В онзи неделен следобед Анна тъкмо бе приключила с простирането на изпраните завеси. Новият им апартамент постепенно се изпълваше с уют – всяко нещо намираше своето място, създавайки онова усещане за дом, за което тя и Максим така дълго мечтаеха. Тя направи крачка назад, възхищавайки се на идеално подредените гънки, когато на вратата се позвъни.

– Макс, ти поръчвал ли си нещо? – извика тя към съпруга си, който се занимаваше с новата лампа в хола.

– Не, защо? – долетя отговор.

Звънецът се повтори – настойчиво, дълго. Последва почукване на вратата. Анна погледна през шпионката и застина: на площадката стояха свекървата Татяна Михайловна и сестра ѝ Лидия. Облечени официално, с големи чанти – явно готови за дълго посещение.

– Максим! – сега в гласа ѝ прозвуча паника. – Навън е майка ти с леля Лида!

Съпругът ѝ се появи мигновено, сякаш се бе материализирал от въздуха. Надникна през шпионката и хвана главата си с ръце: – Само не днес… – простена той. – Нали се бяхме разбрали – без изненади.

Телефонът в джоба на Анна завибрира. „Дойдохме ви на гости! Отваряйте веднага!“ – писа свекървата.

– Хайде просто да не отваряме – предложи Максим след кратка пауза. – Не сме длъжни да бъдем на разположение по всяко време.

Анна захапа устната си. От една страна, беше невъзпитано да игнорираш роднини. От друга – тези внезапни посещения винаги завършваха по един и същи начин: свекървата критикуваше начина им на живот, намесваше се във всички решения, а след това двамата с Максим цяла седмица се възстановяваха.

– Анечка, Максим! Знаем, че сте вкъщи! – разнесе се силният глас на Татяна Михайловна. – Колата ви е пред блока!

Съпрузите се спогледаха. В очите на Максим Анна видя решителност, която не бе забелязвала преди. Той я хвана за ръката и я стисна здраво: – Ако сега отворим, това никога няма да свърши. Нека се научат да уважават границите ни.

Стояха в антрето още десетина минути, слушайки упреците отвъд вратата. Телефоните им вибрираха от съобщения. Но за пръв път за три години съвместен живот те се усещаха като истинско цяло – малко семейство, което може да защити правото си на лично пространство.

Вечерта се превърна в истинско мъчение. Телефоните звъняха непрестанно от съобщенията в семейния чат. Анна седеше в креслото, стиснала коленете си, и наблюдаваше как Максим крачи из хола. Всеки нов сигнал ги караше да подскачат.

„Това е направо нечувано! – писа Татяна Михайловна. – По наше време родителите се уважаваха!“„Може би имат някакви проблеми? – предположи леля Лида. – Максим, ако ви трябва помощ, кажете направо!“

„Какви проблеми? – отвърна свекървата. – Просто са се превзели. Забравиха кой им подари апартамент за сватбата!“

Анна усети, че в гърлото ѝ се надига буца. Три години изплащаха ипотеката, отказвайки си всичко, а първоначалната вноска, която наистина дадоха родителите, се бе превърнала в вечен укор.

– Може би все пак да им пишем? – неуверено попита тя.

Максим се спря до прозореца. В сгъстяващия се здрач силуетът му изглеждаше особено напрегнат.

– И какво да напиша? „Извинявайте, че си живеем живота?“

Новото съобщение ги накара да посегнат към телефоните си. Сега се включи и братовчедката на Максим: „Лельо Таня, може би наистина са заети? Младите днес живеят по различен начин…“

„Как така – по различен начин? – незабавно отвърна Таня Михайловна. – Аз на тяхната възраст всяка седмица ходех при свекърва си. И нищо, жива съм останала!“

Максим си пое дълбоко дъх и започна да пише: „Мамо, хайде да поговорим спокойно. Не отваряме вратата не защото не те уважаваме. Просто имаме нужда от време за себе си. И бихме искали срещите да се уговарят предварително.“

„Уговарят? С родната ти майка?!“

„Да, мамо. Именно с родната ми майка. Защото и ние сме възрастни хора.“

Анна наблюдаваше как съпругът ѝ защитава границите им. Пръстите му трепереха, но той продължаваше да пише: „Когато внезапно идвате, това ни обърква. Може да сме заети, изморени или просто да искаме да сме сами.“

„А ако просто минахме, както преди?“ – този път леля Лида се опита да разведри обстановката.

