— Наистина ли възнамеряваш да прехвърлиш апартамента на името на майка си? — Анна изглеждаше искрено изненадана и разочарована, втренчена в съпруга си.

— Аня, защо се тревожиш толкова? Сега всички правят така. Не знаем какво може да се случи утре!

— Миша, представях си това като наш общ дом, нашето семейно място. Защо усложняваш нещата?

Анна и Михаил бяха заедно от три години. Тя отдавна го убеждаваше да вземат ипотека и да си купят собствено жилище, но той винаги намираше причина да отложи това решение.

И ето, преди няколко месеца, той изненадващо се съгласи. Анна едва можеше да повярва на тази радост. С ентусиазъм избираше апартамент, представяше си бъдещето, мечтаеше как ще отглеждат децата си там. А сега, Миша обявява, че ще го прехвърли на името на майка си.

Мечтите ѝ се разбиха на парчета. Не беше въпросът в това, че тя искаше апартаментът да бъде само неин, а в осъзнаването, че Михаил не планира да свърже живота си с нея завинаги.

Изглеждаше, че в тяхната връзка има всичко: доверие, подкрепа, взаимно разбирателство. Разбира се, имаше дребни спорове, но не повече от тези на която и да е друга двойка.

— Аня, искаше жилище — ще го имаме! Но ще го оформим на майка ми, иначе няма смисъл от покупката.

Анна замълча за момент, а после спокойно отговори:

— Може би си прав. По-добре да не го купуваме. Не знам как ще се сдобием с жилище изобщо, но не и така.

— Стига вече! Аня, разбери ме. Аз ще изплащам ипотеката, знаеш, че аз печеля много повече.

— Разбирам те. Просто мислех, че щом сме женени, трябва да споделяме всичко. Не, дори не това…

— А какво тогава?

— Ако искаш, можем да сключим предбрачен договор, но нека апартаментът да не е на името на майка ти.

— Предбрачен договор? Той няма никаква стойност после, особено ако имаме деца!– Тоест, ако имаме деца, ти и тях ще ги оставиш без покрив над главата, ако например се влюбиш в друга?

– Не, разбира се! Не преувеличавай. Мисля, че така е правилно!

– Миша, няма да е правилно.

– Защо? Можеш ли да ми обясниш?

– Разбирам, че се презастраховаш, след като си се наслушал на истории за коварни и меркантилни жени, които се опитват да измъкнат всичко от мъжете след развод. Но осъзнаваш ли, че ако направиш това, нещата няма да станат по-добри?

– Разбирам, че се презастраховаш, след като си се наслушал на истории за коварни и меркантилни жени, които се опитват да измъкнат всичко от мъжете след развод. Но осъзнаваш ли, че ако направиш това, нещата няма да станат по-добри?

– Защо?

– Чувал ли си някога за законите на Вселената?

– Глупости са това, празни приказки!

– Да приемем, че са, а ако не са?

– И какви закони смятам да наруша? – попита насмешливо той.

– Аз го наричам – инвестиция в миналото. Когато децата прехвърлят апартаменти или друго имущество на родителите си, по този начин те изпращат съобщение към Вселената, че са приключили своите дела на този свят. Инвестиции трябва да се правят в бъдещето!

– Какви глупости говориш?

– Дали са глупости или не, не знам. Но има твърдение, че ако го направиш, ще обречеш себе си на ранна смърт. Не знам дали е истина. За това ми разказа Маша. Помниш ли я? Работим заедно. Нейният мъж също прехвърли купения апартамент на своя възрастен баща и една година по-късно почина от сърдечен удар. След още половин година почина и баща му. По този начин той обрече и себе си, и баща си.

– По-голяма глупост не съм чувал през живота си! – възмути се Миша. – Не можеше ли да измислиш нещо по-добро?

– По-голяма глупост не съм чувал през живота си! – възмути се Миша. – Не можеше ли да измислиш нещо по-добро?– Не си измислям. Това ѝ го разказа свекърът ѝ преди да почине, а на него – неговата баба. Той самият не вярваше, макар и да не искаше синът му да постъпва така, но успя да убеди баща си. И той крещеше, че всичко това са глупости.

– И какво предлагаш? – надменно попита съпругът ѝ.

– Знаеш ли, след този разговор имам само едно предложение – хайде да се разведем?

– Отново старите драми! Побърка ме с това настояване да купим апартамент. Изпълних желанието ти, а ти сега искаш развод?

– Исках семейно гнезденце, а не смъртна присъда за моя съпруг и свекърва. И освен това, ако ти наистина смяташ, че е правилно да постъпваш така, че това е мъжествено, то аз не виждам причина да продължаваме заедно.

Михаил вече кипеше от възмущение. Когато брат му предложи да запишат апартамента на майка им, за да се застраховат, дори не си представяше, че жена му ще бъде против. Всъщност се досещаше, че няма да е в екстаз, но се надяваше, че тя ще разбере.

– Добре, Ани, сложи се на мое място. Ако печелеше достатъчно, за да плащаш ипотеката сама, ти би записала апартамента на себе си или на двама ни?

