— Какво е това? — попита Влад.

— Резултатите от ДНК тестовете. — отвърна Юлия. — Децата, които толкова много обичаш, не са твои!

— Как така не са мои? — смая се Влад.

— В буквалния смисъл! — Юлия се усмихна и пи от сока си. — Ти не си им биологичен баща!

— Не го очакваше, нали? — попита Юлия с насмешка. — Можеше да ме повикаш, не сме чак толкова непознати!

— Всъщност… — промърмори объркан Влад.

— Няма нужда, не съм горделива, сама дойдох. — Юлия кимна към апартамента. — Ще ме пуснеш ли?

— Добре, влизай. — Влад се отдръпна встрани.

— Не се притеснявай, няма да се забавя. — каза Юлия, минавайки покрай него. — Само формално, иначе имам работа.

Тя влезе в голямата стая, където имаше маса, готова за празнуване.

— Я погледни кой дошъл! — извика Светлана Михайловна. — Не ти беше достатъчно, че изкара живота на Владик черен, а сега си решила и юбилея му да развалиш?

— И добър ден на вас, бивша свекърво. — Юлия се усмихна криво. — Още ли ви нямат отсъствия в покойниците?

— Мамо! — викнаха Андрей и Коля в един глас.

— Точно така, мамо! — сопна се Юлия към тях. — Можехте направо да ме вземете със себе си!

— Ти не беше добре с татко. — промълви Марина.

— А с теб въобще не искам да говоря! И ти ми се наричаш дъщеря? — сви лице Юлия. — Събра си багажа като малка мишчица и изчезна!

— Не си в собствения си дом! — извика Светлана Михайловна. — Няма да командваш тук!

— Това са моите деца! — заяви Юлия.

— У дома си можеш да им викаш, да командваш или, както обикновено, да ги пращаш насам. А тук аз съм стопанката! Ще те изгоня веднага! — Светлана Михайловна замахна с бастун.

— Е, добре! — Юлия отмахна с ръка. — Моите деца няма да ме изоставят, а с вас не ми е интересно да споря.

В стаята влезе Влад с прибори за нежеланата гостенка.

— Щом вече никой не чакаме, да сядаме. — каза Юлия с лека усмивка.

— Ще търпим и теб, какво да се прави. — Светлана Михайловна седна на масата.

Близнаците Андрей и Коля седнаха от едната страна, Марина седна до баба си. Начело на масата, като виновник за тържеството, седна Влад. Срещу него застана Юлия.

— Как в старите лоши времена. — отбеляза Юлия. — Цялото семейство заедно!

— Никога не сте били истинско семейство. — промърмори Светлана Михайловна.- Мамо, хайде да не започваме, – помоли се Влад. – Защо да ровим в миналото?

– Аз и нямаше да го споменавам, ама напомнянето само изскочи! Добре, ако си мълчеше, но тя без малко отрова не може! Толкова съм ядосана, че думи нямам! Аз не бих я пуснала и на прага!

– А аз повече и няма да дойда! – засмя се Юлия. – Просто минах, така, заради старите времена!

– Ако беше подминала, никой нямаше да се разсърди, – продължи да мърмори Светлана Михайловна.

– Хайде да оставим старите спорове, – намеси се Марина. – Тук сме се събрали не да се караме, а да поздравим нашия любим татко за юбилея!

– Да, татко! – Коля и Андрей вдигнаха чаши със сок и гледаха Влад с абсолютно еднакви лица.

Юлия критично огледа масата:

– О, да! Разбира се! Имаме си „сух режим“ и здравословен начин на живот! – усмихна се тя, сипвайки си сок. – Желаем ти до сто години да доживееш! Но затова с вас не може един празник нормално да се отпразнува!

– Ще спреш ли вече? – викна Светлана Михайловна. – Пуснахме те на масата при порядъчни хора, седи и мълчи!

– Добре, добре, – махна с ръка Юлия, сякаш прогонваше муха, – продължавайте си празничната част!

– Татко, – каза Андрей, поглеждайки крадешком към майка си, – Събрахме се тук, за да те поздравим с рождения ти ден! Днес ставаш на петдесет години, а това е важна цифра!

– Число, – подхвърли Юлия. – Невежа!

– Важна дата! – поправи се Андрей. – И искаме да ти пожелаем всичко най-хубаво! Ние те обичаме!

– Да, татко! – взе думата Коля.

Той беше с четири минути по-малък от Андрей, затова му отстъпи честта да поздрави пръв.

– Татко, – Коля леко се притесни. – Ти си най-добрият татко на света! Ние с Андрей и Марина сме щастливи, че си нашият баща! Невъзможно е да пожелаем по-добър баща от теб!

Стана и Марина. Тя беше най-малката, но вече на двадесет.

– Татко, честит рожден ден! Желая ти винаги да бъдеш добър, прекрасен и отзивчив!