„Но сега не е „преди“ – отговори Максим. – Имаме си свой живот, свои планове. Много ви обичаме и винаги се радваме да ви видим. Но нека се уважаваме и да пазим личното пространство един на друг.“​Чатът избухна с нови съобщения. Някои подкрепяха младежите, други се възмущаваха. Татяна Михайловна мълчеше – и това мълчание плашеше повече от виковете.​

​– Знаеш ли, – Анна се приближи до съпруга си и го прегърна за раменете, – гордея се с теб. Това не беше лесно.​

​Максим покри ръката ѝ със своята: – Трябваше да направя това отдавна. Иначе щяхме да продължим да живеем, оглеждайки се на чуждите желания.​

​Телефонът отново завибрира. Татяна Михайловна беше написала кратко: „Щом вече сте толкова самостоятелни – справяйте се сами. Няма повече да ви се натрапвам.“​

​Те стояха до прозореца, гледайки към вечерния град. Някъде там, сред потока от автомобили, техни обидени роднини се прибираха у дома. И макар че душата им беше тежка, те знаеха: този труден разговор беше необходим.​

​Татяна не можеше да заспи. Лежеше, взирайки се в тавана, а в съзнанието ѝ се въртяха откъси от днешните съобщения. „И ние сме големи хора.“ – тази фраза на сина ѝ не ѝ даваше покой. Кога Максим успя да порасне? Сякаш беше вчера, когато го водеше в първи клас, учеше го да връзва връзките си…​

​Тя се завъртя настрани, опитвайки се да намери по-удобна поза. Навън светлините на уличните лампи проблясваха, хвърляйки причудливи сенки по стените. В такива безсънни нощи паметта особено услужливо изважда спомени.​

​Ето я самата тя, млада съпруга, подрежда масата. Свекървата се появява на прага без предупреждение, с неизменното: „Просто минавах наблизо!“ И започва: не готвиш както трябва, не гладиш добре, не живееш правилно. А ти стоиш, мачкаш кърпа в ръцете си и мълчиш – не е редно да противоречиш на по-старите.​

​– Боже мой, – Татяна рязко се надигна в леглото, – върша същото!​

​Паметта услужливо ѝ припомни още един епизод. Тридесет години по-рано, когато с мъжа ѝ едва бяха купили апартамента. Неделя, решили бяха да останат в леглото, да не бързат за никъде… И тогава звънецът на вратата – майка ѝ дойде да провери дали всичко е наред.​

​– Колко се ядосах тогава, – прошепна Татяна в тъмното. – А сега самата аз…​

​Тя пое към телефона, който лежеше на нощното шкафче. Три часа през нощта. В семейния чат цареше тишина – всички бяха казали своето през деня. Татяна отвори диалога със сина си и отново прочете съобщенията му. Без раздразнението, което през деня ѝ замъгляваше погледа, тя изведнъж видя в думите му не предизвикателство, а уморен вик за разбиране.​

​Пръстите ѝ застинаха над клавиатурата. Какво да напише? „Прости“ ѝ се струваше твърде просто. „Разбрах всичко“ – прекалено тържествено. А може би…​

​„Максим, спомняш ли си как като малък си строеше колиба от одеяла? Не допускаше никого там – беше твоята собствена територия. Тогава не разбирах колко е важно да имаш свое пространство. Прости ми, че забравих това усещане. Прав си: сега имаш свое семейство и свои правила. Ще се постарая да се науча да ги уважавам.“​Тя натисна „изпрати“ и остави телефона обратно. Отвън започваше да се разсъмва – нощта неусетно се беше преляла в утро. Татяна почувства облекчение – като че ли камъкът, който толкова дълго носеше в душата си, изведнъж се беше разпаднал на прах.

