— А връзките на обувките да изгладя ли, ваше недоубито величество?! – извика Лариса, като рязко се обърна към съпруга си. – А преклонът достатъчно нисък ли е, или трябва да падна на колене пред теб?​​

— Лора, какви са тези нападки? – намръщи се Борис. – Казах ти спокойно, че искам пържено пиле за вечеря. Само това! Казах го сутринта! А ти какво ми предлагаш?​​

— За твоето пиле не ми остана време, а макарони с кренвирши – това е нормална храна!​​

— Откога това е нормална храна? В тях има повече химия, отколкото продукт! Аз не мога да тровя тялото си с такава гадост!​​

— Боря, но това не е причина да хвърлиш чинията в стената! – викна Лариса. – А сега взимай метлата и почисти всичко след себе си!​​

— Аз самият ли трябва да чистя този боклук? – изръмжа Борис, скачайки от масата. – Ти почти целенасочено ме тровиш, а аз трябва да чистя за това?​​

— А не ти ли се струва, че много се мислиш за нещо велико? – каза Лариса, като метна кърпата на рамото си и застана с ръце на хълбоците. – Господар на живота ли се почувства? Та аз ще те върна на земята бързо!​​

— Лариса, дръж се прилично!​​

— А хвърлянето на чиния с макарони в стената за теб върхът на приличието ли е?​​

— Изразявах възмущението си! – отвърна Борис. – Може би малко по-емоционално…​​

— Е, сега с тези същите емоции почисти! – Лариса хвана по-здраво кърпата, за да стимулира съпруга си. – Изобщо няма да гледам, че си генерален директор! Ще те наредя като обикновен Борька по дължина и ширина!​​

— Лариса, това е некултурно!​​

— Боря, стига с високомерния си тон и умните думички! И аз ги знам всички, при един и същ преподавател ходихме!​​

Не гледай, че имам висше образование и стаж като градска дама над десет години, ще те поставя на мястото ти по нашему, по селски!​​

— Беше проста и такава си остана! И защо въобще ме последва в града? – измърмори Борис, хващайки метлата.​​

— Слушай, господарю! – каза Лариса. – Гледам, че не само си се пременил като градски човек, но и си забравил корените си! Сега ще те върна на грешната земя! Ще ти покажа откъде си излязъл!​​

Лариса взе саксията от прозореца, извади растението от нея и изсипа почвата право върху главата на съпруга си.​​​

— А сега размажи я по лицето и ще е като в онези прекрасни времена, когато мечтаехме на сеновала за града!​​

Лариса се смя толкова силно, че сълзи ѝ потекоха от очите! Година! Цяла година мечтаеше да направи това или нещо подобно.​​

Борис никога не беше подарък, но напоследък, повече от година – определено, беше станал просто непоносим!​​

***​​

По волята на началната учителка Боря и Лариса, заради непоносимото си поведение, бяха настанени на първия чин пред учителската катедра. Тъй като вече не можеха да се закачат, се наложи да слушат въпросния учител.​​​

Единадесетте години в училище минаха неусетно.​​​

— Лора, Боря – казваше Наталия Анатолиевна, — имате светли умове и прекрасни мозъци! Трябва да продължите образованието си! Ако заминете за столицата, ще ви напиша препоръки!​- Благодаря, Наталия Анатолиевна, – промълви Лариса, смутена, – и ние така мислехме, но е страшно!

– Точно както с Боря през цялото време в училище се подкрепяхте един друг, така и там ще се държите заедно! Всичко може да се преодолее заедно!

Родителите обаче не оцениха стремежите на младите хора.

– Че кой ви чака там! – възкликна майката на Лариса. – Там и без вас умниците са достатъчно!

– Мамо, но там има перспективи!

– С вашите перспективи, скоро в селото никой няма да остане! Кой ще сее хляба? Какво, с перспективи ли ще се храните?

– Дъще, – включи се бащата, – там изкушенията са много, животът е красив, но безсмислен! Един път да сбъркаш, и няма да има нито учение, нито перспективи!

По-добре останете тук с Борка! Ще завършите училището в селото, ще направим сватба, ще строим дом! И ще живеете като хората!

– Татко, но какво си видял освен нашето село и съседното? – попита Лариса с укор. – Пред нас е целият свят, а ние трябва тук да гнием?

– Значи, ние с майка ти тук гнием? – бащата поклати глава. – Добра дъщеря сме отгледали, няма що!

– Тате, дори учителката казва, че с Борис сме умни! Всичко ще бъде наред! – Лариса се опитваше да убеди родителите си.

– Не, и това е краят! – заяви бащата. – А ако избягаш, считай, че си родена сирак!

И майката потвърди това.

Но никой не убеждаваше Борис да остане.

– Искаш – заминавай, – каза му майка му. – Само помни, че няма с какво да ти помагам! Имаш още три братя и две сестри! Не искаш да останеш и да помагаш, тогава пътя направо пред теб!

