На закуска Марина направо зашемети Надежда Ивановна с изказването си, като попита с мазен глас:

— Мамо, в събота искам да те запозная с един човек, ще го поканя на обяд. Ще си у дома?

— Разбира се, че ще съм! — Надежда Ивановна не започна да разпитва Марина кой е този човек и откъде е. „Ще го доведе — ще видя сама“, помисли си тя. Но вътрешно се учуди. Марина отдавна беше разведена, а бившият й мъж ѝ беше отнел всяко желание да се омъжва пак. „А сега какво? Явно е или красив, или богат“, мислеше си тя с усмивка.

Надежда Ивановна живееше заедно с дъщеря си Марина и внука ѝ Фьодор. Тримата се разполагаха удобно в тристайния си апартамент, като всеки имаше своя стая. Когато Маринин бивш съпруг, Виталий, си тръгна, всички сякаш въздъхнаха с облекчение.

Фьодор дори не помнеше баща си — той веднага се беше преместил при майка си в друг град, оженил се повторно там и оттогава не се беше появявал. Пращаше някакви дребни пари, но, както казваше Надежда: „Бог да го съди, ние и без него си имаме всичко необходимо“.

Самата Надежда Ивановна беше отгледала Марина сама. Цял живот работеше като фризьорка в салона до дома си. Работата ѝ харесваше — правеше хората красиви, а и благодарните клиенти често ѝ оставяха бакшиши, които тя с радост приемаше. „И това е помощ все пак“, казваше си тя.

Първоначално Надежда Ивановна съжаляваше, че Марина избра медицинското училище вместо да остане да работи с нея в салона. Но дъщеря ѝ също беше намерила призванието си. Работеше с удоволствие — денем в поликлиника като медицинска сестра, а след това масажираше или правеше инжекции на деца по домовете.

Така живееха през последните пет години. Надежда, след работа, купуваше продукти и някоя сладка за внука, а у дома я чакаше Фьодор. На следващия ден Марина отиваше на смяна в клиниката или се занимаваше с частни поръчки.

Животът им беше подреден и спокоен.

В събота, малко преди обяд, звънецът на вратата иззвъня. Марина, зачервена от вълнение и пременена, веднага се затича да отвори. Надежда с любопитство я наблюдаваше отдалеч. А за кого ли толкова се стараеше дъщеря й?

Чу се шепот, а след миг внезапно Фьодор се развълнува, изтича към вратата и извика радостно:

— Чичо Миша дойде!

Любопитството на Надежда Ивановна достигна връхна точка, затова излезе от стаята си, усмихвайки се приветливо.

В просторното антре стоеше млад мъж, леко смутен и със сдържана усмивка.

От едната му страна сияеше Марина, а от другата — Фьодор, който беше увиснал за крака му, държейки го за ръката, доволен.

— Бабо, гледай, чичо Миша е тук! — извика гордо Фьодор.Личеше си, че се познават не от вчера.

— Здравейте, Надежда Ивановна! — младежът ѝ подаде кутия с любимите ѝ шоколадови пасти. — Казвам се Михаил… аз и Марина… с Марина ние…

— Мамо, това е Мишо. Той учеше в нашето училище, но беше две години по-малък от мен. Сега работи в района във фабрика за вентилатори. Мишо си поряза пръста и дойде в поликлиниката. Представяш ли си, той още в училище бил влюбен в мен, а аз изобщо не го забелязвах, нали беше малък тогава — весело обясняваше Марина, хвърляйки погледи към Мишо. А той ѝ кимаше благодарно.

— Е, влизайте де, — любезно ги покани Надежда Ивановна, но наум си помисли, че този Мишо и сега изглежда като дете. Какъв ли пък е този човек, какво Марина намери в него? Ето, има си син, Фьодор, който скоро ще стане на шест, а Мишо явно е на двайсет и три, но изглежда още по-млад.

— Е, как ти се струва? — попита Марина вечерта, след като изпрати госта и сложи заспалия Фьодя да си легне. — Нали е страхотен? Мамо, не можеш да си представиш, той е направо невероятен! А забеляза ли как Фьодор го харесва? Играли сме заедно само пет пъти и ето, че Фьодя вече е неразделен с него. А Мишо така добре се занимава с него! И знаеш ли, Фьодя дори го слуша.

