– Альошче, ти ще дойдеш днес? – попита Татяна Олеговна.

– Мамо, нали знаеш прекрасно колко работа имам. Трябва да работя и за мен, и за теб – отговори Алексей. – А пък сестра ми изобщо нищо не разбира от дела и никаква помощ не дава!

– Ти прекалено много искаш от нея, тя е майка и има други задължения в момента! И после, с какво си толкова зает във фирмата? Там винаги всичко върви по реда си. Не е задължително да си постоянно там. Карл Семенович управлява всичко.

– Твоят Карл Семенович, – тихо я прекъсна синът, – отдавна е остарял. Даже бих искал да ми дадеш пълномощно, за да го уволня този пенсионер.

Татяна присвии устни.

– Не, сине, на Карл Семенович вярвам почти повече, отколкото на себе си.

Алексей избухна в вик:

– А нищо ли не значи, че аз съм твой син и трябва да управлявам тук всичко, а не този старец?!

От телефона се чуха къси сигнални тонове. Татяна Олеговна се облегна назад върху възглавницата. Разговорът със сина ѝ беше отнел последните ѝ сили. Беше я докарала тук линейка, извикана от децата ѝ.

Тя дълго време се опитваше да се справи с болестта у дома, но силите ѝ свършиха. Тогава се обади на децата си и чак когато им каза, че не ѝ остава много време, те благоволиха да дойдат.

Всичко решиха набързо – след два часа тя вече беше в клиниката. Колкото и да ги молеше да я оставят в дома ѝ, за да прекара последните си дни сред децата, те сякаш не я чуваха. В болницата тя разбра, че никой няма да дойде повече, всички просто ще чакат края ѝ.

Когато децата ѝ вече бяха поотраснали, пълнолетни, тя се омъжи повторно. Новият ѝ съпруг имаше малък бизнес, а тя разполагаше с доста свободно време, тъй като нейните деца вече поеха по своя път.

С мъжа си се потопиха изцяло в работата. Но внезапно той почина, оставяйки Татяна собственичка на сериозно предприятие.

Децата ѝ, разбира се, не отказваха финансовата помощ, но иначе не идваха. Когато Татяна се разболя, първоначално се зарадва – помисли си: „Е, сега децата ще бъдат до мен, няма да изоставят болната си майка“. Но те се появиха за малко и изчезнаха, а състоянието ѝ ставаше все по-лошо.

Лекарите не даваха никакви прогнози, но по лицата им Татяна разбираше, че няма за какво добро да се надява. Просто лежеше, спомняше си живота си и чакаше смъртта. След разговора със сина ѝ дори ѝ се прииска завинаги да изключи телефона си, което направи със сетни сили.

Карл Семенович идваше при нея, разказваше как Алексей се опитва да управлява фирмата, издава неизпълними заповеди и всички наоколо са на ръба, но никой не го слуша. Тогава Татяна, стискайки ръката на стария семеен приятел, му каза:

– Изтрай, Карл, като мен вече ме няма, тогава Льошка може да си чупи всичко.

– Таньо, как така да те няма! В твоята възраст е рано да се говори за смърт.

– Дойде време, Карл, усещам го.

– Трябва ти промяна, Таня, грижа ти трябва. Тогава и за смърт няма да искаш да мислиш.

Татяна затвори очи, мечтаейки всичко това да приключи. Не можеше повече да понася мисълта, че децата ѝ, нейните близки, с нетърпение очакват смъртта ѝ.

Тя почти заспа, когато изведнъж чу някакъв повтарящ се шум. Отвори очи и видя много младо момиче, което я гледаше уплашено.

– О, извинете ме, събудих ви! Мога да дойда по-късно – каза тя, държейки моп и кофа в ръцете си.

– А къде е Зоя?

Обикновено тук чистеше Зоя – тиха и мила жена, която работеше като санитарка. Татяна не знаеше дали тук чисти някой друг, но винаги виждаше Зоя. Но днес – не.— Мама се разболя, помагам ѝ — обясни момичето, протягайки се към парцала.

— Разбира се, миличка — усмихна се Татяна Олеговна, с удоволствие наблюдавайки бързите движения на момичето.

Тя изтри сълзите си и с всяко движение на санитарката усещаше, че животът продължава, точно тук, в този болничен коридор. Това беше като глътка свеж въздух — уж нещо малко, но даващо надежда.

Момичето внимателно почистваше, а Татяна си помисли, че може би не бива да губи вяра и трябва да чака, докато всички се върнат към нормалния живот.

— Може би имате нужда от нещо? Нещо да купя? — попита момичето, когато видя, че Татяна плаче.

Татяна бързо изтри напиращите сълзи.

— Нищо не ми се иска, благодаря ти, дете мое — отговори тя.

Момичето я погледна объркано.

— А защо тогава плачете? Знаете ли какво? Вечерта ще дойда да ви видя! Ще донеса палачинки, днес смятах да ги правя. Не тъгувайте!

