— Мамо, повече не ми звъни! Можеш да считаш, че вече нямаш дъщеря!

— Как така нямам? Къде изчезна?

— Ами, например, емигрирах в чужбина и се омъжих там. Или пък шейх ме взе в харема си, ще съм му петата жена!

— Четвъртата!

— Какво?

— Не можеш да станеш петата жена на шейх, те имат право само на четири съпруги. Останалите са наложници.

— Мамо, сериозно ли? Дори сега, пак ме поправяш и спориш с мен? Казвам ти, че не искам повече да те познавам, а ти продължаваш да ме коригираш? Винаги си била такава! Никога не си ме разбирала! Все аз бях най-неподходящата, недостойната! Мен единствена ме наказваха с колан от целия клас!

— Не е вярно!

— Вярно е! Помня го!

Момичето трясна телефона, както винаги правеше, когато ѝ свършваха аргументите и не искаше да слуша истината.

Лариса уморено седна върху табуретката до вратата.

— Колко модерно стана да обвиняват родителите за всички земни грехове! Сякаш сме правили само това – да потискаме и унижаваме децата. И защо никога не ми е хрумвало да укоря майка си за старите дрехи и липсата на обувки? А, да! Просто не сме имали време за такива укори – с братята ми работехме като коне и се радвахме, че изобщо имаме някакви дрехи.

Лариса израсна в многодетно семейство, детството ѝ съвпадна с най-тежките години, които след време ще нарекат „дивите деветдесет“. По-късно, като гимназистка, тя ще научи какво се е случвало в страната и колко близо до краха е била. Но тогава, в детските години, разбираше само, че с всеки изминал ден родителите се усмихват все по-малко, имат все повече работа, а техните детски радости все по-често биват орязвани. За щастие, семейството живееше на село, затова родителите започнаха да се трудят още повече, за да изхранят децата. Колко често дрехите и обувките не са били модерни, красиви или по размер (а понякога нарочно взимани по-големи, „да пораснат в тях“) – никой не го е мислил.

Тъй като мама и татко бяха все заети с работата си, въпросите за учене, развлечения и запълване на свободното време изцяло лежаха върху децата. Лариса учеше добре, опитваше се да помага на братята си с уроците и посещаваше много курсове. По-късно, когато стана майка, тя не можеше да разбере как е възможно да не искаш да учиш? Да не искаш да се занимаваш с музика? За нея в детството това беше привилегия, достъпна за малцина.

— Мамо, може ли да се запиша на музикален кръжок?

— Може, но на какво ще свириш?

— Ще свиря на училищните инструменти.

— Добре, но не разчитай на инструмент у дома. Първо, много е скъпо, второ, няма откъде да го намерим. И само да знаеш, че докато свириш, домашните ти задължения няма кой друг да ги свърши.

Две години в музикалния кръжок бяха едва ли не най-хубавото детско преживяване за Лариса. Всички мелодии, които научи през това време, останаха в паметта ѝ завинаги. Когато учителят по музика, уморен от работата без заплата, напусна селото, Лариса плака няколко дни. Тогава си обеща, че ако някога има дете, непременно ще го запише на музикално училище, ще му осигури инструмент – най-добрия, каквото и да ѝ струва това! Ала в онези години, в детството, това изглеждаше голямо щастие. С години по-късно собствената ѝ дъщеря ще ѝ упреква настояванията за музикалното образование. И музиката, и времето, вложено в нея, ще се превърнат в кошмар.

Лариса се омъжи доста рано – на двадесет години, веднага след завършването на техникума. Тогава вече се смяташе за много зряла, защото разсъждаваше и действаше като възрастна. А сега ѝ звънеше двадесетгодишната ѝ дъщеря и разсъжденията ѝ звучаха като обидено детско бръщолевене.

Лина се роди година след сватбата. Лариса не възнамеряваше да стои дълго в майчинство и повика майка си от селото. Въпреки младостта си, младите родители се чувстваха отговорни за дъщеря си. Решиха, че в тези трудни времена е по-добре да се ограничат с едно дете, за да могат да вложат всичките си средства и сили в него.

