Вечерта ще обясня всичко. Повярвай ми, дъще.

— Всичко върви по план, — чу се гласът на зетя. — Тъщата почти се съгласи на размяната.

— Мислиш ли, че ще стане? — тихо попита момичето, но в полупразната зала всяка дума се чуваше ясно.

— А къде ще ходи? Ще разменим, ще вземем кредит или ипотека, след няколко години ще изплатим — и сме свободни!

***

Кафена чашка звънна в чинийката малко по-силно от обикновено. Даря Сергеевна потрепна и вдигна очи към дъщеря си.

Ирина седеше отсреща, замислено въртейки лъжичката в дъното на чашката си. Из кухнята се носеше ароматът на прясно изпечени сладкиши — Даря Сергеевна бе станала по-рано, за да зарадва близките с ватрушки.

— Мамо, — Ирина остави лъжичката и решително вдигна поглед. — Трябва да поговорим.

— Мамо, — Ирина остави лъжичката и решително вдигна поглед. — Трябва да поговорим.

Андрей, който до този момент мълчаливо дъвчеше ватрушката си, се напрегна. Широките му рамене застинаха, сякаш готови за скок.

— За какво, дъще? — Даря Сергеевна попи сухите си устни със салфетка, макар че те бяха напълно сухи.

— За апартамента. По-точно, за размяната.

Ватрушката в ръката на Андрей застина на половината път към устата. Той хвърли бърз поглед към жена си, после към тъщата.

— Ириш, може би не сега? — тихо каза той. — Такива разговори сутрин…

— А кога? — В гласа на Ирина се появи нотка твърдост. — Вечер си уморен, през почивните дни винаги имаме нещо за вършене. Кога, Андрей?

Даря Сергеевна внимателно наблюдаваше зет си. Висок, строен, с правилни черти на лицето — красавец, какво да се каже.

Преди две години, когато Ирина го доведе на запознанство, тя самата му се възхити.

Момче от Краснодар, от обикновено семейство, но с амбиции — завършил университет, преместил се в столицата, намерил работа в добра фирма.

— Просто искам дете, — тихо каза Ирина. — А ти постоянно повтаряш — трябвало собствено жилище, трябвало отделно.

— Просто искам дете, — тихо каза Ирина. — А ти постоянно повтаряш — трябвало собствено жилище, трябвало отделно.

И аз измислих — да разменим трите стаи. Мама ще вземе едностаен, а ние двамата ще доплатим и ще вземем двустаен. Как е това зле?Андрей най-накрая изяде своя многострадална ватрушка и внимателно избърса ръцете си със салфетка.

— Не е въпросът в това, Ириш. Просто… — той се спря, търсейки думите. — Някак си е неправилно. Да гоним майка ти от апартамента.

— Защо да я гоним? — възкликна Ирина. — Мам, кажи му!

Даря Сергеевна бавно се изправи от масата и започна да събира чиниите.

— Знаеш ли, дъще, — каза замислено тя, — може би Андрей има право. Не му е времето още.

— А кога ще му дойде времето? — В очите на Ирина заблестяха сълзи. — Вече съм на двайсет и осем! Всички мои приятелки отдавна имат деца, само аз…

Тя не довърши, изхвърча от кухнята. Хлопна входната врата — избяга на работа. Андрей също се зае да се подготвя, набързо целуна тъща си по бузата:

— Не се тревожете, мамо. Ще поговоря с нея, ще разбере.

— Не се тревожете, мамо. Ще поговоря с нея, ще разбере.

Когато вратата зад него се затвори, Даря Сергеевна тежко се отпусна на стола. В този сутрешен разговор имаше нещо неуловимо тревожно. Нещо…

В поликлиниката, където работеше като регистраторка, беше необичайно тихо. Периодът между сезоните — настинките бяха преминали, а до летните травми имаше време.

— Сериозно ли, Даша? — изуми се Валентина Петровна, нейната колежка. — Направо така ти е казал — още не е време за преразпределение?

— Представяш ли си? — Даря Сергеевна поклати глава. — А самият той, когато се оженихме, все намекваше — три души на такова малко място…

— И ти му направи регистрация в апартамента си? — запита с присвити очи Валентина.

— Разбира се, че направих. Как иначе без регистрация в столицата?

Валентина многозначително подсмръкна:

— Виж какво, приятелко… Погледни малко по-внимателно към зет ти. Нещо тая история не ми харесва.

— Виж какво, приятелко… Погледни малко по-внимателно към зет ти. Нещо тая история не ми харесва.

До вечерта тези думи останаха в главата ѝ като трън. Толкова, че Даря Сергеевна се осмели на немислимото — помоли се да си тръгне по-рано от работа и се отправи към офиса на зет си.

Никога не беше идвала тук — съвременна сграда от стъкло и бетон, а наоколо скъпи коли.

Андрей излезе около шест, но не се насочи към метрото, а към кафето отсреща. И не беше сам — до него вървеше млада жена, крехка русокоса синеока в синьо палто.Дария Сергееевна, без да осъзнава защо, тръгна след тях. В кафенето беше спокойно, тя седна на съседната маса, скрита зад огромен фикус в саксия.

— Всичко върви по план, — гласът на зетя стигна до ушите ѝ. — Тъщата почти е съгласна на размяната.

— Смяташ, че ще стане? — попита тихо младата жена, но в почти празната зала всяка дума звучеше отчетливо.

— А къде ще ходи? Ще разменим, ще вземем кредит или ипотека, след няколко години ще се разплатим — и готово, свободни сме! Апартаментът е купен през брака, значи половината е по закон наша.

Дария Сергееевна усети как пръстите ѝ изтръпват. С трепереща ръка извади телефона си и включи диктофона.

