Наталия с гръм и трясък затвори вратата.

Още от сутринта имаше предчувствие, че този ден няма да се получи добре. Люся, нейната 19-годишна дъщеря, наскоро беше донесла в къщата котенце на име Муська, а то вече беше успяло да направи бъркотия директно върху килимчето в банята.

На Наталия ѝ беше трудно да се кара на дъщеря си за това, защото Люся се стараеше да покаже грижа и правеше всичко, както трябва.

Муська обикновено се държеше добре, а и контейнерът с нейния тоалет винаги беше измит навреме и оставен да се суши. Но днешният инцидент ядоса Наталия.

Дъщеря ѝ учеше китайски в стаята си. На повика на майка ѝ Люся надникна иззад вратата, сваляйки слушалките си:

— Мамо, моля те, оправи го! — замоли се тя. — Знаеш, че от това ми се повдига. Моля те, за последен път!

— Нямам време, закъснявам за работа! — отвърна Наталия.

— Мамо, ама ти знаеш, че и аз нямам никакво време, сесията наближава! — изстреля Люся, разширила очи.

Наталия въздъхна, а дъщеря ѝ, прегръщайки я, добави:

— Мамо, ти си най-красивата и най-любимата ми! Моля те, само този път…

Наталия едва се усмихна:

— Ама ти си голяма хитруша, Люська. Добре, но за последен път.

— И мамо, знаеш ли… — смънка дъщеря ѝ. — Утре Игор искаше…

— Пак ли Игор? — изръмжа Наталия. — Стига с тези годежи, завърши си нормално! Намери си работа, стъпи на краката си. Да не съм чула повече за Игор!

— Но мамо, той утре само искаше…

— Стига! Точка!

Люся извъртя очи и обидено нацупи устни. Сложи слушалките си и, демонстративно клатейки глава, се скри в стаята си.

***

Наталия изскочи от къщата и побърза към автобусната спирка. Ако изпуснеше маршрутката, щеше пак да трябва да слуша упреци от бригадира на влака.

Николай не беше лош човек, но винаги намираше време да ѝ направи забележка. Колегите неведнъж шегуваха, че той е влюбен в нея. На това тя неизменно отговаряше:

— Вие си измисляте! Той не ме понася и това е очевидно.

Наталия не можеше да разбере защо Николай така ѝ се сърди и се стараеше да го избягва. Успя да хване маршрутката и дори успя да седне до прозореца. Но при слизането се спъна в бордюра и падна така, че ѝ причерня пред очите.

Приближавайки се към вагона, тя накуцваше и се надяваше никой да не я види. Чорапогащникът ѝ беше скъсан на няколко места, полата изцапана, а единият ръкав на блузата окъсан.

Тогава се чу познат глас:

— Добро утро, Наталия. Какво ви се е случило? От ранна сутрин от парти ли се връщате?

Това беше Николай Сергеевич. Наталия почувства как в нея всичко кипи от негодувание.

Кога ще свърши това! Мъжът ѝ напусна, когато Люся беше на три години. Оттогава никакъв личен живот. Сега дъщеря ѝ е на деветнадесет и мисли за брак.

Работата също не ѝ носеше радост. Преди можеше поне понякога да си почине, а откакто Николай Сергеевич се появи, нищо вече не ѝ доставяше удоволствие. И сега, нататък всичко: разчовкана коляно, скъсани скъпи чорапогащници…И както черешката на тортата – тя забеляза сред пътниците зловещия дядо, както го наричаха тя и приятелките ѝ. Веднъж месечно той пътуваше до съседния град, винаги изглеждаше мрачен и никога не говореше с никого.

Самото му изражение напомняше зъл магьосник, а погледът му пронизваше до кости, карайки те да се почувстваш неуютно.

Другите пътници обикновено го отбягваха, често молеха да ги преместят в друго купе, ако дядото беше наблизо. Още от сутринта Наталия усещаше, че щом денят тръгна наопаки, този „отшелник“ със сигурност ще бъде във вагона ѝ.

