Галина и Андрей живяха заедно двадесет години. Прелетяха като миг. Преживяха толкова много заедно. И радостта от раждането на сина им, и горчивината от загубата на родителите. А, разбира се, и трудностите, с които се сблъсква всяко семейство. Заедно построиха къща, радваха се на успехите на сина си. Изглеждаше, че нищо не може да разруши спокойното им семейно щастие. През всичките тези години Галина се стараеше с всички сили да бъде идеалната съпруга.

В младостта си Галина беше първата красавица в селото. Висока, стройна, с буйна грива руса коса. Сините й очи често наричаха бездънни. Всички момчета от околността й се възхищаваха. Но тя избра Андрей. Спокоен, скромен младеж, който работеше като механик в съседното село. Покори я с искреността и добротата си. А как я гледаше! Всички приятелки й завиждаха. С толкова нежност и обожание, сякаш друга такава като Галина не съществува.

След сватбата се преместиха в града. Андрей работеше в завод, а Галина започна работа в шивашка фабрика. Живееха скромно, но задружно. Когато се роди синът им, Андрей сякаш беше на седмото небе от щастие. Носеше жена си на ръце, обсипваше я с подаръци, помагаше във всичко. Единственото, за което Галина мечтаеше през всички тези години, беше дъщеря. Искаше синът им да има сестра. Но съдбата беше решила друго.

С годините чувствата, разбира се, поохладняха, ежедневието ги погълна. Но на Галина дори през ум не й минаваше, че мъжът й може да има друга. Никога не й беше давал повод да се съмнява във верността му.

Никога… докато случайно не чу телефонния му разговор преди месец.

Телефонът звънна вечерта, когато Андрей беше в банята. Галина вдигна слушалката. От другата страна се чу нежен женски глас: „Любими, идваш ли скоро?“. Светът на Галина се срина. Не успя да каже нито дума. Бързо затвори, сякаш се беше опарила.

Галина дълго седя на дивана, опитвайки се да се съвземе. Цяла вечер не можеше да си намери място. Опитваше се да се убеди, че това е просто грешка. Че е чула погрешно. Да, може би някой е объркал номера?

Но от този ден Галина започна внимателно да наблюдава съпруга си. Забеляза, че наистина е станал някак си различен. По-рядко се усмихваше, често оставаше до късно на работа. Или тя вече си въобразява… А вкъщи се прибираше уморен, раздразнителен. Престана да я докосва, оправдавайки се с умора и проблеми в работата. Галина се стараеше да не показва какво чувства. С всички сили се опитваше да спаси брака си. Готвеше любимите ястия на мъжа си, опитваше се да го развесели с разговори. Но сякаш нищо не се променяше.

Днес Галина изведнъж се събуди по-рано от обичайното. Не можеше да заспи, затова отиде в кухнята да приготви закуска за съпруга си. Искаше, сякаш нищо не е станало, да го изпрати за работа. Но след като чу странен разговор от коридора, не успя да сдържи сълзите си.

– Андрюша, обеща ми! След Нова година веднага при мен. Толкова те чакам!

Телефонът на Андрей имаше силен високоговорител. И макар че той говореше тихо, гласът от високоговорителя се чуваше ясно.

– Но знаеш, че сега не мога. Хайде друг път – тихо, но твърдо отговори Андрей.

Галина вече се готвеше да излезе в коридора, когато мъжът й продължи.— Недей да се сърдиш, нали казах – всичко ще се оправи! Просто сега не е моментът, сама разбираш. Синът скоро ще кандидатства в университета. А и Галя…

На Галина ѝ секна дъхът. Сърцето ѝ затуптя тревожно. На кого се канеше да обяснява за жена си? Нещо вътре в нея замръзна. Тя тихичко се върна в кухнята. Не можеше да бъде онази жена… Просто не можеше.

На закуска Андрей се държа съвсем обичайно. Разказваше как вчера с приятелите ходили за риба. Галина го слушаше разсеяно. Не искаше да вярва в изневяра. Все пак цели двадесет години живяха в пълно разбирателство, а сега такова нещо. Може би просто има някакви проблеми в работата? Или, дори по-лошо, със здравето?

След закуската Андрей замина за работа. Галина остана в кухнята, объркана и разстроена. Какво да прави? Да го попита директно? Не, не искаше да устройва сцени на ревност и да разваля отношенията им.

Вечерта Галина реши да провери телефона на мъжа си. Никога преди не беше ровила из чужди джобове или съобщения. Но сега ситуацията беше различна.

Тя нервно грабна телефона на Андрей от рафта в коридора и бързо набра паролата. За нейна изненада, тя не беше променена от деня на сватбата им. Галина винаги се смееше, че Андрей не умее да пази тайни. Но сега ѝ беше далеч от смях.

Със затаен дъх отвори списъка с повиквания. Съмнението беше разсеяно — беше тя! Галина с треперещи ръце натисна бутона за повикване. Никой не вдигаше дълго време. Най-накрая се чу женски глас. Галина веднага затвори. Сърцето ѝ биеше лудо. Значи беше истина. Той наистина имаше друга жена. Но коя беше тя?