– Мамо, какво говориш? – Борис си чешеше тила. – Тук няма да изкарам пари. Но там ще се уча, ще си намеря работа, ще ви пращам пари!

– Боря, кого се опитваш да заблудиш? Ще заминеш с тая Лорка, тя ще те оплете, ще те натовари с домакинството, ще те застави до стената!

И добре ако поне ми се обадиш да попиташ дали сме живи или сме свършили мъките!

– Мамо, не ми ли вярваш?

– На баща ти вярвах, а къде е той сега? И той замина за работа, пет години няма нито вест, нито кост! На него приличаш! Домът ти не ти е мил, затова няма да те държа!

Без материална подкрепа е тежко, но без морална е още по-трудно.

Борис, щом прекрачи прага на родния си дом, някак си успя да остави ситуацията зад гърба си, но на Лариса никак не ѝ беше лесно.

Вече се беше обадила от столицата вкъщи, но родителите ѝ дори не искаха да говорят с нея.

Както някога в училище, младите хора намираха утеха един в друг.Когато Боря и Лариса заедно се противопоставяха на целия свят, между тях не можеше да не възникне истинска, искрена и силна любов.

Ако в Москва те заминаха с обикновена симпатия един към друг, то на място ги връхлетя онова чувство, което се среща само в романите.

Благодарение на любовта и подкрепата, които си даваха, те преодоляха много трудности.

— С ужас си спомням времето, когато учехме — разказваше Лариса на колежката си, когато вече след университета започна нормална работа. — Първо хостел, после стаичка в общ апартамент, а след това малко жилище в краен квартал, само пътят до университета и обратно отнемаше почти четири часа!

— А нима не бяхте женени? — попита Алла. — Могли сте да поискате отделна стая в общежитието и така нямаше да ви се налага да пътувате.

— Отложихме сватбата, докато вземем дипломите — отвърна Лариса. — А и беше толкова трудно, че нервите ни бяха на предела. Колко често сме се карали! Ако бяхме женени, щяхме да се разведем!

— Но все пак устояхте, нали? — попита Алла.

— И аз не знам как успяхме — каза Лариса и тежко въздъхна. — Седяхме без пари, делихме една наденица на двама ни, дори се наложи три седмици да спим на гарата. И това, въпреки че работехме след занятията! Ако не беше работата, щяхме да си останем на гарата.

Алла се разсмя:

— От бездомници до дипломирани специалисти! Това означава да има човек цел и упоритост!

— Аллочка, ако не беше Боря, кълна се, мислех да се върна вкъщи. Ръцете ми падаха, от глад ми се замъгляваше съзнанието. А той постоянно ми казваше: „Човек всичко може да издържи, само не губи духа си!“ А аз вече бях паднала, лежах си, а той все ме дърпаше напред!

— Морално?

— И физически! Дори веднъж ме занесе на лекциите!

— Господи, как учеше така? — възкликна Алла.

— Ако имах избор, нямаше да уча — отвърна Лариса. — Ти си от Москва, нали? Вкъщи винаги ще те нахранят и стоплят. А за нас… наистина не исках да пропаднем.

Сила на волята и упоритост, подкрепени от любовта и взаимната подкрепа, позволиха на младото семейство не само да се задържи над водата, но и уверено да расте.

Както някога се вкопчиха в науките, така се вградиха и в работните си дни. За което, колкото и да е невероятно, спечелиха уважението на колегите и благоразположението на началството.

— Виж, вече си началничка — Борис прегръщаше съпругата си.

— А ти вече не си просто служител! — Лариса му отвръщаше нежно. — Началник на отдел!

— След три месеца ще го оглавя! — спокойно отвърна Борис с радостна усмивка. — Трябва да отговаряме на позициите си!

— Как така? — не разбра Лариса.

— Ами вече сме ръководители, а като стил на говорене, като поведение…извини, но ми подхвърлиха… — каза той. — Накратко, казват, че личи нашият селски произход.

— А какво лошо има в това? — учуди се Лариса.

— Лошо — нищо, но отношението е снизходително. Трябва да вземем уроци по реч и поведение.Намерих една дама — каза той, отваряйки тефтер, — Амалия Евстахиевна, — прочете на срички Борис. — Тя е готова да ни научи на обноски.

— Боря, нали за дете мислехме? — каза тъжно Лариса. — Вече съм на двадесет и седем…

— Скъпа моя, ще имаме дете! Само се замисли: ако се фокусираме върху поведението си, това ще укрепи позициите ни на работа.

А и може да се изкачим още по-нагоре. Нуждаем се от стабилност с жилището, докога ще се местим от един наем в друг?

Дори Борис Амалия Евстахиевна успя да доведе до сълзи няколко пъти, камо ли Лариса. Но възпитанието — то е като дресировка, дава резултати, дори когато се съпротивляваш.

И сметките на Борис се оказаха правилни. Лариса я повишиха, стана началник на цялото подразделение, а Борис така и не можеше да свикне с нито един кабинет за цели три години.

