Алиса бутна вратата на входа и веднага усети как тежестта на нажежения въздух се свлече от раменете ѝ. Денят беше задушаващо горещ, дори леката ѝ рокля прилепваше към тялото и ѝ дразнеше кожата. Тимофей, петгодишният ѝ син, се влачеше рядом с нея, мързеливо тъпчейки с крачета.

– Мамо, хайде по-бързо… Уморих се! – заплака той, потривайки очи.

– Потърпи още малко, скоро сме у дома. Там е прохладно – отвърна Алиса и стисна малката му длан.

Дом. Тя мечтаеше за тишина. За това как ще си налее ледена лимонада, ще включи климатика и просто ще отпусне кракaта си на дивана, докато Тимофей играе в стаята си. Бяха се разходили толкова дълго днес, че момчето със сигурност ще заспи без капризи.

Алиса се изкачи до третия етаж и вече посягаше към ключовете си, когато внезапно застина на място.

Точно пред вратата ѝ стоеше жена. Зад нея се извисяваха чанти и пътнически торби, сякаш току-що се беше завърнала от далечно пътешествие. Тя беше облечена в избеляла памучна рокля, а на краката си носеше джапанки, износени до дупка.

До нея, облегнат на стената, стоеше момче на видима възраст около десет години, със стегнато изражение на лицето, очевидно не знаейки какво да прави.

Алиса объркано примигна.

Жената я погледна и в миг лицето ѝ се оживи.

– О, най-накрая! – въздъхна тя и бързо се изправи от клекнало положение. – Чакахме тук три часа!

– Извинете… – Алиса се намръщи. – Познаваме ли се?

Жената театрално разпери ръце, сякаш въпросът я беше обидил.

– Алиса! Та това съм аз, Галя! Братовчедката на майка ти!

Алиса замълча. Галя… Да, нещо такова имаше. Майка ѝ някога споменаваше за далечна роднина, но те не бяха поддържали връзка от години. И се бяха срещали само няколко пъти, когато Алиса беше още дете.

– Ем… Здрасти – каза тя неуверено, все още недоумявайки защо Галя стои пред нейната врата.

– Алиса, много ми трябва помощ! – гласът на Галина изведнъж стана трескав. – Дойдох тук за интервю. Мислех, че ще намеря квартира бързо, но досега не успях… А хотелите са толкова скъпи, просто не можеш да си представиш!

Алиса замълча, усещайки как тревога се разлива из нея.

– Няма да сме дълго, Алиса, честна дума! Само няколко дни! Не знам къде другаде да отида – Галина поклати глава отчаяно. – Имам син, разбираш ли? Къде да отида с него?

Алиса погледна момчето. То не каза нито дума, просто стоеше там, държейки раницата си като щит.

„Само няколко дни“, отекна в ума ѝ.

Тя се чувстваше притисната до стената. Вътрешният ѝ глас отчаяно шепнеше: „Не се съгласявай“, но да откаже на жена с дете, стояща пред вратата ѝ, ѝ се струваше невъзможно.

– Е, добре… – най-накрая въздъхна тя. – Но само за малко.

Галина разпери ръце от радост.

– Ох, благодаря ти! Благодаря ти, скъпа!

Алиса прекрачи прага на апартамента и веднага усети как чужд живот нахлува зад гърба ѝ. Галина енергично внесе чантите, а момчето срамежливо я последва.

– Къде да оставя нещата? – попита Галя с почти командващ тон.

Алиса помисли с тъга.

„Какво направих току-що?“Алиса се събуди от звук, който първоначално не можа да разпознае. Все едно някой тракаше с нож по дъска за рязане. Тя погледна телефона си. 6:47 сутринта.

В кухнята се чуваха бълбукане, съскане и звуци, които дразнеха слуха. Тя се надигна от леглото и се заслуша.

Галя.

Алиса облече халата си и излезе в коридора.

Галина стоеше до печката и бъркаше нещо в огромна тенджера. Въздухът беше наситен с миризмата на пържен лук. На масата се трупаха разхвърляни торби с продукти.

— Ох, добро утро! — каза весело Галина, дори без да се обръща. — Правя закуска. Децата трябва да ядат топло сутрин!

Алиса с мъка се опита да проумее какво става.

— Ама при нас има режим… Тимофей става по-късно…

Галя махна с ръка.

— Ех, хайде, свиквайте! Така ги глезят в града — зърнени закуски, сандвичи! Не, Алиса, децата трябва да се хранят нормално. Ще сваря борш, ще направя и пелмени, ще нахраниш момчето.

Само за няколко дни ги приютих.

Тя се огледа. Стаята за гости, в която трябваше да спят, приличаше на място, където вече живеят от месец. Нещата им не бяха просто в торбите — те бяха навсякъде. На стола висеше бельо, в банята стояха чужди шампоани и сапуни, до телевизора бяха нахвърляни детски книжки.

Всичко това изглеждаше толкова… трайно.

Тимофей, който се беше събудил от шума, излезе от стаята с недоволно изражение.

— Мамо, сега някой живее ли при нас? — попита той прозявайки се.

Галина се обърна към него с широка усмивка.

— Тимо, сядай! Направила съм ти каша, елдена, много полезна!

Тимофей погледна с подозрение чинията пред него.

— Не обичам каша.

— Ех, опитай! Моя Мишо така го храня, гледай как расте здрав и силен!

От другата стая излезе Миша. Той седна на масата и започна да яде, без да каже нищо. Тимофей застана до майка си и тихо прошепна:

— Кога ще си тръгнат?

Алиса сведе поглед.

— Скоро, миличък, скоро.