Дъщеря им се оказа изключително талантлива, затова я приеха в музикалното училище рано. Лина искаше да тренира също танци, но родителите ѝ не успяваха да я возят и отново потърсиха помощ от бабата.

Свикнала да планира живота си и да мисли няколко стъпки напред, Лариса се увлече толкова по семейната стабилност, че не забеляза кога отношенията с мъжа ѝ започнаха да се разпадат. Може би, ако се караха и спореха, неговото предателство би било по-лесно за преглъщане. Но мъжът ѝ постъпи тихо, като змия, ужили я зад гърба и не остави никакъв шанс за поправка.

Един ден, прибирайки се от работа, Лариса откри мъжа си да си стяга багажа.

— Лариса, напускам те.— Къде? А къде е дъщеря ни?

— Лина е при баба си. Помолих родителите ти да се погрижат за нея няколко дни, докато уредим всичко. Ще трябва и ти да останеш там известно време, за да ѝ е по-лесно.

— Какви проблеми? Защо трябва да отида при майка си?

На Лариса ѝ изглеждаше, че той се шегува. И тогава тя забеляза какво именно нейният мъж слага в куфара. Изненадващо, но не беше неговото облекло, а нейното собствено.

— А ти какво събираш моите вещи? – учуди се жената.

— Засега поживей при родителите си. Трябва да сложа нещата в ред тук.

— Витя, шегуваш се, нали? Това е нашият апартамент! Живеем тук седем години. Сама създадох уют с двете си ръце. И ти искаш да ме изгониш?

— Не се истерясвай! Така или иначе си сама, а аз имам ново семейство. Къде да ги заведа? В гората? Имам два сина – набори. Това жилище ми трябва повече! – изръмжа Виктор, хвърляйки разгневен поглед към жена си.

— Два? Сина? Набори? Шегуваш ме, нали? – Лара избухна в сълзи от шока.

На нея ѝ се струваше, че сънува и всеки момент ще се събуди.

— Ами да. Ти реши, че можем да си позволим само едно дете. Но на мен ми трябваше наследник! Винаги съм искал голямо семейство!

— Наследник на какво? На дивана и телевизора? Съгласи се с мен тогава и никога не си бил против.

— Както и да е, няма да разбереш! Вече години наред имам връзка с моя колежка. Синовете са на година и две.

— И как си го постигнал? – Лариса едва удържаше сълзите си.

— А ти изобщо интересуваш ли се от мен? Ти имаш работа на първо място, след това – стабилност, чистота в дома, после – кръжоците на дъщеря ни. Аз дори не бях в топ десет приоритети.

— Ясно! Обидил си се, значи. Но защо реши, че ще ти оставя апартамента ей така?

— А къде ще отидеш? Родителите ми го подариха още преди сватбата. Така че, събирай си нещата. И да знаеш – кожухът аз ти го подарих, той остава. На новата ми жена ще ѝ е по-полезен.

— С ума ли си? Това са моите вещи!

— И как ще го докажеш?

Лариса беше в ужас. Мъжът, на когото беше свикнала да вярва и от когото никога не очакваше предателство, се оказа двуличен, отвратителен човек. Той изгони жена си и дъщеря си от апартамента и започна позорен спор за имота, дори броеше лъжици и чинии.

Почти година беше нужна на Лариса, за да се съвземе след развода. През това време тя стана по-сурова, принципна и изискваща. Ласкавият ѝ тон се смени с хладен, дори плашещ. Промените в характера първа усети дъщеря ѝ, когато майката започна да се държи прекалено властно. Лариса реши да направи отчаян ход – напълно да промени живота си и да стъпи здраво на краката си. Тя смени работата си, постепенно започна кариерен възход. Лара успя да се преобрази и изискваше същото от дъщеря си.

— Никога не позволявай да те използват. Не допускай отстъпки, дори към мъжа си. Стой твърдо на своето, само така няма да бъдеш зависима. Научи се да бъдеш решителна.