„Не аз правя услуга, когато се съгласявам да обсъдя срещи, – помисли си тя, гледайки розовеещото небе. – Те ми дават шанс да стана по-добра майка.“

Телефонът тихичко иззвъня. Татяна го грабна като спасителен пояс. Съобщение от сина й:

„Мамо, благодаря! И аз помня онзи навес. Знаеш ли, нашият апартамент е като него. Само че сега много искаме да пускаме там само тези, които разбират и уважават нашите правила. Особено теб.“

Седмица по-късно те се събраха около голямата маса в апартамента на Анна и Максим. Слънцето озаряваше стаята с меката си вечерна светлина, създавайки уютна атмосфера за важния разговор. Татяна Михайловна пристигна точно навреме – в седем вечерта, както се бяха уговорили в съобщенията.

Анна забеляза как свекърва й спря на прага, оглеждайки апартамента, сякаш го виждаше за пръв път. Преди тя нахлуваше като вихър, започвайки веднага да командва и да размествa нещата. А сега в погледа й се четеше нещо ново – уважение към чуждото пространство.

– Донесох фотоалбуми – каза Татяна Михайловна, изваждайки от чантата си стари книги със захабени корици. – Тук е Максим като малък. Помислих си, може би ще ви бъде интересно да ги видите… ако имате време, разбира се.

Максим се приближи до майка си и я прегърна силно: – Имаме време, мамо. Освободихме вечерта специално за това.

Настаниха се в хола. Анна донесе чаши и ги подреди на масичката. Без никаква суматоха, без напрежение – просто едно семейство, събрано заедно.

– Знаете ли – започна Татяна Михайловна, разлиствайки страниците на албума, – много мислих напоследък. За това как самата аз започнах семейния си живот. Как ми се искаше свобода, свое собствено място…

– И как баба идваше без предупреждение? – усмихна се Максим.

– Точно така! – засмя се Татяна. – Тогава си мечтаех: когато имам деца, никога няма да правя така. А после… – тя разпери ръце, – дори не усетих как се превърнах в типичната властна свекърва.

Анна се придвижи по-близо: – Татяна Михайловна, ние не сме против срещите. Просто искаме…

– Свое собствено пространство – довърши вместо нея свекърва й. – Сега разбирам. Наистина разбирам.Те прелистваха албума, преминавайки от снимка към снимка. Историите от миналото си сменяха една друга, но сега това не бяха укори от рода на „едно време всичко беше по-добре“, а топли спомени, които с радост споделяха.

— Хайде да се договорим — внезапно предложи Максим. — Всяка неделя в седем вечерта е нашето време. Ако няма спешна работа или други планове, се събираме заедно. Но предупреждаваме, ако нещо се промени.

— А ако ни се прииска да се видим в друг ден? — Татяна сведе очи, сякаш и тя сама се изненадваше от своята нерешителност.

— Тогава ни пишете — Анна нежно докосна ръката на свекърва си. — „Хайде да се видим в сряда?“ И ние непременно ще намерим време. И ще отговорим честно: можем или не.

Татяна кимна: — Честно е. И знаете ли… — тя се поколеба за момент, търсейки думите. — Всъщност така е дори по-добре. Когато се виждаш по-рядко, но наистина го искаш, изглежда някак по-сърдечно.

Здрачът навън се бе спуснал. Всички си седяха, разглеждаха снимки, споделяха планове, просто разговаряха. Без претенции и обиди, без опити да наложат свои правила в чужд дом. И в тази спокойна вечер имаше повече истинска близост, отколкото във всички онези внезапни посещения от преди.

Когато изпращаше майка си, Максим забеляза как тя се спря за миг на вратата:
— Знаеш ли, сине, така си мисля… Може следващата неделя да дойдете у нас? Поканвам ви отрано.

Те се разсмяха — леко, по семейному. Това вече не беше просто учтивост. Това беше началото на нови отношения, в които уважението към границите един на друг само сплотяваше семейните връзки.

Истории, които не бива да пропуснете:

Дереккөз