Тя бързо излезе от стаята, а Татяна Олеговна изведнъж осъзна, че не е попитала как ѝ е името.

Вечерта беше особено самотно. Татяна дори искаше да включи телефона, но го остави настрана — така или иначе, нито Альона, нито Альоша щяха да говорят с нея.

Вратата на стаята се отвори.

— Ето ме! — чу тя познатия глас.

Татяна Олеговна успя дори малко да се повдигне от изненада.

— Вие ли сте?

— Нали обещах. Между другото, казвам се Ира — каза момичето, докато разполагаше чинии и панички на шкафчето.

Татяна усети миризмата на домашни палачинки и още нещо, такова отдавна забравено.

— Не мога да разбера на какво мирише…

— Това е ягодово сладко! Донесох и заквасена сметана. Как предпочитате? Ето едно парченце палачинка — със сметана или със сладко?

Ира внимателно поднесе палачинката до устните на Татяна и тя дори не усети как изяде почти цяла чиния.

— Ох, не мога повече! — възкликна тя.

— Добре — усмихна се Ира.

— Мило дете, колко си добра!

Татяна заплака.

— Моля ви, не плачете — каза Ира, като нежно я погали по ръката. — Всичко ще бъде наред, ще видите. Най-важното е да вярвате и, разбира се, добре да се храните. Откъде иначе ще идват силите, за да се оправите? Сега си починете, а утре пак ще дойда вместо мама. До утре!На следващия ден Татяна сякаш се чувстваше по-добре. Колкото можеше, се среса. Когато Ира влезе с парцала, изведнъж, сякаш слънцето изгря, стана по-топло на душата.

Таня разпитваше Ира за всичко. Момичето учеше и се стараеше да помага на майка си. Баща ѝ починал, когато тя била съвсем малка, и Ира изобщо не го помнеше.

— Детенце — каза Татяна Олеговна, хвърляйки поглед към изстиващите палачинки, — вземи, имам малко пари с мен. Нали ти купуваше продукти, трудеше се.

Ира се смути, но Татяна настояваше. В този момент в отношенията им сякаш се завърна приятелството, за което Татяна вече бе забравила, и ѝ стана по-леко. Ира се разсмя.

— Ама какво говорите? Това са пълни дреболии! А и здравето е много по-важно. Тъжно е, когато някой не може да бъде здрав.

Татяна Олеговна не спа почти цялата нощ и на сутринта реши какво трябва да направи. Когато Ира дойде, тя вече я чакаше. Започна разговора отдалече:

— Иренце, сега много ли си заета с ученето?

Ира се усмихна:

— Не, сега сме във ваканция. Изкарах сесията успешно.

— А имаш ли мечта?

Ира седна до нея, взе чинията със сармичките, подуха ги и поднесе на Татяна. Тя покорно започна да яде и с изненада разбра, че го прави сама.

— Разбира се, всеки човек трябва да има мечта. Без мечта е невъзможно. Знаете ли, още от дете искам да заведа майка си в Париж. Да-да, не се смейте, точно в Париж! Просто майка ми никога не е била в чужбина, винаги работеше, живееше за другите. Когато бях на пет, ѝ казах, че като порасна, със сигурност ще я заведа в Париж. И знаете ли, ще го направя! Ще завърша университета, ще си намеря работа и ще я заведа, каквото и да ми струва това.

Таня ѝ хвана ръката нежно:

— Не се съмнявам, че ще постигнеш всичко, което искаш. Но бих искала да ти предложа работа.

— Работа? — попита Ира учудено и погледна Татяна Олеговна.

— Да, точно работа. Бъди моя внучка. Истинска, добра, грижовна. Скоро ще си отида, а не искам да напусна този свят сама. На децата си изобщо не съм нужна, те искат само пари. Ще ти платя добре, на теб и на майка ти, ще е повече от достатъчно за пътуването до Париж.

Ира я погледна изненадано, дори малко уплашено.

— Какви ги говорите? Може ли изобщо такова нещо? Няма нужда от никакви пари! Ще бъда ваша внучка така или иначе… Не го правете! Не предлагайте пари за грижа и добри отношения; не всичко може да се продава или купува.

Татяна Олеговна гледаше Ира с тъга и си мислеше, че момичето е още твърде младо, за да знае суровата страна на живота.

Ира започна да идва при Татяна Олеговна толкова често, че жената едва успяваше да изяде поднесените лакомства и да благодари за топлината. Татяна опита да поговори със Зоя за заплащането на грижата, но тя я погледна така, че всякакво желание да продължава изчезна.

Ира донесе куп литература; двете заедно четяха за подходящите упражнения за състоянието на Таня, за правилната диета. Лекарят само разперваше ръце, казвайки, че грижата и желанието за живот понякога помагат повече от всяко лекарство.