Бившият мъж не оказваше никаква помощ в отглеждането на Лина, не идваше на празници, не носеше подаръци. Момиченцето дълго плачеше, тъгуваше, питаше за баща си. Лариса се опитваше да избягва отговора, измисляше командировки и множество неотложни дела. Докато един ден не издържа.

— Баща ти ни изостави! Той има ново семейство! Двама сина! Оказва се, че не ти е искал – искал е син. Ти не си му нужна! Нужна си ми само на мен! Не го питай повече за него. Стига! Писна ми да слушам!

Години по-късно дъщеря ѝ ще си спомни този разговор, но ще го оцвети в толкова депресивни нюанси, че майка ѝ едва ли не ще ѝ се вижда като чудовище.— Ти изгони тате! А на мен ми каза, че вече не ме обича!

— Но това е и самата истина!

— Не! Той винаги ме е обичал, просто нямаше възможност да помага и да идва!

— Странно, аз имах възможност да ти купувам дрехи и обувки, а той дори тайно крадеше твоите детски неща от вилата, за да не купува нови на дългоочакваните си наследници. Какво ще кажеш?

— Това не е вярно! Татко е добър!

Да се спори с детето беше трудно, но Лариса се стараеше просто да преодолява подобни ситуации и да продължи напред.

Отглеждането на дъщеря ѝ стана много по-сложно след развода. Работата се увеличи, нервите и стресът също. А и еднотипните въпроси на дъщерята доста я дразнеха. Гледайки майка си, Лина започна да проявява характер. На Лариса не ѝ достигаше житейската мъдрост и спокойствието, за да изглажда напрежението в отношенията с Лина. С времето започнаха да избухват скандали буквално за всичко.

— Омръзна ми с тази учителщина! Не искам да уча уроци! И няма да ходя на училище! — крещеше Лина, хвърляйки тетрадките.

— Давай! Зарежи училището, ще те взема при мен в офиса за чистачка! Макар че не, вече имам чистач, прекрасен и отговорен човек. Неприлично е да му вземам работата, за да те уредя с връзки. Ще бъдеш помощничка на хигиенистката ми — отговори спокойно майката, излизайки от стаята.

— Няма да работя! Ти си длъжна да ме издържаш!

— На твоята възраст аз вече имах задължения — обърна се жената. — И ако не ги изпълнявах, ме наказваха!

— Аха, ето защо имаш това желание да ми отмъщаваш и да ме биеш — усмихна се Лина.

— Какво? Кога съм те била? Никой никога не те е докосвал дори с пръст!

— Не е вярно! Помня как ме би с колана и ме нарежда върху грах!

— Лина! Добре ли си? Такова нещо никога не е било, ти не можеш да го помниш.

Момичето за миг се поколеба, защото очевидно още не умееше толкова открито да лъже на майка си в очите.

Лариса забеляза това и реши да натисне дъщеря си.

— Лина! Хайде, разказвай! Откъде идват тези фантазии?

— Това татко ми го разказа! Той изобщо ми отвори очите за много неща!

— Татко? Ти си общуваш с този егоист?

— Да, и той не е егоист. Той е добър, обича ме. Искаше да общува с мен! Ти не му позволяваш!

— Лина! През изминалите десет години откакто си тръгна, нито веднъж не е поискал да те види. Не е идвал, не е питал за теб. Дори не те е поздравявал за празниците. А преди няколко години, като ни видя с теб в един мол, почти избяга от нас. Страхуваше се да не го познаеш.

Изглежда, дъщеря ѝ не беше готова за подобен обрат. Очевидно бащата ѝ е дал своя версия за случилото се.

— Все тая! Ти никога не си ме обичала! Замени ме с твоите гаджета!

— И това ли ти го каза татко ти?— Не! Това го помня сама!

— През цялото време, докато бях сама, само два пъти се опитах да изградя връзка с мъж. У дома доведох само един. Тогава ти беше на осем години. Може би го помниш, но той дори не остана да пренощува при нас. Той си тръгна, защото ТИ винаги си била на първо място за мен.