Но точно в този момент Галина каза:

— Ох, още не съм си намерила работа. Май ще поживеем още малко при теб, става ли? Няма да ходим на улицата, нали?

Алиса застина.

Още малко​?Тя искаше да каже нещо, но Галя вече се суетеше из кухнята, сякаш беше стопанката на дома.

— Алиса, слушай, имам една молба… Утре трябва да отида на среща, можеш ли да погледаш Мишо?

— Чакай, но аз имам работа…

— Е, ти нали работиш от вкъщи, за теб е по-лесно! — махна небрежно с ръка Галя.

Алиса пое дълбоко въздух.

Тя просто ме използва.

Тимофей я хвана за ръката и я погледна тревожно в очите.

— Мамо, не искам те да живеят тук.

Да не мислиш, че аз искам?

Но да го каже на глас, все още не се осмеляваше.

Алиса се чувстваше като затворничка в собствения си апартамент. Вече бяха минали две седмици, откакто Галина и синът ѝ „временно“ се бяха настанили при нея. Нещата на братовчедка ѝ бяха навсякъде, а навиците на Галина отдавна не бяха просто дразнещи – те станаха непоносими.

— Алиса, имаш ли още мляко? Мишо обича да пие преди лягане, но нашето свърши — каза Галя, надничайки в хладилника.

Алиса я погледна раздразнено.

— То беше за Тимофей.

— Ех, ще купиш още! Така или иначе ходиш до магазина.

Тимофей, чувайки разговора, тихо измърмори:

— Това е нашето мляко.

Но Галя вече се беше разсеяла, дрънкайки с лъжичка в чашата си.

Алиса все повече усещаше, че апартаментът вече не ѝ принадлежи.

Прибрах ги от добрина, а сега се чувствам като чужда в собствения си дом.

Но истинският кошмар започна на следващия ден.

Когато се прибра у дома след работа, тя застина на прага. В антрето имаше още един чифт обувки, мъжки. Чужди. Големи.

От кухнята прозвуча груб мъжки глас:

— Е, вече съм тук.

Алиса бавно влезе в стаята и видя мъж.

Олег. Мъжът на Галя.

Същият този, който беше я изоставил.

— Олег реши да дойде, за да ме подкрепи — радостно обяви Галя.– Нали каза… че си е тръгнал.

Галина махна безгрижно с ръка.

– Къде ще ходи! Наложи се да му обясня, че без него ми е трудно. А и на сина му е нужен баща. Засега ще остане тук, а после ще намерим нещо друго.

Олег остави вилицата и погледна Алиса.

– Апартаментът ти е, разбира се, малък, но няма как – ще изтърпим няколко седмици.

Няколко седмици?

Още един възрастен мъж в нейния апартамент?

Тимофей надникна от стаята си и уплашено се вкопчи в ръката на майка си.

– Мамо, а той сега ще живее тук с нас?

Алиса се взираше в този нахален, непознат за нея мъж, който седеше на масата ѝ, и чувстваше, че трябва да направи нещо.

Но Галина я изпревари:

– Какво стоиш там? Влизай, ще пиеш ли чай?

Сякаш тя беше господарката тук.

Алиса усещаше как въздухът в апартамента се сгъстява, става тежък, чужд. Всичко в нея крещеше да изгони тези хора, но Галина и Олег си седяха на масата, сякаш нищо не се бе случило.

Тимофей, притиснат до краката ѝ, прошепна:

– Мамо, страх ме е.

Това беше последният сигнал.

Алиса нямаше повече намерение да търпи.

Тя си пое дълбоко въздух и стабилизира гласа си:

– Галя, Олег, време е да си тръгвате.

На масата мълчанието се спусна като тежък облак.

Галина примигна, сякаш не разбра думите.

– Как така?

– В буквалния смисъл. Повече не мога да живея по този начин. Приютих ви за няколко дни, но изминаха вече три седмици. Завзехте целия апартамент, Тимофей вече не се чувства у дома. Омръзна ми.

Галина веднага смени тона:

– Алиса, не можеш просто така да ни изгониш! Нали сме роднини!

Роднини?

Роднини, които се възползваха от добротата ѝ, живееха на нейни разноски, без никакво уважение към границите ѝ?Алиса здраво хвана Тимофей за ръката.

— Не, Галя. Вие не сте ми никой.

Олег, който досега мълчеше, изсумтя:

— Айде, стига, жено. Пречим ли ти? Нима не можеш да бъдеш малко по-добра?

Алиса го погледна с непоколебим поглед.

— Мога. И вече бях. Достатъчно. Събирайте се и напускайте.

Галина скочи:

— Алиса, не разбираш, нямаме друг изход!

— Това не е мой проблем.

Достатъчно, край. Тя беше изморена.

Алиса се насочи към входната врата и я отвори широко.

— Половин час. Ако след половин час още сте тук — викам полиция.

Галина дишаше тежко, лицето ѝ беше изкривено от гняв.

— Ти си просто бездушна кучка.

Но на Алиса вече не ѝ пукаше.

Тя мълчаливо наблюдаваше как Галина трескаво тъпче нещата си в чантите, как Олег мърмори нещо под носа си, как Миша, без да вдигне очи, бавно обува маратонките си.

Те си тръгнаха и Алиса затвори вратата.

В апартамента настъпи тишина.

Тимофей тихо попита:

— Мамо, те наистина ли няма да се върнат?

Алиса клекна пред него и го прегърна.

— Не, миличък. Никога.

Тя пое дълбоко въздух. Домът отново беше неин.

И никога повече нямаше да позволи на когото и да било да прекрачи границите ѝ.

Дереккөз