Със скръстени ръце на гърдите, тя изгледа Николай Сергеевич със сериозен поглед.

— А на вас, Николай Сергеевич, явно нямате с какво да се занимавате, освен да измисляте глупости. Ако нямате личен живот, не означава, че можете да се бъркате в чуждия. Ще го кажа направо: не е ваша работа откъде и защо съм дошла. Работата си върша, както виждате, и униформата нося. Така че личният ми вид извън работа не е ваша грижа.

Наталия забеляза как бригадирът остана с отворена уста. Това я развесели, но не го показа външно. Обърна се и тръгна към вагона, стараейки се да не накуцва много.

„Ще ме уволни, сигурно — помисли си тя. — Е, да става каквото ще. Няма много работа тук, влаковете не стигат. Ще се хвана в някой завод, поне ще съм повече у дома.“

Преди тръгването Наталия се успокои. Раздразнението ѝ отмина. Пътниците не бяха виновни за нейните проблеми. Точно когато се канеше да провери вагоните, тя забеляза „отшелника“, застанал до купето ѝ.

— Здравейте — каза Наталия, но мъжът просто протегна билета си и мина покрай нея, без да каже дума.

„Както винаги“, помисли си тя и въздъхна. За миг затвори очи, за да се успокои, и си преброи до десет наум. Във вагона нямаше много хора, така че можеше да ги провери веднага по местата им.

Влакът потегли. Наталия тръгна по вагона, както обикновено, проверявайки дали всичко е наред. Безбилетници, както често се случваше, можеха да се промъкнат от съседни вагони. Тя надникна във всяко купе, попита пътниците дали всичко е наред.

Стигайки до купето на „отшелника“, Наталия леко отвори вратата.

— Всичко наред ли е? Нужно ли ви е нещо? Може би чай да ви донеса?

Към изненадата ѝ, мъжът вдигна глава и я погледна. Очите му се оказаха ясни и интелигентни, съвсем не такива, каквито си ги представяше.

— Да, ако може, чай — тихо отвърна той.

Наталия едва не изпусна таблата, чувайки гласа му. Този човек, който винаги беше мълчалив и мрачен, изведнъж заговори.

— Добре, след десетина минути ще донеса — отговори тя, затваряйки вратата.

Слагайки чая пред мъжа, тя чу неочаквано „Благодаря“ от него.

— Моля, — отвърна тя, затвори вратата и за миг спря в коридора.

„Какво му става? — помисли си Наталия. — Изведнъж заговори като нормален човек!“ Тя сви рамене и продължи нататък.

Когато стигна до края на вагона, Наталия забеляза в ъгъла на едно от празните купета странен чувал.

„Дано не е нещо опасно! Това ми липсваше само“, помисли си тя.

Тя се приближи внимателно и ритна чувала с крак. И изведнъж от него се разнесе тънък глас:

— Моля ви, не ме изгонвайте. Искам просто да замина колкото се може по-надалеч.

Наталия ахна. Чувалът се раздвижи, и когато погледна по-внимателно, тя осъзна, че пред нея не е чувал, а млада жена. И то много бременна.

Непознатата веднага се разплака.

— Моля ви, не ме гонете. Трябва ми просто да замина, нямам къде другаде да отида. Избягах от годеника си и свекърва му. Те искаха да ме изгонят, а детето ми да отнемат. Но аз няма да дам детето си никому!

Наталия разбра, че трябва да действа незабавно.— Тихо, успокой се. Ела, ела, ще отидем у дома. Ще те почерпя с чай и ще ми разкажеш всичко спокойно.

Момичето спря да плаче, но очите ѝ все още бяха пълни със страх. Наташа си помисли, че е съвсем млада, по-млада дори от дъщеря ѝ Люся. Кира — така се казваше непознатата — жадно ядеше сандвич, пиейки чай.