— Значи аз съм ти провалила личния живот? Хайде, обвинявай ме във всички грехове!

— Ти сама си внушаваш това в момента. Аз не съм започнала този разговор.

Колкото по-голяма ставаше дъщеря ѝ, толкова повече претенции се появяваха. Относително спокойствие настъпи, когато тя завърши училище и замина да учи в консерваторията. Уроците по пиано не бяха напразни – Лина беше приета в престижно музикално училище, където учеха деца с безспорен талант.

Тъй като отношенията между майката и дъщерята винаги бяха обтегнати, Лариса се стараеше да не се меси излишно в живота на Лина. Ако Лина казваше, че не иска да се връща у дома през уикендите, Лариса преглъщаше обидата и се стараеше да не показва, че ѝ липсва ужасно.

За обучението си Лина разказваше малко и неохотно. Само няколко пъти изпрати снимки от изявите си на някой конкурс. Лариса се стараеше да даде свобода на дъщеря си и да не пречи. Но тревогата ѝ не изчезваше. За съжаление, Лина нямаше и най-малка част от самостоятелността, която Лариса притежаваше на същата възраст. Жената възпитаваше дъщеря си, като се ръководеше от собственото си детство. Опитваше се да ѝ купи това, което самата тя никога не бе имала, да ѝ осигури комфорт, за който не можеше и да мечтае.

Желанието да даде на детето си всичко, което на нея ѝ е липсвало, доведе до това, че у Лина се развиха отрицателни качества – мързел и консуматорство. Но най-вече Лариса беше огорчена от безкрайните претенции. Никога не би имала смелостта да постави под съмнение възпитанието на собствените си родители, а Лина за няколко минути можеше да изгради цяла обвинителна реч, сякаш майка ѝ я беше изоставила в дом за изоставени деца.

И ето, един ден Лина позвъни и съобщи, че повече не иска да общува с нея. Двадесет и две години. Решила да бъде самостоятелна.

— Лина, какво говориш? Как така да не ти звъня? Аз съм ти майка. Притеснявам се за теб – учуди се Лариса. Думите на дъщеря ѝ я удариха право в сърцето.

— Стига! Ти вече ми разруши живота! Сега ще изградя нов, без теб и твоята тирания! – казваше Лина, кипяща от гняв.

— И как смяташ да го направиш? Намери ли работа?

— Не е твоя работа!

— Съгласна съм. Но щом се отказваш от мен, не разчитай и на помощта ми. Квартирата си ще си плащаш сама. Можеш да помолиш баща си, но той си има своите двама студенти и едва ли ще ти помогне.

— Не посмявай да го намесваш! Той ме подкрепя! И разбира! Той също страдаше от твоята тирания и равнодушие! Ти ни подчини всички! Комендирваше ни цял живот! Ти си безсърдечна, равнодушна! Не обичаш никого!

— Ако не те обичах, щях ли да те обличам модерно, да купувам най-добрите играчки, да те водя на танци и уроци по музика, да плащам за допълнителни занимания с учители?

— Ето! Ти винаги всичко измерваше с пари! Вместо да прекараш време с мен, стоеше на работа. Откупваше се от мен. А аз имах нужда от майка!

— Колко добре умееш да унижаваш. Но, виж, след работа не съм се занимавала с удоволствия, а с къщата. Не те въвличах в никакви задължения – учеше, занимаваше се, развиваше се. А докато ти се оплакваше от липса на майчина топлина, аз миех подовете.

— Ти винаги обръщаш всичко, както ти изнася!

— Не, опитвам се да ти сваля розовите очила, които няма да ти позволят да живееш самостоятелно. Животът е много по-тежък от това, което си представяш. Особено без подкрепата на родителите. Аз винаги съм знаела, че мога да разчитам на моите, при каквито и обстоятелства да съм. А сега явно е модерно да ходите по психолози и да обвинявате родителите си за всичко. Е, така да бъде. Успех в самостоятелния живот.