Я по-висока длъжност, я за шест месеца го изпратят в периферията като голям началник, след което се връщаше с още едно повишение.

Започна да мисли за кола, а на новата длъжност му осигуриха шофьор с автомобил. Квартирата също стана тяхна собственост. Първо я ползваха като служебна, но по-късно я получиха като награда за безвъзмездно използване с право на прехвърляне.

— Борис Петрович! — шеговито го посрещаше Лариса, когато се връщаше от работа. — Радвам се да ви приветствам вкъщи! Желаете ли да вечеряте?

— Желая! — отговаряше с усмивка той. — А моята най-скъпа съпруга ще ми прави компания?

— С удоволствие, но наследникът ни обърка всички планове! — отвърна Лариса и с любов погали заобленото си коремче.

Най-накрая чакаха дете.

Няколко месеца преди раждането, когато Лариса вече трябваше да си стои вкъщи, а и след раждането на сина им, когато беше редно да не мисли за работа, тя посрещаше мъжа си полушеговито, все едно беше грижовна домакиня на съпруг високопоставен държавен служител.

Чин Борис си имаше, това беше ясно, но и самата Лариса не беше излязла в болнични от най-ниската длъжност.

Въпреки това ѝ харесваше да угажда и да се шегува, и всички първоначално разбираха, че това е просто на игра.

Борис веднъж се пошегува:

— Посрещай ме с подгряти на радиатора чехли, за да се почувствам домашно уютно веднага щом се прибера!

Не беше трудно. Лариса сложи домашните му чехли на радиатора преди да се прибере, а после тържествено му ги донесе на възглавничка.

Смяха се от сърце. Но следващия път Борис я помоли винаги да го чака така, но без тържествената част.

После веднъж каза, че би било добре да сервира вечерята „като в ресторант“.

— Знаеш ли, свиквам с тези протоколни неща, някак си не ми е уютно, когато всичко е обикновено…

— Няма проблем — каза Лариса с усмивка. — Амалия Евстахиевна ми е набила тази наука в съзнанието.

И Борис започна да иска все повече. Един ден случайно отбеляза:

— Та ти си вкъщи, какво ти струва?Първо думата „моля“ изчезна от молбите му. После изчезна и „благодаря“ от речника му напълно. И някак незабелязано се случи така, че Борис започна да изисква. А когато исканията му не се изпълняваха, той се ядосваше страшно.

Може би винаги е имал тази черта в характера си, а може би шефският стол така е разместил полукълбата в мозъка му, но започна да изисква сериозно!

Той изискваше преклонение, особено от подчинените си, които се страхуваха да кажат и дума без изричното му разрешение.

Лариса обаче знаеше, че този цирк, разиграван от съпруга ѝ, ще приключи веднъж завинаги, когато тя се върне от майчинство и седне на своя собствен шефски стол. Затова понасяше всичко и чакаше.

Само че търпението не е безкрайно, особено когато на ръце държиш едногодишно дете.

И така, вместо да поднесе печена пилешка вечеря, поднесе варени макарони с наденички. Леката конфронтация завърши с хвърлена в стената чиния.

***

Тя избухна в щастлив смях, пропускайки момента, в който Борис захвърли метлата и отърси от себе си пръстта.

— Можеш да изведеш селото от жената, — проговори той с яд, — но селото от нея — никога!

— А ти кой си, а? — запита с усмивка Лариса. — Оня от същото село, нали? Какво, из калта до княжеския трон си се издигнал?

— А защо тогава се държиш като някой дребен помешчик? Командваш и изискваш, всички пред теб да коленичат!

— Добре, че пред подчинените си се правиш на голям началник, ама аз съм ти жена! Не съм някаква слугиня за три стотинки! Жена съм ти!

— Точно затова ти първа трябва да показваш уважение към мъжа си! — извика той.

— А защо да те уважавам? Заради това, че ме използваш като прислужница? Или защото никога не съм чула добра дума от теб? А може би трябва да те уважавам, защото хвърляш вечерята в стената, за да не ми е скучно?

— Нали те помолих… — промърмори засрамено той.

— Не, Боря. Ти не помоли, ти изискваше. Разпореди се. А когато заповедта ти не беше изпълнена, постъпи като последния негодник! — Лариса си пое дъх и с тих, спокоен глас продължи: — Ние няма да сме семейство. Ще подам молба за развод. Разбирам, когато човек се стреми към нещо, но когато постигне успех и се превърне в такава мерзост, по-добре би било да беше останал в селото!

И се разведоха. И тя не съжаляваше. Понякога си спомняше за Боря и по свой начин щеше да му съчувства, но никога не възнамеряваше да се връща.

— Човек с власт трябва първо да остане човек! Може да се издигне от калта в княжество, но е също така възможно да падне отново във калта!

Години по-късно тя научи, че заради характера си Борис претърпял истински крах и бил изпратен в най-северните краища да ръководи нещо дребно и незначително.

Калта сама го беше намерила…

От калта в княжество – и обратно.

Автор: Виталий Захаренко

Дереккөз