— Типична история — проговори тя малко по-късно. — Влюбих се, той уж също, но майка му беше против. И след това бременността… Не им хареса, че „кръвта“ няма да е „правилна“. Но на мен нищо не казаха. Аз съм сирак. Апартаментът ми е държавен, всичко е според закона. Те обаче бързо го прехвърлиха на тяхно име — уж за да купят нов. А после чух, че след раждането искат да ми отнемат родителските права, да ме обявят за психически нестабилна. За тях това би било лесно — майката на годеника е влиятелна. Детето щяха да оставят за себе си, а мен да изхвърлят на улицата. В най-добрия случай.

Наталия ѝ наливаше още чай, замислена как да постъпи.

— Не съм мързеливка, ако това си мислите — добави Кира, поглеждайки Наталия. — Мога всичко: да готвя, да чистя. Само да се установя някъде, а нататък ще се оправя. Моето дете няма да дам на никого.

— Добре, но се успокой. Не трябва да се нервираш така. Накъде си тръгнала, сама и без пари?

Кира сви рамене.

— Още не знам. Само по-далеч от тях.

Наталия въздъхна.

— Абе какво да правя с теб… Добре, ще те настаня временно при един друг пътник. Странен е, но не се бой от него. Винаги е такъв.

Кира грабна ръцете на Наталия.

— Благодаря ви, голямо благодаря!

Наталия я отведе до купето, където седеше мрачен отшелник.

— Това е съседката ви — каза тя, кимайки към момичето.

Мъжът я погледна бегло, намръщи се, когато видя корема ѝ, но нищо не каза и се обърна към прозореца. Наталия се върна в своето купе, седна тежко в креслото и издиша:

— Какъв ден. Какво пътуване! Дано по-скоро се върна обратно.

Тя погледна часовника. Времето вече беше късно, още малко и всички във вагона щяха да заспят. Днес се разминаха без пияни пътници — поне в това имаше късмет. На вратата се чу тихо почукване.

— Да? — отзова се тя.

На прага стоеше Николай Сергеевич.

— Може ли да вляза?

Наталия вътрешно се напрегна. Нима е научил за безбилетната Кира? Сега със сигурност ще я уволни.

— Наталия… — започна той.

— Антоновна — подсказа тя.

— Наталия Антоновна, дойдох да се извиня. Не бях прав, че ви говорих такива неща. Постъпих грозно. Вместо да помогна, почнах да ви обвинявам.

Наталия, изненадана, трудно намери думи:

— Ами… добре, приемам извиненията. И аз трябваше спокойно да обясня, а не да ви се карам…

Николай повдигна вежди.

— Ударихте ли се?— Да, малко — отговори тя с усмивка. — Коляно, лакът… Ще зарасне.

Той внезапно се разсмя.

— Страхотно ме нахокахте тогава! Направо мозъкът ми се подреди.

Тя се усмихна на смеха му и изведнъж предложи:

— Искате ли кафе? Имам невероятно вкусно, в пакетчета.

Седяха, разговаряйки като истински приятели. Николай повече не се опитваше да се държи като шеф и се оказа интересен събеседник. Наталия изведнъж усети, че той ѝ е дори малко симпатичен.

Това осъзнаване я притесни толкова, че тя поруменя и се обърна настрани. Николай едва успя да я погледне, когато силен тропот по вратата прекъсна момента.

— Разберете се там! — разнесе се възмутен глас на пътник. — Невъзможно е да се спи от някакъв шум!

Наталия изведнъж пребледня. Инстинктивно разбра за кое купе говори пътникът. Затича се натам, където бяха Кира и странният непознат. Озадаченият Николай тръгна подире ѝ. По коридора им се изпречи ужасяващ старец.

— Какво направихте с нея? — разтревожено извика Наталия.

Старецът я погледна с презрение:

— На пътничката ѝ започнаха родилни болки. Има ли лекар във влака?

Наталия продължи напред, объркани мисли се въртяха в ума ѝ. В купето Кира неспокойно се въртеше.

— Помогнете, моля ви! — едва сдържайки сълзи, проплака тя. — Струва ми се, че нещо не е наред.