– Е, такъв, какъвто винаги си бил! – смути се тя. – Никога не си отказвал на децата си помощ! Искам всяко дете да има с какво да се похвали за своя баща!

– Ох, дайте кърпичка! – престорено каза Юлия. – От умиление сълзите ми просто текат!

– А ти вместо да се подиграваш, поздрави бившия си съпруг, щом си дошла! – промърмори Светлана Михайловна.

– Да го поздравя? Може! – усмихна се Юлия. – Дори дойдох с подарък!

Юлия извади няколко листа хартия от чантата си и ги хвърли на масата.

– Това пък какво е? – попита Влад.

– Резултати от ДНК тестове, – отговори Юлия. – Децата, които толкова обичаш, не са твои!

– Как така „не мои“? – застина Влад в шок.​​– В прав текст! – Юлия се усмихна и отпи глътка сок. – Ти не си им биологичен баща!​​

​​Немият шок бе изписан в лицата на присъстващите, само Светлана Михайловна намери какво да каже:​​​

​​​– Аз още от началото казах, че тя не е това, което изглежда!​​

​​***​​

​​Решението на Влад да се ожени за Юлия не се хареса на много хора. С изключение на самия Влад, Юлия и нейните родители.​​

​​Светлана Михайловна, майката на Влад, веднага каза:​​

​​– Сине, можеше да огледаш по-добре момичето! Не ми вдъхва доверие тази!​​

​​– Мамо, нормална е, – отвръщаше Влад. – Просто майчината ревност в теб говори!​​

​​– Може би, е така, – опитваше се да не спори със сина си Светлана Михайловна. – Но усещам нещо нередно с нея.​​

​​– Мамо, какво нередно? – питаше с усмивка Влад.​​

​​– Казва всичко правилно, но в очите ѝ нещо друго наднича, а аз не мога да го разгадая! Сине, може би, не бързайте със сватбата? Огледай я! Поживейте така!​​

​​– Мамо, решението вече е взето! – отхвърли предложенията Влад. – И се надявам скоро да разбереш, че грешиш!​​

​​Светлана Михайловна гледаше отстрани и нейните опасения бяха напълно разбираеми за жена, която сама е отгледала сина си. Но Влад не слушаше дори приятелите си.​​

​​– Влад, защо бързаш толкова? – питаше Слава. – Половин година живяхте заедно ей така! Е, живейте си! Защо ви е тази сватба?​​

​​– Слава, ти говориш като човек, който не иска да поема никакви отговорности! Аз съм сериозен човек! И не искам да обиждам любимата си жена с просто съжителство!​​

​​– Влад, ясно е, че тя те е обработила! Но ти сам не виждаш ли, че твоята Юлия просто иска да се омъжи? А дали ти ще си нейният съпруг, или някой друг, изглежда че ѝ е все едно!​​

​​– Когато стане ясно, че грешиш, ще искам да се извиниш и на мен, и на Юлия!​​

​​– Ако греша, ще се извиня на целия град! – заяви Слава. – И дано греша!​​

​​Но в началото всичко беше добре. Влад и Юлия се ожениха. Родителите ѝ оставиха апартамента на младите, а те се преместиха на вилата си. Юлия почти веднага обяви, че скоро ще става майка. В уречения срок тя роди близнаци. А две години по-късно роди още една дъщеря.​​

​​След майчинството Влад не настояваше Юлия да се връща на работа, сам осигуряваше семейството.​​

​​​Всичко беше добре до един момент.​​

​​Момчетата тръгнаха на училище, Марина щеше да започне на следващата година, а Юлия заяви, че иска развод.​​

​​– Юлия, какво се случи? – не разбираше Влад. – Всичко при нас е прекрасно! Децата са чудесни, семейството – стабилно, сплотено!​​

​​– Просто ми омръзна от теб! – отговори Юлия.​​

​​– Юлия, това не е причина, това е нелепо!​​

​​– За теб е нелепо, но мен ме влудяваш! Вървиш такъв един правилен и съвършен!​​И цветя носиш, и в дома помагаш, и децата обичаш, и всичко при теб е в ред! – изброяваше Юлия с някакво отвращение. – Това е просто невъзможно! Поне да се сополеше силно или да не сваляш обувките в коридора!

— Но това не е лошо, Юлия, — смутено отвърна Влад.

— Това е отвратително! С теб дори не мога да се скарам! Съгласяваш се с всичко, а после, ако сгреша, ти просто оправяш нещата мълчешком и това е!

— От кога това стана лошо?

— До теб се чувствам някак си недостойна! Аз съм нормална! Всичко това си ти! Идеалността ти ме убива!

— Юлия, може би ти самата…

Не успя да довърши Влад.

— Искам да изчезнеш от живота ми! Няма да правя нищо за теб или заради теб! Не искам повече да се чувствам зле заради теб!