— Ами Ирина? — попита блондинката.

Андрей се усмихна криво:

— А какво с Ирина? Ще поплаче и ще ѝ мине. Апартаментът ще ѝ остане — не е лоша компенсация за няколко години брак, а?

Вкъщи Дария Сергееевна се върна късно. Ирина беше в кухнята, преглеждайки някакви документи от работа. Вдигна глава и се усмихна:

— Мамо, защо се забави толкова?

Дария Сергееевна я гледаше, а пред себе си виждаше себе си на двадесет и пет — същите сиви очи, същата доверчива усмивка.

Тогава и на нея ѝ бяха изневерили, но тя се беше справила. И Ирина ще се справи.

— Малко се забавих, миличка, — тя целуна дъщеря си по темето. — Права си, време е да разменим апартамента. Ще се заема с това още утре.

Изминаха няколко дни.

Навън сиво утро мъждукаше. Ирина, вече облечена за работа, стоеше до прозореца с чашка изстинал чай.

През нощта едва беше спала — мислеше за внезапното съгласие на майка ѝ да разменят апартамента.

В кухнята влезе Дария Сергееевна, необичайно организирана и делова.

— Добро утро, — тя постави на масата дебела папка с документи. — Андрей още спи ли?

— Да, днес има важна среща, реших да не го будя рано.

Дария Сергееевна кимна и придърпа папката към себе си.– Ето какво, дъще. Сутринта ми звъняха брокери, всичко е готово за сделката. Трябва още днес да се отпишеш от апартамента – и можем да започнем оформянето на документацията за замяната.

От спалнята се появи разрошеният Андрей, закопчавайки ризата си в движение.

– Добро утро, – целуна той жена си по бузата и кимна на тъщата. – Какви документи толкова рано сутрин?

– От брокерите, – с делови тон отвърна Даря Сергеева. – Трябва всички да се отпишем, за да започнем оформлението на сделката. Сам нали искаше да приключим с това по-бързо?

– Разбира се, че исках! – възкликна той. – След работа направо ще мина и ще се отпиша.

– Отиди на обяд, – посъветва го Даря Сергеева. – Вечер обикновено има много хора.

На работното място Ирина постоянно се разсейваше от мисли за новия апартамент. А после й се обади майка й:

– Иринка, засега недей да се отписваш и не казвай нищо на Андрей. Вечерта всичко ще ти обясня. Повярвай ми, дъще.

Около три часа звънна Андрей, гласът му звучеше доволен:

– Представяш ли си, свърших всичко толкова бързо! Отписах се, никакви опашки. Да обсъдим детайлите вечерта? Ще трябва да организираме преместването.

– Разбира се, – отвърна Ирина, усещайки в гласа на съпруга си някаква едва сдържана радост.

Вкъщи се върна малко преди осем. В антрето светеше, до шкафчето стояха два износени куфара – същите, с които Андрей беше пристигнал преди две години.

– Мамо? – повика Ирина. – У дома ли си? Обясни какво се случва.

Даря Сергеева надникна от кухнята. Лицето й бе изморено, но решително.

– Влез, дъще.

На кухненската маса лежеше телефон, а майка й беше пуснала някакъв запис. Ирина слушаше гласове – тези на съпруга й и на непозната жена – и усещаше как лицето й изтръпва.

– Така е, дъще, – тихо произнесе Даря Сергеева. – Сам се е отписал. А аз вече смених ключалките.

На вратата звъннаха – настойчиво, нетърпеливо. Ирина машинално тръгна да отвори, но майка й я спря, хващайки я за ръката:​— Почакай. Дай ми.

Тя решително влезе в антрето. Щракна ключалката.

​— Добър вечер, Андрей, — гласът на Дария Сергеевна звучеше спокойно и твърдо. — Очаквахме те.

​— Добър вечер, Андрей, — гласът на Дария Сергеевна звучеше спокойно и твърдо. — Очаквахме те.

​— Какво… Защо ключалката е сменена?

​— Защото вече не живееш тук. И адресната ти регистрация в столицата също е анулирана. Ето ги нещата ти — всичко, което донесе в този дом преди две години.

​— Полудели ли сте? — В гласа на Андрей се прокраднаха истерични нотки. — Ирина! Къде е жена ми? Ирина, какво става?

Ирина бавно излезе в антрето. Щом видя мъжа си, ѝ се повдигна.

​— Подавам молба за развод, — собственият ѝ глас звучеше чужд. — Вземи си нещата и си тръгни.

​— Какво значи — развод? — Андрей се опита да пъхне крак в процепа на вратата, но Дария Сергеевна ловко избута куфарите навън и затвори вратата.

​— Ще поживееш при онази симпатична блондинка със синьото палто, — извика тя през вратата.

​— Ще поживееш при онази симпатична блондинка със синьото палто, — извика тя през вратата.

Зад вратата се възцари тишина. После се чуха ругатни и отдалечаващи се стъпки.

Ирина без сили се свлече на пейката. Дария Сергеевна седна до нея и я прегърна през рамото.

​— Поплачи, дъще. Поплачи, ще ти олекне.

​— Как можах да не разбера по-рано? — Ирина се задави от сълзи. — Защо толкова настояваше за апартамента? Постоянно повтаряше — първо да купим жилище…

​— Още си млада, наивна, — въздъхна Дария Сергеевна. — Както бях и аз някога. Няма страшно, ще се оправим.

След шест месеца Ирина седеше в кафене близо до работата си. Срещу нея беше Михаил — новият колега от офиса.

Добродушните му кафяви очи искряха с топлота. В сърцето ѝ беше леко и спокойно. Животът продължаваше — и обещаваше да бъде прекрасен.

Дереккөз