— Достатъчно, мамо, не ми звъни повече! Можеш да считаш, че нямаш дъщеря!

— Добре, няма проблем. Но къде си решила да „изчезнеш“? Нали имаш учеба, работа?

— Считай, че всичко зарязах и се преместих в чужбина!

— И какво ще правиш там? Не ме разсмивай. На кого си нужна там?— Мамо, сериозно ли? Дори сега се заяждаш и ме поправяш? Казвам ти, че не искам повече да те познавам, а ти пак ме поправяш? Дори не усети, че ти споменах за напускането на работа? За това, че прекъснах университета?

— Какво? Та ти учеше в най-престижната консерватория. От четиригодишна се занимаваше с музика, това беше твоята мечта. – изумено отвърна Лариса.

— Това беше твоята мечта. Ти ме накара да се занимавам с музика. През цялото време ми наговори, че не си успяла, че ти не си завършила. До гуша ми дойде това пиано!

— А защо не ми каза по-рано? Например, когато замина да кандидатстваш?

— Бях решила, че ще замина и ще скъсам всички връзки. И няма да ти кажа! Можеш да го наречеш моята акция на протест!

— Отдавна?

— Какво?

— Преди колко време прекъсна университета?

— Преди две години! – гордо заяви дъщерята.

— Три години в консерваторията на вятъра! – по-скоро на себе си, отколкото на дъщеря си, промълви Лариса.

— Да! Сега съм свободна от твоя натиск! Психологът ми посъветва най-накрая да се отделя от теб! Дори ми диша по-леко. О-о, нямаш представа колко ми се отвориха очите. Сега ще имам нов живот! Щастлив, свободен, без теб!

Лариса събра всички сили и успя да отговори максимално спокойно:

— Добре. Радвам се за теб. Успех, дъще!

Лина затвори обаждането, а Лариса дълго слушаше тишината, уморено седнала върху табуретката до вратата. Дъщеря ѝ беше права – тя не ѝ даваше достатъчно свобода. След тежко детство Лариса се беше стараела да направи живота на детето си по-лесен. Да ѝ даде това, което самата тя беше пропуснала. На двадесет и две Лариса вече беше майка и се чувстваше самостоятелна. Поемаше отговорност за всяко свое решение. Ще успее ли дъщеря ѝ да прави същото? Лариса се съмняваше. И се страхуваше за Лина. Но разбираше – нищо вече няма да е както преди. Време беше дъщеря ѝ да порасне. Лариса вярваше, че Лина ще се осъзнае. Но сега трябваше да прояви твърдост и да позволи тя сама да намери пътя си.

След седмица Лина сама ѝ писа, искайки пари за квартира. След още една седмица се обади, настоявайки за помощ и подкрепа. Лариса затвори телефона. Лина продължи да настоява, вярвайки, че целият свят ѝ е длъжен.

Още седмица по-късно Лина се върна в родния край и почти месец живя при баба и дядо, отказвайки да се сдобри с майка си. Но няколко дни бяха достатъчни талантът на възрастните да даде резултат. Лина дойде при майка си, извини се и помоли за помощ с намирането на работа.

— Одобрявам желанието ти да работиш, крайно време беше. А какво ще правим с университета? – строго попита Лариса.

— Тази година така или иначе я загубих. А от следващата ще се върна в консерваторията. – промърмори момичето.

— Защо? Та нали това беше моята мечта, а не твоята, – напомни майката.

— Е, не, толкова труд ми е жал да загубя, – каза Лина изправена.

Оказа се, че сблъсъкът с истинските трудности е отворил очите ѝ за много истини и е променил гледната ѝ точка за живота и майчиното възпитание. Жалко, че тези простички истини стигнаха до нея след скандали, внезапно заминаване и цялата тази глупост.

А да обвиняваш родителите си – това вече е отвъд границите на доброто и злото. Учете се да бъдете самостоятелни, животът е сложна работа.

Дереккөз