— Юлия, това е глу…по! – каза Влад.

— И все пак искам развод!

— А децата? – попита Влад.

— Ще останат с майка си! – заяви Юлия. – Ще плащаш издръжка!

— Разбира се, ще плащам, — съгласи се Влад. – Просто бих искал да участвам във възпитанието им!

— Участвай! Кой ти пречи? Можеш да прекарваш с тях всеки ден, стига аз да не те виждам!

Разводът беше тих и спокоен. Влад се съгласи да плаща издръжка в размер на половината си заплата – в края на краищата, имаше три деца. От квартирата, в която живееше със семейството си, взе само личните си вещи и се върна при майка си.

Влад посещаваше децата три пъти седмично след работа, а през почивните дни ги вземаше при себе си. Юлия не само не беше против, но година след развода намекна, че Влад може да задържа децата при себе си за по-дълго.

— Сам ще ги водиш на училище и от училище, само не забравяй да учиш уроците с тях! – каза Юлия, когато Влад помоли да ги задържи за няколко дни след ваканцията.

— А за колко дълго? – попита Влад, сдържайки усмивката си.

— Ами, ако ги задържиш за месец, ще мога спокойно да отида на курорт с мъжа си!

— Уговорено!

Създаде се странна ситуация. Децата живееха с майка си буквално няколко месеца в годината, идвайки само за по няколко дни или максимум седмица, а през останалото време – с баща си. И въпреки това Влад продължаваше да плаща издръжка.

Когато заговори, че е по-справедливо да не плаща, Юлия заплаши, че ще ограничи възможността му да вижда децата до един ден месечно.

Влад не можеше да се примири с това, любовта му към децата беше безгранична. А парите? Той не само получаваше заплата, от която се удържаха издръжките, но и взимаше частни поръчки. Затова парите му стигаха.

Докато Влад беше на работа, за децата се грижеше любящата им баба, която вече беше пенсионерка.

Децата пораснаха. Андрей и Коля вече работеха след училище и живееха под наем в обща квартира. А Марина временно се върна при майка си, защото институтът ѝ беше точно отсреща от апартамента на майка ѝ.

Но на петдесетия рожден ден на баща си, тримата дойдоха на гости. Никой обаче не предполагаше, че ще се появи и бившата съпруга на Влад, а по съвместителство – майката на близнаците и Марина.***​

— Е и какъв е смисълът в това? – попита Влад, кимвайки към документите.

— Ами за да знаеш, че си плащал издръжка за чужди деца — ухилено отговори Юлия. – И освен това, си посветил целия си живот, за да ги отгледаш!

А сега те не са твои, а други няма и да имаш! Та смисълът на живота ти — нула!

— За мен твоите хартии не значат нищо — каза Влад с усмивка. – Дори и да не съм им баща по кръв, те са моите деца! Аз съм вложил душа в тях!

Аз ги възпитах и ги превърнах в добри хора! И никакви тестове няма да ме лишат от любовта ми към моите деца!

— Какво стоите? – обърна се Юлия към младите хора. – Той е напълно чужд за вас! Просто цял живот ви е плащал и похарчил живота си за вас! Но вие не му дължите нищо! Той ви е чужд!

Андрей бутна Коля встрани, после се спогледа със сестра си, а след това, като най-големият, проговори:

— Ако трябва да го разберем – каза Андрей, гледайки майка си право в очите, — то ти си тази, която ни е чужда! Цял живот до нас винаги е бил татко! Той ни водеше на училище, той играеше с нас, той ни възпитаваше. Той ни обличаше, обуваше, хранеше и ни радваше.

Точно той, а не ти! Така че, ако трябва да го кажем, това ние на теб нищо не дължим! И аз говоря и от името на брат ми, и на Маринка, — те кимнаха утвърдително. – А ако си постъпила така с баща ни, значи проблемът е в теб!

И дори да не ни е баща по кръв, той за нас винаги ще бъде истинският ни баща. Но дали ти си била майка – това вече е въпрос!

Юлия стоеше с паднала челюст, но Светлана Михайловна не изчака отговора:

— Вън от моята къща! Айде, бързо! – и тя започна да подканя бившата си снаха с бастуна си.

След като избутаха Юлия през вратата, Марина попита Влада:

— Тате, може ли да се преместя при теб? Не искам повече да живея с нея!

— Разбира се, дъще! – съгласи се Влад.

— А ние сега ще отидем да пренесем нещата! – скочи Коля. – После ще продължим да празнуваме!

Въпреки че Юлия искаше напълно да срине живота на бившия си съпруг, свеждайки смисъла на живота му до нула, стана така, че собственото ѝ съществуване не струваше и стотинка.

Защото собствените ѝ деца не пожелаха повече да я познават, избирайки истинския, макар и не биологичен, баща.

„Последният гвоздей“
Автор: Захаренко Виталий

Дереккөз