И действително, Татяна се чувстваше забележимо по-добре, дори се хващаше, че се усмихва. Още отдавна не се беше усмихвала. Таня знаеше с ума си, разбира се, че Ира не ѝ е никоя, но в този момент нямаше никого по-ценен и близък от нея и Зоя. Един ден вечерта нейният лекуващ лекар мина през дома ѝ.

— Татяна Олеговна, искам да поговоря с вас.

— Да, слушам ви.

Лекарят се поколеба малко.— Татяна Олеговна, искам да поговорим за операцията.

Тя го погледна изненадано:

— Но вие казахте, че няма смисъл, че е късно?

— Да, така казах преди седмица. А сега ще кажа следното: шансът е малък, но вие се чувствате много по-добре, организмът ви се е укрепил, така че това все пак е един шанс.

— Мога ли да помисля?

— Можете, но, моля ви, не отлагайте дълго.

Таня цяла нощ си припомняше живота— добрите и лошите моменти. Искаше ли ѝ се да живее? Категорично — да. Искаше ли ѝ се да бъде напълно безпомощна неопределено време? Не.

На сутринта тя повика лекаря. Дълго говориха, след това в стаята на Татяна влязоха мъж и една жена заедно с доктора — мериха я с апарати, взимаха проби…

Когато Ира дойде, Татяна сияеше.

— Мило дете, предложиха ми операция!

— Наистина ли? — Изцъкли очи Ира, после седна до Татяна Олеговна и я хвана за ръката: — Но вие казахте…

— Да, и на мен така ми казаха. Но вчера нашият лекар спомена, че има шанс — макар и малък, но го има. Знаеш ли, ти си най-доброто и светлото нещо, което съм имала в живота си.

Ира изтри сълзите си — тя наистина харесваше тази пациентка, толкова беше силна, някак…

— Кога ще е операцията?

— Утре следобед, Иринче. А може ли да те помоля за нещо?

Ира изтри очите си:

— Разбира се, всичко каквото ви трябва.

Татяна ѝ прошепна нещо на ухото, а веждите на девойката се вдигаха от изненада.

После тя погледна възхитено Татяна:

— Вие сте невероятна! Ще го направя!

***

На следващия ден из коридора на болницата мина процесия. Докторът се опитваше да спре хората, но нямаше как да ги убеди.

— Вие не разбирате — днес, утре, така или иначе, майка ще умре. После ще трябва да чакаме половин година, за да се уреди наследството, а със завещанието е далеч по-просто. Само за кратко сме тук, всичко е подготвено, а нотариусът е с нас. Така че минута-две и приключваме!

Докторът внезапно се успокои:

— Ах, нотариус ли? Е, тогава разбира се, влизайте.Алексей не обърна внимание на такава промяна в настроението и рязко отвори вратата на стаята. Влезе вътре и спря рязко. След него влетя Альона и също застина. Нотариусът надникна през раменете им и попита:

— Не разбирам… Кой умира?

Татяна, легнала на леглото, се държеше смело: не й беше лесно, но се стараеше. Имаше лек грим, красива прическа и скъп копринен халат. Ира й четеше книга. Щом видя децата, Татяна възкликна:

— Ой, деца, дойдохте! Каква радост!

Алексей объркано каза:

— Мамо, какво ти става? Нали трябваше вече да умираш!

Той погледна също толкова объркано към Альона. Татяна се усмихна леко:

— А ти какво, дойде да ме погребеш ли?

— Не. Добре, виждам, че си по-добре, но нали не плащахме нотариуса напразно. Ето завещанието, трябва да го подпишеш.

Татяна учудено сви рамене:

— Защо?

— Как защо, за да няма после никаква бумащина…

— Няма да има никаква бумащина!

Тя с усилие се надигна и, поглеждайки децата си, каза:

— Завещанието вече е готово, написано и заверено, а вашите имена ги няма там.

Татяна се обърна настрани. Тя чу как Альона крещеше, наричайки я с последните обидни думи, как синът й се караше и псуваше, но охраната бързо ги изкара от стаята. Докторът каза:

— Татяна Олеговна, време е.

Таня погледна към Ира. Момичето бършеше сълзите от очите си.

— Чуй ме, внучко моя, ти в момента си най-близкият ми човек. Направи за мен повече, отколкото всички други — ти ми помогна да искам да живея. Ако ме няма, ако не се върна, изпълни мечтата на мама, задължително! Завещанието е написано за теб. Ще имаш всичко за това. Може и всеки ден в Париж да ходите!

Татяна я закараха с количката по коридора. Ира, която смутено гледаше след нея, се затича и я настигна:

— Ще ви чакам тук, ще чакам. А в Париж ще летим тримата — още на следващата ваканция!

А три месеца по-късно Ира, Зоя и Татяна с възхищение гледаха Айфеловата кула, и пред тях се откриваше нов живот. С близки хора не по кръв, а по душа.

Дереккөз