А освен това Мишо вечер работи като таксиметров шофьор, за да спестяваме за сватбата си. Искаме да се оженим и известно време да живеем тук при теб. Какво би казала за това? Мишо взе стая на кредит, не живее с родителите си. Планираме да дадем стаята под наем, да съберем пари за квартира, а после ще се преместим. Какво мислиш, мамо?

Надежда Ивановна беше леко объркана от всичко. Явно Марина не спираше да го хвали, очите ѝ направо светеха от вълнение, а беше казвала, че никога повече няма да се омъжва.

Колко време пък са заедно, че вече са успели да си направят такива планове?

— С Мишо сме заедно четири месеца, — сякаш четейки мислите на майка си, продължи Марина. — Мамо, още не си казала, хареса ли ти Миша? — дъщеря ѝ гледаше очаквателно, сякаш това беше въпрос на живот и смърт. Надежда Ивановна не знаеше какво да отговори и изплю първото, което ѝ хрумна:

— Изглежда като добро момче, само че е още младичък!

— Добър е, мамо, ти дори не можеш да си представиш колко добър! Значи, Миша ще се премести при нас, нали? Стаята му вече има наематели.

Надежда Ивановна направо щеше да се задави от изненада:

— Как така ще се премества? Вече? А ние как ще живеем така?

Пред очите ѝ сякаш профуча целият ѝ живот.

Как Маринка се беше родила, как порасна, доведе тогава този Виталий, после се роди Фьодя, а след това Виталий си тръгна.

И сега, когато всичко най-после започваше да се подрежда, Марина иска да доведе някакъв си Миша в дома им?— Мамо, но аз по очите ти виждам, че не си доволна? Какво си мислеше, че и аз, като теб, ще бъда сама цял живот? — учуди се Марина.

— Ами ти нали така сама каза? — напомни Надежда Ивановна.

— Сама казах… — обидено погледна Марина майка си. — И какво като казах?

Точно тогава на вратата на детската стая се появи сънен Фьодор.

— Мааамо, събудих се и не мога да заспя! Мамо, а вуйчо Миша кога пак ще дойде?

— Така, ясно е, всички сте се наговорили! Хайде, Федя, ще ти разкажа приказка — за къщичките на зайчето и лисицата. Едната е от кори, а другата от лед! — Надежда Ивановна тръгна с внука си към детската, а Фьодор се чудеше и питаше: — Бабо, а какво значи — от кори?

Но на сутринта Надежда Ивановна вече беше омекнала. Тя по принцип лесно се успокояваше. Тръгвайки за работа, предложи:

— Мариш, покани го на вечеря оня твоя, че май не го огледах както трябва. Така или иначе ще живеем заедно. Трябва поне да се опознаем по-добре!

Марина светна от радост: — Мамо, благодаря ти! Знаех си, че ще ме разбереш! Само не мисли лошо за него, мамо, той е…!

— Такъв, онакъв, знаем ви вас! — измърмори под носа си Надежда Ивановна, докато затваряше входната врата.

Наистина ли всичките ѝ планове за спокоен живот ще се сринат ей така, за миг? Та тя самата още не е стара, иска ѝ се да си поживее нормално! Но някъде около седмица по-късно за Надежда Ивановна започна нов живот.

Нещата на зетя се оказаха много малко и всичко се събра в гардероба на Маринка. Сватбата организираха за месец напред, а заявление вече бяха подали.

Рано сутрин, когато всички още спяха, Миша тихо ставаше и тръгваше да таксува. Извозваше хора от железопътната гара до работните им места. После се прибираше вкъщи, хапваха каша с Фьодя, след което той го водеше на детска градина и бързаше за работата си във вентилаторния завод. Вечер всичко се повтаряше — след вечеря Миша пак таксувал, като возел работохолици и любители на нощния живот до домовете им със своята не съвсем нова, но прилична „Гранта“.

През уикендите, още първата седмица, Миша оправи всичко, което беше счупено вкъщи. Тоалетното казанче, микровълновата, фурната на печката и телевизора в кухнята. А междувременно Марина, Федя и той успяваха и да се разходят, и да купят всичко необходимо, което Надежда Ивановна беше заръчала.

— Какъв енергичен човек, много го бива! Той винаги ли е толкова пъргав? Главата ми се завъртя от него! — учудваше се Надежда Ивановна. На което Марина с гордост отговаряше:

— Миша е още по-добър, отколкото си мислиш, мамо!Една вечеря, вече след скромната сватба в семеен кръг, Миша се беше отпуснал и изведнъж се пошегува:

— Е, Марина, мамата те омъжи, ама тя самата нали е още млада и красива жена.