Следващите няколко дни минаха като в мъгла за Галина. Механично изпълняваше домакинските си задължения. Синът ѝ, забелязвайки промяната в настроението ѝ, се опитваше да разбере какво се е случило. А Галина само казваше, че я боли глава. Как можеше да му обясни, че тяхното идеално семейство се разпада?

Една вечер Андрей се прибра по-рано от обичайното.

— Галче, имам изненада за теб — каза той с загадъчна усмивка, подавайки ѝ малка кадифена кутийка.

Галина неуверено взе подаръка.

— Отвори, не се притеснявай!

В кутийката имаше златни обеци с диаманти.— Харесват ли ти? — усмихна се широко мъжът.

Галина не можеше да сдържи сълзите си.

— Какво става, скъпа? — забърза се разтревожено Андрей.

— Нищо особено, глупости — отвърна Галина, бършейки сълзите си. — Просто изненада. Обиците са много красиви, благодаря ти.

Вътрешно тя усещаше как всичко в нея се стяга от горчивина. „Ето така, — мислеше си тя, — подарява обици и съвестта му е чиста. Сега може спокойно да продължи да тича при нея…“ Вечерта обаче тя се реши.

— Знам всичко — каза тихо, но твърдо Галина.

— Какво знаеш? — Андрей видимо пребледня.

— Знам всичко — повтори тя със същия спокоен, но уверен тон.

— Какво знаеш? — повтори той с вцепенение.

— Стига повече лъжи.

Галина му разказа за разговора, който беше подслушала преди месец. За това, как беше проверила телефона му. Андрей я слушаше мълчаливо, със сведени очи.

— Галя, не си разбрала правилно — започна несигурно да се оправдава той.

— Какво да разбирам? — прекъсна го с горчивина тя. — Всичко е ясно и без това.

Искаше да го попита коя е тя, онази. Но какво значение имаше? Сигурно по-млада, по-красива. Наистина ли това ѝ се случваше? След двадесет години заедно, след любовта им. А сега какво? Всичко ли свърши?— Прости ме, Гале. Не исках…

— Не искаше? А какво искаше? — Галина едва се сдържаше да не закрещи.

— Ще си тръгна, ако това е, което желаеш — каза Андрей.

Галина само кимна.

Цялата нощ тя плака. На сутринта, когато се видя в огледалото, се ужаси. Бледо, измъчено лице. Очите — зачервени, подути от сълзите. Нима се случваше това, от което се страхуваше най-много на света? Развод…

Андрей напусна дома няколко дни по-късно. Замина при онази, другата. Жената, която, както каза, му върнала вкуса към живота. Синът прие новината сравнително спокойно. Каза, че това си е тяхно дело — на възрастните хора.

Но Галина виждаше, че той страда. Разбираше, че Глеб обвиняваше баща си за всичко. Дори след развода Андрей ѝ се обаждаше. Питаше как е синът им. Предлагаше помощта си. Но Галина отказваше. Не искаше да го вижда.

Мина година. Галина се промени. Стана по-сдържана, дори строга. На работа всичко вървеше добре. Но в личния ѝ живот цареше пълно затишие. Не допускаше никого до себе си. Страхуваше се отново да не бъде предадена.

Една вечер Галина се прибираше от работа. Навън валеше дъжд и тя реши да мине напряко през парка. Внезапно чу зад себе си стъпки. Обърна се — към нея се приближаваше мъж.

— Здравей, Гале — каза той, усмихвайки се.

В този висок, брадат мъж Галина едва разпозна бившия си съпруг. Беше се променил много. Изглеждаше по-стар. На слепоочията му имаше побелели коси. Но очите му си бяха същите.

— Здравей, Андрей — отвърна хладно Галина.

— Може ли да те изпратя? — попита Андрей.​— Не си струва. Нямаме общ път, — отсече Галина и забърза крачка.

​— Галя, изчакай, — Андрей я настигна и хвана за ръката.

​Галина първоначално се опита да се измъкне, но после се съгласи. Седнаха на пейка под клонест дъб. Дъждът се усилваше все повече.

​— Галя, прости ми за всичко. Бях глупак. Ти си най-добрата жена на света, а аз разбрах това твърде късно.

​— Тогава защо се върна? — попита Галина, като гледаше някъде в далечината.

​— Разбрах, че не мога да живея без теб. Ще поправя всичко. Ще бъда най-добрият съпруг на света. Обичам те много.

Галина мълчеше. Не знаеше какво да каже.

​— Не знам, Андрей, — тихо каза тя. — Трябва да помисля.

​И така двамата седяха под проливния дъжд. Галина не беше сигурна дали някога ще успее напълно да прости на Андрей. Животът е непредсказуемо нещо. Но може би, както дъждът отмива всичко, и те ще могат да започнат отначало. Кой знае…​

Дереккөз