Наталия се обърна към Николай:

— Е, шефе? Вече две седмици нямаме лекар!

— Близката станция? — попита той.

— След три часа и половина ще спрем в първото село, но там може също да няма лекар — каза Наталия, като го погледна осъдително.

Докато обмисляха какво да правят, ужасяващият старец се доближи до Кира.

— Спокойно, спокойно, не се притеснявай — каза той с мек глас. — Бебето може да се уплаши, ако ти паникьосваш. Дишай равномерно.

Той леко докосна корема ѝ, сложи ухо върху него и после се обърна към останалите:

— Раждането е започнало. Бебето не е в правилна позиция, за три часа могат да станат много неща. Трябва да помагаме.

Наталия широко отвори очи, а Николай кимна:

— Давайте, действайте.

Наталия искаше да закрещи, не разбирайки как може да се доверят на напълно непознат човек, но реши да се придържа към неговите инструкции. Тичаше за вряла вода, за хавлии. Николай стоеше в коридора, успокоявайки пътниците, които излизаха от купетата, за да разберат каква е суматохата.

След повече от три часа, малко преди да стигнат станцията, се роди здраво и крепко момченце. Ужасяващият старец стана и подаде свитъка на Наталия:

— Дръжте. Нека майката си почине.

Чувайки плача на бебето, хората в коридора започнаха да ръкопляскат, а една от жените възторжено възкликна:— Роман Романович Савицки! Та това сте вие! Вие спасихте мен и моя син преди двадесет години!

Дядото се поклони и бързо излезе от купето към тоалетната, за да измие ръцете си.

— Не греша, това е той… Когато дъщеря му почина при раждането, той напусна града, — прошепна жената.

На станцията за Кира и бебето пристигна линейка. Отшелникът също се приготви да слезе.

— А вие накъде ще пътувате? — изненадано попита Наташа.

— Ще отида с Кира в родилния дом, — каза той с усмивка, гледайки я. — Тя толкова прилича на дъщеря ми. Имам голяма къща, училището е наблизо в града, ще се грижа за тях. Ще намеря добър човек за Кира, ако тя иска да се омъжи. Днес разбрах, че да помагаш на другите е по-важно, отколкото да тъгуваш за собствената си болка.

Той си тръгна, а Наташа дълго го гледаше след него, подсмърчайки от сълзи, без да може да разбере защо всичко това я развълнува толкова.

След този курс тя се върна напълно изтощена.

***

Вкъщи я чакаше изненада — Люсиният годеник Игор бе дошъл да се запознаят. Наташа огледа трапезата, което Люся бе подготвила, и развълнуваната си дъщеря.

Игор също погледна Наташа с известно безпокойство.

— Учи ли или работиш? — попита го строго тя.

— И двете. Работя в автосервиз, разбирам от коли, баща ми ме научи. Уча задочно за инженер.

— И как е, добре печелиш ли? — поинтересува се Наташа.

— Не по-малко от твоята заплата, мамо, — отговори Люся усмихнато. — Той наема жилище близо до фабриката.

Наташа повдигна учудено вежди и уморено попита:

— А Люсинка обичаш ли? Тя има доста труден характер.

— Разбира се, че я обичам. Как човек може да не я обожава?

Младежът сияеше, гледайки Люся, а Наташа си помисли, че в главите на младите има само вятър. Бягат от дома, защото не намират разбиране, и раждат в купета на влакове.

Тя се усмихна и каза:

— Е, добре. Искате да се ожените — оженете се.

Люся радостно изписка и се хвърли да я прегръща, а котката Муся изплашена се качи на завесата. Годеникът също се усмихна щастливо и се опита да прегърне всички.

На сватбата на дъщеря си Наташа не беше сама. До нея, нежно държейки я за ръка, стоеше Николай Сергеевич, който напоследък често идваше в дома им. Люся шеговито казваше, че оставя майка си в надеждни и сериозни ръце.

Разказ от Надежда Бокова

Дереккөз