ти ще му бъде интересно да научи.​​— Това беше, когато тя ходеше на курсовете, нали? — изведнъж попита сериозно настроеният съпруг.

— Да, точно тогава.

— Не, не! Ще върна дълга. Всичко ще платя! — рязко се съгласи Верка. — И време е да се събираме, щом си дошла. Така или иначе всички тук няма да се поберем.

— Какво става? — възмути се Павел. — Хайде, разказвайте всичко! Лена, чакам!

— Ще го обсъдим вкъщи, у дома. И няма какво толкова да се разказва. Посетих колежка няколко пъти, нищо повече. Голяма работа, — разсеяно се усмихна Верка.

Гостите удивително бързо се събраха и напуснаха жилището на Марина.

А Елена строго забрани на сестра си да пуска когото и да било в апартамента си.

— И кажи на всички в селото, че приютът е затворен. Край! Време е да се научиш да казваш „не“. Полезно умение. Иначе някой ден ще останеш без гащи.

Благодаря на всички, които четат историите ми!

— Ловко успя да ме излъжеш! — учуди се мъжът на дързостта на любимата си.

Абонирайте се и дайте лайк, ако ви е харесало.

— Напълно ме използва! — Изоставеният съпруг се оплакваше на приятел.

Дереккөз