– Разбира се, че на нас двамата! Ние сме женени. Не сме просто съквартиранти. Ние сме семейство! Мислех, че истински се обичаме, но сега разбирам, че не е така.

– Тоест ти си готова да ме напуснеш, а аз, видиш ли, не те обичам?

– Така излиза!

– По-големи глупости не съм чувал през живота си!

Михаил се ядоса и се прибра в друга стая. Анна седеше мълчаливо няколко минути, а после отиде при него. Той лежеше на дивана и гледаше телевизия, сякаш нищо не се беше случило, все едно не му пукаше.

Неочаквано сякаш нещо я бодна вътре в душата.

Толкова ѝ изглеждаше близък. Как да се раздели с него? Ами ако това наистина са глупости? Ами ако всичко това е измислица на зли хора, за да пречат на другите да се радват на живота? Ами ако всичко всъщност е съвсем различно?

– Добре, прави както знаеш. Ако искаш да запишеш апартамента на майка си, нека бъде по твоя! – съгласи се Анна, а Михаил весело скочи и я прегърна.– Не се притеснявай, при нас всичко ще бъде наред! Това са само глупави предразсъдъци!

Анна само кимна в отговор, но в душата ѝ се настани странна празнота. Тя не беше готова да напусне съпруга си само заради думите на своя позната. Беше я страх да остане сама.

Те купиха апартамент и го записаха на Тамара Петровна. Разбира се, синът ѝ нищо не спомена за предупрежденията на жена си. Дори на майката ѝ беше неприятно всичко това, но не възрази.

Големият син Павел вече беше разведен три пъти. Неговият опит можеше да послужи за урок.

Минаха две години, Миша тежко се разболя. Проблемите с белите дробове се появиха внезапно. Той угасваше пред очите им. Беше отслабнал много, лицето му се беше изпито.

Лекарите само свиваха рамене, безсилни да помогнат. Разбира се, той мина курс на лечение, но то почти не оказа ефект. Изглеждаше, че просто се отлага неизбежното.

Анна съвсем беше забравила за онзи разговор. По-точно, стараеше се да не го помни, но една вечер случайно намери стара снимка от живота им, когато нямаше ипотека и този апартамент. Всичко ѝ се избистри така ясно, сякаш беше вчера.

– Помниш ли, че те молих да не записваш апартамента на майка си? – попита тя съпруга си, гледайки го с нежност.

– Помня, но всичко това е пълна глупост!

– Да, разбира се. Здрав тридесетгодишен мъж изведнъж се разболява. Нито пие, нито пуши, а умира от белодробно заболяване. Майка ти пък постоянно излиза-слиза от болници, все ѝ е зле. Всичко това сигурно е пълна глупост!

– Ти просто искаш апартаментът да остане на теб, след като умра! – възмути се съпругът.

– О, да, просто мечтая сама да плащам ипотеката още пет години! Миша, може би все още има шанс да променим нещо? Трябва поне да опитаме! Моля те, чуй ме!

– Анна, не вярвам в тези неща!

– А аз не искам да гледам как бавно угасваш. Съжалявам. Напускам те!

На Анна ѝ беше трудно да вземе това решение, но все пак направи онова, което смяташе за правилно.​На нея ѝ се струваше, че след развода Михаил вече няма да има причина да се държи здраво за полата на майка си, че ще прехвърли документите и така ще подреди живота си или поне нещо подобно.

​След като жена му си тръгна, Михаил дълго разсъждаваше над думите ѝ. Струваше му се, че тя просто не иска да се занимава с болния си съпруг, но дали в нещо не беше права?

​Минаха няколко месеца, преди той да се реши да направи това, което Анна беше предложила. Той прехвърли ипотеката на свое име. В крайна сметка, нямаше какво повече да губи. Лекарите бяха категорични – остават му не повече от шест месеца живот.

​Първоначално не забелязваше никакви промени, но няколко седмици по-късно изведнъж се почувства по-свеж. Резултатите от изследванията започнаха да се подобряват, болестта започна да отстъпва. Макар че се чувстваше по-добре, не можеше да повярва, че всичко това е свързано.

​Често му хрумваше мисълта, че може би жена му наистина е притежавала някаква тъмна магия? Или може би го е тровила, и след като си тръгна, той просто най-накрая е могъл да си поеме дъх спокойно? В главата му се въртяха странни мисли.

​Каквото и да беше, след шест месеца той напълно се възстанови, а дори майка му започна да се чувства значително по-добре. С Анна вече бяха разведени.

​Един ден случайно я срещна в парка. Тя се разхождаше с приятелката си Маргарита и изглеждаше освежена, щастлива, сякаш бе открила ново вдъхновение за живот. Нещо в душата му трепна.

​Анна също го забеляза, изненада се за миг, но просто му се усмихна меко.

​— Радвам се, че си добре.

​— Може ли да опитаме отначало? — попита той с надежда в погледа.

​— Не, това е минало, и не искам да се връщам към него — отговори тя спокойно и без да се обръща, си тръгна.

Дереккөз