Когато баба и дядо прехвърлиха апартамента на името на Алина, всички нейни приятелки не спираха да ѝ повтарят:

— Ама ти си голяма късметлийка! Нина все още не може да събере пари за първа вноска за гарсониера. Аз пък живея с нашите, за наем нямам пари. Женка с мъжа ѝ наемат, а ти ей така, без усилия, получи тристаен апартамент. Сега вече няма защо да мислиш за жилище — можеш спокойно да се омъжиш, да имаш деца и да живееш за удоволствие! — въздъхна Наташа, нейната приятелка.

— Всъщност, баба и дядо си живеят там — възразяваше Алина, макар че беше приятно чувство да се усеща собственик.

— Е, живеят, ама няма да са вечно наоколо — нали са на осемдесет, или около толкова? Извинявай, че го казвам така — размишляваше Наташа. — Докато завършиш, докато се омъжиш, знаеш ли още колко време ще мине? Женка и Нина почти половината си заплата дават всеки месец за наем, а ти вече имаш всичко. Не си мисли, че ти завиждам, ама това е супер!

Всъщност, на Алине винаги ѝ е харесвало при баба и дядо.

Като малка често прекарваше ваканциите си там, дори имаше собствена стая. За нея този апартамент беше като втори дом. Баба и дядо живееха отделно един от друг, всеки в своята стая.

Обясняваха го просто — дядо обичаше да майстори, имаше работилница с всякакви инструменти. Малък телевизор, диванче наблизо — дълго време се занимаваше до късно, а когато го налягаше сън, просто се хвърляше на дивана и засичаше хъркането.

Баба пък не можеше да спи, когато той хърка, освен това обичаше да плете. Котаракът Барсик винаги се намърдваше до нея, само и само да чака удобен момент да открадне някоя прежда. В стаята на баба беше уютно, чисто и приятно. Но и при дядо беше интересно — на рафтовете му имаше всякакви малки проекти, с които Алина често играеше като дете. Изглеждаше ѝ, че баба и дядо живеят почти като в приказка!

Не като родителите ѝ, които непрекъснато спореха и често се караха на Алина. Но един ден случайно чу разговор между тях, който я изненада много!

— Добре, че не си като баща си — тихо каза майка ѝ на баща ѝ в кухнята. — Той се успокои с времето, но колко нерви е опъвал на бедната Вера Алексеевна, колко пъти едва не стигнаха до развод!

— Слава богу, че не стигнаха. Татко наистина е с тежък характер, а и обичаше да флиртува. Мама не беше от най-добрите готвачки, а той веднага ѝ намираше кусури. Видеше някакъв прах — започваше да мърмори, а после и да сравнява с другите. Бяха много различни, мама печелеше повече, а татко искаше тя само с домакинство да се занимава.

— Не я е обичал, мисля си. Но какво да говорим за това сега, живи и здрави да са — каза тихо майка ѝ, докато се оглеждаше наоколо и погледът ѝ попадна на Алина. Веднага смени темата: — О, ето я нашата Алиночка! Хайде да пием чай, татко ти купи торта.

— Благодаря, мамо, но не искам торта, ще напълнея — отказа учтиво Алина.

— О, на теб това не ти е проблем, можеш да ядеш колкото си искаш, та ти си такава стройна — засмя се майка ѝ, след което попита: — Да не би да си влюбена?

— Мамо! — смутено се измъкна Алина, макар че майка ѝ беше права.Тя наскоро се запозна с едно момче. Стас не е много по-голям от нея, нарича Алина „любима малка“ и я защитява, което ѝ е приятно.

Стас е самостоятелен, има си собствен онлайн магазин.

На приятелките ѝ също допадна и веднага започнаха да намекват: „Ето, Алинка, при теб всичко върви както трябва. Имаш вече апартамент, обучението ти почти свършва, работа ти предложиха, а сякаш вече и младоженец се очертава на хоризонта!“

Стас бързо се привърза към Алина, каза, че се е влюбил от пръв поглед. Цял един месец се виждаха почти всеки ден, а веднъж Стас подхвърли:

– Казват, че ти имаш апартамент. Та хайде да отидем там? Вали навън, влажно е, а вкъщи е топло, ще гледаме телевизия.

