Олга стоеше пред вратата на апартамента си и със страх въртеше ключа в ключалката. Не пасваше. Опита отново, бавно, стараейки се да не изпада в паника. Нищо. Устните ѝ потрепериха, дланите ѝ се изпотиха. Ключовете не пасват. Вратата е заключена.

Тя и Андрей живееха тук седем години. Всичко беше познато в този апартамент – сивата входна врата, изтърканите ъгли на рамката, драскотината от първото им куче, което така и не остана с тях. Тук тя прекарваше вечерите си, гладеща ризите на съпруга си, заспиваше в общата им спалня. А сега не я пускаха вътре.

Олга извади телефона и набра номера на Андрей. Сигналът звучеше, но той не отговори. Опита още веднъж. И още веднъж. Напразно. Телефонът беше изключен.

– Нещо се е случило? – чу се глас зад гърба ѝ.

Тя рязко се обърна. Беше съседката им от етажа, Мария Семьоновна. Олга я познаваше отдавна – възрастна, самотна жена, която винаги забелязваше всичко и първа разбираше новините в блока.

– Аз… не мога да вляза вкъщи – изтърси Олга, усещайки как гърлото ѝ се стяга.

Мария Семьоновна я погледна съчувствено и въздъхна.

– Дъще, ами заключалката е нова.

– Нова ли?! – Олга почувства как устата ѝ пресъхна.

– Преди десетина дни я смениха.

– Кой?!

– Ами кой, ако не свекърва ти. Дойде с един мъж, майстор беше, той свърши всичко…

Олга застина. Свекърва ѝ?!

– Къде е Андрей? – попита тя остро.

Съседката вдигна рамене.

– Не знам, дъще. Отдавна не съм го виждала.

Това е някаква грешка. Това не може да е истина.

Олга с омекнали от шока крака слезе долу и почука на вратата на свекърва си. Очакването ѝ се стори безкрайно. После се чуха тежки стъпки, вратата се отвори. На прага стоеше Лариса Павловна – висока, слаба жена с къса коса. Тя премери Олга с поглед от глава до пети, кръстоса ръце на гърдите си и се усмихна – студено, с оттенък на превъзходство.

– Ти пък защо се върна? – попита тя без никакви поздрави.

– Къде е Андрей? Защо в нашия апартамент е сменена ключалката? – гласът на Олга се пречупи.

Лариса Павловна се изсмя с едно „хм“.

– Ами щом изчезна за два месеца, явно вече не ти трябва.

– К-какво?..

– Ти изчезна. Значи не си важна. Сега им там друга домакиня.

Олга замръзна, усещайки как кръвта ѝ пулсира в ушите.

– Какво значи „друга домакиня“? – Олга се взираше в свекърва си, неспособна да повярва на ушите си.

Лариса Павловна невъзмутимо сви рамене, сякаш говореше за нещо съвсем обикновено.– Всичко е много просто, скъпа. Ти замина и изчезна. Андрей реши, че си го напуснала. Той няма нужда от жена, която не се знае къде се скита.

– Не съм се „скитала“! – Оля усети как всичко вътре в нея закипява. – Грижих се за майка си, която си счупи крака! И Андрей знаеше това!

Свекървата изсумтя.

– Да, да. И какво от това? Мъжът има нужда жената да е до него, а не да тича из други градове. Така че ти вече си минало.

Оля стисна юмруци.

– Къде е Андрей? Нека той сам да ми каже това!

– Той замина – спокойно отговори Лариса Павловна. – В командировка.

– Кога ще се върне?

– Не знам.

– Добре – Оля пое дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее. – Но тогава защо ключалките на моя апартамент са сменени?!

– На чий апартамент? – гласът на свекървата стана леден. – На апартамента на сина ми?

Оля усети как ѝ секна дъхът.

– На нашия апартамент!

– Грешиш, момиче – Лариса Павловна се усмихна саркастично и бавно влезе по-навътре в апартамента. След минута се върна с документи. – Заповядай, чети.

Оля трепереща взе документите. Това беше дарствен договор – Андрей беше прехвърлил апартамента изцяло на Лариса Павловна.