Надежда Ивановна погледна изненадано към зетя, а Марина го бутна леко с крак под масата: — Какво правиш, Миша?

Той се изчерви: — Ами, просто… се пошегувах.

Но Надежда Ивановна наистина се изненада, макар и не от безцеремонността на зетя. Все повече ѝ харесваше Миша с всеки изминал ден и се радваше за дъщеря си и внука Федя.

Просто странно, но зетят улучи точно. Преди няколко дни Надежда Ивановна беше имала клиент. Мъж, приблизително на нейната възраст, който по някои признаци изглеждаше неженен.

И говореше с Надежда толкова приятно, че нещо в душата ѝ сякаш откликна, не го беше очаквала от себе си.

— Ръцете ви, Наденка, са толкова меки — сякаш бих седял в креслото ви и не бих си тръгнал.

Името ѝ беше изписано на джоба на бялата престилка, и той го беше прочел, а после го каза — Наденка.

Сега идваше да се подстригва през ден, а колежките се смееха. Той обаче се появяваше и молеше:

— Оставете ми повече коса, Наденка, че после няма да има какво да се подстригва. А аз вдругиден пак ще дойда, да оправим слепоочията. Такъв верен клиент Надя никога не беше имала. А вчера тя излезе след работа, а Леонид я чакаше отвън.

— Не съм много обрасъл, но не успях да си измисля повод да дойда. Не съм свикнал да ухажвам жени. Жена ми отдавна си тръгна, мислех, че ще си остана сам до края. Но ето срещнах толкова чудесна жена. Не знам какво да правя занапред, може ли да се разходим?

И сега Надежда Ивановна се среща с Леонид и не знае как да каже на децата си за това.

Но когато Леонид Матвеевич ѝ предложи брак, тя трябваше да се разкрие:

— Марина, Миша, в събота на обяд ще дойде един човек. Искам да ви го представя!

В събота, вече към обяд, Надежда беше силно притеснена. Марина и Миша сами се захванаха с готвенето за обяда, а Федя тичаше наоколо и питаше: — Бабо, защо днес си толкова красива?На вратата позвъниха, Марина отиде да отвори и видя, че майка ѝ е развълнувана.

Леонид Матвеевич влез с цветя и торта, личеше си, че за него това също не беше обичайно – да бъде младоженец.
– Ето, запознайте се, това е Леонид Матвеевич – Надежда Ивановна се обърна към дъщеря си и зет си.

– Чичо Льоня! А ти как си попаднал тук? Ей това е изненада! – възкликна Миша.

– Вие се познавате ли? – смаяно попита Надежда Ивановна.

– Е как да не! Това е чичо Льоня, какъв номер само! Той ми е колега от завода, с когото обикновено на обяд си разказвахме живота. Разправях му, че съм се оженил за момиче, в което съм влюбен още от училище, че имаме син Фьодор и че бих искал да имам и дъщеря. И че тъщата ми е страхотна – красива и умна, а жена ми Марина прилича на нея. А чичо Льоня веднъж ме попита:

– А къде точно работи тази твоя страхотна тъща Надежда Ивановна? Е, казах му, че работи в салон за красота на улица Паркова, до парка. Ах ти, чичо Льоня, хитрец такъв, как така се получи, че аз ти намерих тъща! – възхитено попита Миша.

След месец отпразнуваха още една сватба в тесен семеен кръг, а Леонид Матвеевич покани младата си съпруга да заживее при него и да бъде стопанката на дома му.

Надежда Ивановна сега се шегува:

– Ех, какъв зет си имам, Мишка ни мой! Такъв находчив – успя да омъжи тъщата!

След година Марина и Миша се сдобиха с дъщеричка – Иришка. Но младите баба и дядо, Надежда и Леонид, Марина и Миша не бързат да натоварват с грижи – сами се справят засега.

Нека младоженците поживеят за себе си, да наваксат времето, а баба и дядо ще станат, когато им дойде времето!

С пожелания за здраве и любов за всички тях! Благодарности от сърце за харесванията, отзивите и абонаментите!

Моля, споделяйте любимите си разкази в социалните мрежи – това ще бъде радост за автора.

Дереккөз