Но когато разбра, че там живеят дядо ѝ и баба ѝ, изведнъж посърна. Постепенно спря да предлага срещи, а после напълно изчезна.

„Явно разбра за апартамента, реши, че съм богата, заради това ме е харесал. Е, добре, че така се случи, такъв човек не ми трябва!“ – реши Алина.

Но ѝ беше неудобно да си признае, че в душата ѝ се прокрадна раздразнение. Ето вече няколко години, че е собственик, а на практика няма нищо! Виж, Нина почти събра за първата вноска. Решила е, че няма да се омъжи, момчетата не ѝ обръщат внимание, и сама трябва да постигне всичко, на никого не може да разчита.

Мъжът на Женка, Коля, плащаше за наем. Наскоро си намери работа с добра заплата. И затова те решиха временно да живеят при нейните родители и да събират за апартамент.

А на хартия Алина уж има всичко, а на практика – пълна глупост! Там живеят баба ѝ и дядо ѝ. Наскоро баба ѝ призна, че мечтае Алина да се омъжи и да живее с тях.

Алина не искаше да я обижда, но тази идея изобщо не ѝ се понрави. Едно е да отиде на гости, а съвсем друго – да живее с тях.

Вечерта Алина се отбиха при тях на гости. Дядо ѝ беше недоволен, вкъщи нямаше ред, баба ѝ беше болна, лежеше неспокойна.

– През деня спи, а нощем почва да обикаля, буди ме – мърмореше дядото. – И започна да лудее, нарича ме с името на баща ти. Казва: „Рома, защо не си на работа?“ Така че, внучке, остани да преспиш, помогни, че и аз съм стар, не мога да се справям с къщата и баба ти!

Алина остана, но баба ѝ наистина не ѝ даде да спи. Нощем обикаляше, търсеше някоя си Мария, караше се на дядо ѝ за нещо.

След няколко дни Алина беше толкова изтощена, че вече не знаеше какво да прави. Какво обучение при такова положение?— А ти как мислеше? Ти ще трябва да се грижиш за тях, това е твоят апартамент, а ние работим — каза татко.

Но мама го прекъсна:
— Роман, полудя ли? Какво, тя да напусне университета ли?

— А кой тогава ще се грижи за тях?

— Трябва да намерим помощничка или дори болногледачка, ще попитам познатите си. Друг вариант просто не виждам — замислено предложи мама.

Още на следващия ден Алина видя обява на входната врата: „Болногледачка с настаняване. Изгодно.“ Тя я откъсна веднага.

— Да опитаме, има добри препоръки. Намерих я в социалните мрежи — зарадва се мама.

Мария наистина се оказа доста приятна жена. Макар че, когато видя котката, каза, че е алергична към котки, но не силно. Ако няма пряк контакт, ще се справи.

А Барсик и сам не гореше от желание да общува с нея. Скри се и съскаше, когато тя се приближаваше. Преди обаче се отнасяше нормално към непознати.

Но иначе всички останаха доволни и Мария се зае с работата. Почисти апартамента до блясък. Готвеше вкусно и хранеше бабата, чийто апетит напълно беше изчезнал. Но състоянието на бабата не се подобряваше. Поканените лекари казаха, че възрастовите промени са необратими. Кръвоносните съдове на мозъка са в много лошо състояние и скоро ще стане още по-зле.

Личеше си, че Мария се старае — дядото дори спря да мърмори. Въпреки че сам ходеше трудно, с изкривена стойка, и се оплакваше от болки в кръста.

Скоро лекарите предложиха да настанят бабата в специализиран пансион за възрастни хора, където да премине курс от терапии за забавяне на процесите.

Таткото беше много разстроен от състоянието на майка си. На Алина и на мама също им беше много мъчно за бабата, но какво можеха да направят — старостта е неизбежна.

И скоро бабата беше откарана в пансион извън града.

Алина беше много разстроена, но реши, че ще я посещава. Освен това явно трябваше да помага и на дядото.

Но когато отиде при дядо си, Алина остана изненадана.Вратата ѝ отвори… Мария. Тя леко се смути и обясни:
– Павел Борисович ме помоли да остана. Сам му е трудно, едва ходи, не мога да го изоставя!