– Как… как е възможно това? – прошепна тя, усещайки как стените около нея се стесняват.

– Но нали не беше регистрирана там, нали така? – попита насмешливо Лариса Павловна. – А апартаментът беше на името на моя син. Е, той ми го подари. Сега това е МОЯ дом.

Оля замръзна, не знаейки какво да направи.

– Но… аз плащах за този апартамент! Вложих пари!

– Имаш ли документи? – Свекървата присви очи.

Оля се опита да си спомни… Но, разбира се, нищо не беше оформено на нейно име. Довери се на Андрей, защо да се тревожи за такива неща?

– Това… това е някаква грешка.

– Не, момиче, това е животът – Лариса Павловна стисна устни в тънка линия. – И в него оцеляват само умните. Ти беше твърде наивна.

Оля дишаше тежко.

– Аз ще говоря с Андрей.

– Моля, говори – подигравателно кимна свекървата. – Само че той няма да те чуе.

Оля отново опита да се свърже с мъжа си. Позвънявания… но никой не отговаряше.— Можеш ли поне да му предадеш да ми се обади? — попита тя.

Лариса Павловна се усмихна.

— О, разбира се! Щом мога. А сега извинявай…

Тя започна да затваря вратата. Олга рязко протегна ръка, за да я спре.

— Почакайте. Къде трябва да живея сега?!

— О, мила, ти си вече възрастна жена, ще се оправиш.

И вратата се затвори пред лицето ѝ.

Олга стоеше пред затворената врата на свекърва си, стиснала телефона в дланта си, но в главата ѝ беше пълен хаос. Как изобщо можеше да се случи подобно нещо? Как някой може така лесно да изтрие човек от живота си?

Тя отново набра номера на Андрей. Сигнал… отново сигнал… но отговор нямаше.

— Страхливец! — изригна тя и рязко затвори.

Ръцете ѝ трепереха, но Олга знаеше едно — това няма да остане така.

Преспа у приятелката си. Вика не зададе излишни въпроси, само ѝ даде свои домашни дрехи, за да се преоблече.

— Какво ще правиш? — попита тя, когато Олга най-накрая се успокои след истерията си.

— Ще намеря адвокат. — каза Олга тихо, но уверено.

— Знаеш, че апартаментът е на името на Андрей. — внимателно ѝ напомни Вика.

— Но аз плащах за него.

— Можеш ли да го докажеш?

Този въпрос я удари като с чук.

Олга се обърка. Тя наистина беше помагала с плащането на ипотеката, но всички документи бяха на името на Андрей. Отношенията им дотогава бяха нормални, доверителни… Кой тогава мислеше за такива неща?

— Значи ще го докажа. — каза тя по-твърдо.

На следващия ден Олга отиде при юрист. Жена на средна възраст с хладен поглед разгледа документите и изслуша историята ѝ.

— Случаят е сложен. — сухо каза тя, след като остави документите настрана. — Няма ви никъде в документите, не сте регистрирана там, апартаментът е на името на съпруга ви, а той доброволно е прехвърлил собствеността на майка си.

— Но аз помагах с плащането! Харчих пари за ремонт, за мебели! Имам касови бележки!

Адвокатът повдигна вежди.

— Това вече е по-интересно. Ако успеете да докажете, че вашите средства са използвани за подобряване на апартамента, има шанс да оспорим дарението.

— И… какво е нужно за това?

— Доказателства. Преводи от вашата карта, договори, банкови извлечения, свидетелски показания. Всичко, което имате.Олга се замисли. Повечето плащания за ипотеката минаваха през картата на Андрей, но имаше случаи, в които тя му превеждаше пари. А ремонтът? Мебелите? За това със сигурност имаше запазени касови бележки.

— Ще ги намеря — каза тя твърдо.

Адвокатката кимна.

— Тогава може да опитаме да се борим. Но предупреждавам — това ще отнеме време. Ако вашият съпруг има влиятелни роднини или връзки, съдебният процес може да бъде дълъг и изтощителен. Готова ли сте за това?

Олга си спомни усмивката на Лариса Павловна, нейния подигравателен поглед. Спомни си как стоеше пред затворената врата на собствения си апартамент.

— Готова съм — каза тя, стискайки юмруци.

На път към дома Олга провери преводите си в мобилното банкиране. Да! В историята на транзакциите откри няколко големи суми, които беше изпращала на Андрей „за ипотеката“. Имаше и касови бележки за скъпи мебели и домакински уреди.

Сега оставаше да намери свидетели.

Тя си спомни как е разказвала за своите инвестиции на работа. Колегите ѝ, със сигурност, бяха чували как обсъжда сумите, които беше вложила в жилището. Може би някой щеше да се съгласи да свидетелства?

— Няма да оставя това така.

Същата вечер тя писа на няколко познати и колеги. Някои отговориха веднага и потвърдиха, че си спомнят разговорите ѝ за плащанията по апартамента.

„Ще помогна“, написа една бивша колежка.

„Ако трябва — мога да потвърдя в съда“, отговори друг.

Олга усети как в нея се разпали надежда. Борбата тепърва започваше.

Олга гледаше залата на съда. Сърцето ѝ биеше лудо, дланите ѝ се изпотяваха. Днес трябваше да бъде обявено решението.

Бяха изминали три месеца от деня, в който разбра, че вече няма право върху собствения си дом. През това време тя беше събрала десетки документи, извлечения от банкови преводи, касови бележки за покупка на мебели и техника, разпечатки на разговори с Андрей, в които той сам споменаваше, че тя влага пари в общото им жилище.

Адвокатът ѝ беше доволен.

— Това е силна база — каза той преди заседанието. — Не е идеална, но шансовете ни са добри.

Съдебният процес беше труден. Лариса Павловна се държеше като истинска актриса, въртеше очи, преструваше се на бедна жена, която се опитват да оставят „без покрив над главата“.

— Тя живееше у нас безплатно! — крещеше тя. — Синът ми я издържаше! Какво право има върху нашия апартамент?!

Андрей, за първи път от месеци, седеше на няколко метра от Олга. Той избягваше погледа ѝ, гледаше в пода и отговаряше на въпросите на съдията кратко и студено.

Когато заговори, Олга потръпна.

— Да, парите за ипотеката минаваха през моята карта — каза той. — Ако тя нещо е превеждала, то вероятно е било просто да ми помогне като съпруга. Но това беше доброволно, не като част от някакъв дял в апартамента.

— А мебелите, техниката? — намеси се адвокатът на Олга. — Твърдите, че всичко сте купували сами?

— Възможно е част от вещите да е платила тя, но… — Андрей се запъна.

— Но?

— Но не съм я молил да го прави. Това беше нейният принос към семейството, а не към имуществото.Олга се хвана за ръба на масата. Сериозно ли говори?!

— Принос към семейството?! — изрече тя рязко. — Значи, аз плащах за този дом, но сега, когато вече не е нужен, аз съм просто никоя?!

Андрей се намръщи, но замълча.

Решението на съда се оказа изненада за всички.

— Съдът постановява, че дарението е оформено с нарушение на правата на съпругата, тъй като средствата за подобрения на жилището са били частично вложени от нея — четеше съдията. — Дарственият акт се обявява за нищожен.

Олга в първия момент не разбра смисъла на чутото. Но след това адвокатът ѝ стисна ръката ѝ.

— Спечелихте.

Лариса Павловна извика първа.

— Това е несправедливо! Няма да върна апартамента!

Андрей само стисна зъби.

Олга го гледаше с хладна усмивка.

— Е, Андрей? Мислеше, че ще се отървеш от мен толкова лесно?

Той обърна глава встрани, без да каже нито дума.

По-късно, седнала в кафене, Олга гледаше през прозореца и разсъждаваше.

Да, тя беше спечелила делото. Сега предстоеше да делят апартамента. Това означаваше продажба и подялба на средствата. Да, тя изгуби дома си, но не изгуби себе си.

Телефонът иззвъня.

— Ало?

— Олга, аз съм Вика. Е, как си?

Тя се усмихна.

— Свободна. Най-сетне свободна.

Дереккөз