Алина се съгласи, така и за нея беше по-лесно, а баба и дядо си имат спестявания, нека си ги харчат за себе си.

Но родителите реагираха странно на това, че Мария е останала с дядо.

– А на колко години е тая Мария? – попита с някакво неразбираемо подозрение в гласа баща ѝ.

– Мисля, че е на шестдесет и нещо, защо? – не разбра майка ѝ.

– Ами това, че баща ти пак се е захванал със старото – черното с белене не става бяло! – каза с презрение бащата и попита Алона: – Ти ходи ли при баба си в пансиона? Как е тя?

Алина често ходеше при баба си в пансиона, макар че нямаше особен смисъл. Баба ѝ понякога не я разпознаваше и казваше някакви странни, безсмислени неща.

– И ние това забелязахме. А тя винаги имаше ясна мисъл, за разлика от баща ми – каза бащата със зловещ тон. – Хайде да отидем в този пансион и да разберем какво става!

Баба седеше в едно кресло в стаичката си и гледаше през прозореца.

Когато ги видя, тя се огледа и се зарадва безкрайно:
– Рома, Леночка, Алинонька, колко е хубаво, че дойдохте всички заедно!

След тях веднага влезе една медицинска сестра и строго каза:
– По принцип сега няма посещения. На Вера Алексеевна ѝ предстои да вземе лекарства.

– Какво ѝ давате? Казваха ми, че всичко тук е на билкова основа. Основното са укрепваща гимнастика, музика, рисуване. Аз съм синът ѝ, имам право да знам какво давате на майка ми!

Медицинската сестра леко се смути:
– Мъжът ѝ каза, че тя спи неспокойно и нощем може да си навреди, затова ѝ даваме успокояващи, същите, които той ѝ даваше и които ѝ бяха предписани в поликлиниката.

– Аха, мъжът ѝ! Значи от там идва! Той ѝ тъпчеше разни боклуци! Ей, баща ти съвсем изкуфя на старини – решил да се освободи от старата си съпруга и приютил седелката Мария! Това е! Край! Взимаме Вера Алексеевна у дома! Алина, Лена, помогнете ѝ да се събере!

Дядото с позор беше изгонен при Мария, но дори не се съпротивляваше. Бащата обаче предположи, че Мария вероятно ще го изхвърли – тя няма нужда от него без апартамента. Все пак си мислеше, че собственикът е Павел Борисович.

– Тогава аз ще прибера баща си при мен, или по-добре ще го изпратим в пансион! – каза решително Роман Павлович.А Вера Алексеева след няколко дни напълно дойде на себе си. Само слабостта ѝ остана.

Алина се премести да живее при баба си, вече я нямаше тази неохота да бъде в онзи апартамент.

Барсик беше просто щастлив. Беше отслабнал – през цялото това време се криеше от омразната нова стопанка. Няколко пъти я беше одраскал, когато тя се опитваше да го изгони от дома, и почти не ядеше.

– Ето, дойде твоето време – бабата погледна Алина с ясни очи. – Стопанисвай тук, както пожелаеш.

– Не така, бабо, хайде заедно! Искам всичко да бъде така, както ти искаш, за да живееш спокойно по-дълго и да бъдеш щастлива – прегърна я Алина.

– А аз вече се бях примирила, мислех, че всичко е свършило, загубих представа за дните… всичко беше само една мъгла в главата ми – каза тъжно Вера Алексеева.

– Да, бабо, предателството е страшно, но ние преживяхме това, и сега в този дом ще живеят щастие и радост! – обеща Алина.

– Ще се радвам нас теб, моя скъпа. Бих искала да срещнеш добър човек, да не направиш грешка като моята. И ще е интересно да доживея до правнуци, дори само за миг да ги видя.

– Ще се постарая, бабо, да не допускам лоши хора в живота си, и оттук нататък всичко ще бъде наред – обеща Алина.

Благодаря ви за харесванията, коментарите и абонаментите!

Моля, споделяйте разказите, които са ви харесали, в социалните мрежи – това е радост за автора!

Дереккөз