— Мамо, още ли не спиш?

Ирина Андреевна потрепва, отърсва оковите на съня, които вече завземат умореното ѝ тяло, и с въздишка отговаря:

— Нещо важно ли е? Не може ли да почака до сутринта? Толкова дълбоко заспах, днес бях ужасно изморена.

— Мамо, моля те, не се сърди, това е много, много важно! — Настя се качва при майка си на леглото. — Мамо, изслушай ме. Ти нали искаше внук? Тихо-тихо! Знам какво ще кажеш. Да, аз не мога да имам деца. Но на мен и Саша толкова много ни се иска син! Така че, утре тръгваме за момченце. След три дни ще сме си у дома.

— Какво?! — сънят на Ирина изчезва на мига. — Кой ви позволи?

— А защо пък не? Да, Саша е инвалид, но аз съм напълно здрава. Добри познати ни помогнаха с документите. Чакахме повече от година, няма да се отказваме сега.

— Господи! И нищо не ми казахте! Можех поне да опитам да ви спра, да ви разубедя, да помислите повече.

— Именно затова не ти казахме.

— Дъще, но Саша… Саша не е наред. Той понякога е агресивен. Разбира се, не е негова вина, а преди катастрофата беше прекрасен съпруг. Но сега понякога самият той е като дете, дори на него му е нужен грижи. Това е такъв безотговорен ход от ваша страна, че нямам думи. Саша може да изплаши детето, може дори да го удари. Понякога толкова ме е страх от него, прости ме, но е така.

— Мамо, такива неща се случват много рядко. Повечето време той е напълно нормален — като теб, като мен. Аз ще се грижа за всичко. Ако трябва, ще напусна работа.

— Не мога да повярвам на това, което чувам! Как „ще напусна“? Ами тогава от къде ще живеете?

— Ще живеем от пенсията на Саша. Освен това, за детето ще има някаква помощ.

— Настя, но това е мизерна сума! А за дете трябват много пари.

— Но нали няма да ни оставиш? Скоро излизаш в пенсия, можеш да продължиш работа, така ще имаме пари — и заплата, и пенсия. Ти си майка, затова си длъжна да помагаш! — Настя заплака. — Аз толкова искам дете!

— Чуй ме, мила, достатъчно търпях твоите капризи. На моята възраст децата вече помагат на родителите си. Можех поне да разчитам на малко съчувствие от вас. Знаеш, че заради моите болежки отдавна бих могла да изляза в пенсия по инвалидност. Но постоянно ви трябваше нещо — на теб и на Саша. Досега се опитвах да ви помагам, колкото можех. Дори не помня кога си купих нещо ново за себе си. Всичко отиваше за вас! А сега, когато най-накрая можех да се оттегля, да си почивам, когато не се чувствам добре, да легна, да дремна през деня… — Ирина Андреевна замълча, неспособна да каже повече.

Настя ѝ подаде инхалатора. Майка ѝ остана да лежи няколко минути, после се обърна към стената и се зави с одеялото, давайки да се разбере, че разговорът е приключен. Но дъщеря ѝ не си тръгна.

— Мамо, нищо не може да се промени. Вече взехме решението. След три дни детето ще бъде при нас, независимо дали ти харесва, или не. Между другото, казва се Альоша.

— Името му няма значение за мен. Не се посъветвахте с мен, но знайте — категорично съм против. Да вземете дете в нашето семейство е престъпление. И можеш да бъдеш сигурна, че повече няма да ви дам нито стотинка. Може би това ще ви научи на отговорност. А това дете за мен ще си остане чуждо. Не се опитвайте да ме трогвате с неговото личице или с каквото и да е. Точка.

Настя излезе разстроена. Никога досега не беше виждала майка си толкова ядосана. Съпругът ѝ, който тъкмо беше в „светъл“ период на съзнанието си, я изпревари с думите:

— Чух всичко. И двете викахте толкова силно. Но в крайна сметка тя е права. Апартаментът е неин. А и тя изкарва парите, с които съществуваме. Твоята заплата стига само за козметика и чорапогащи. Тя е права.

— Добре, стига си ми губил нервите: „права е, права е“! Реших, че ще имаме син, значи ще имаме син. А сега да спим. Един час след полунощ е, а трябва рано да ставаме. Влакът няма да ни чака.

…Настя и съпругът ѝ стояха на стълбищната площадка заедно с тригодишното момче.

— Тя май я няма у дома — не отваря.

— Настя, нали имаш ключ, отвори си сама.

Те влязоха в тъмния широк коридор. Александър включи лампата.

— Настя, виж! — той кимна към вратата на стаята на майка ѝ. На вратата беше поставен нов „английски“ ключалка.

— Да-а-а… Майка ми явно наистина е сериозна. Това вече не е добре.

— Настена, чукни. Покани я да види сина си.

Жената само махна с ръка. Щом не отвори на звънеца, едва ли ще излезе на чукане. Все още помнеше нощния им разговор. Явно майка ѝ наистина не искаше да контактува с тях. Иначе защо би ѝ трябвала нова ключалка?

До вечерта в стаята на Ирина Андреевна цареше тишина. Едва когато се стъмни, ключът се завъртя в ключалката и майка ѝ излезе в коридора с нова пола и жакет, метнат на раменете.

— Мамо, здравей! Върнахме се. Альоша спи в момента, но можеш тихо да влезеш и да го видиш.

— Здравей. Отивам при Надежда Викторовна. Не ме чакайте, ще се прибера късно.

— Ами Альоша? Мамо, ти…— Довиждане! — вратата с трясък се затвори.

Следващите дни и вечери минаваха еднообразно. Ирина Андреевна си купи електрически котлон и дори започна да готви вътре в стаята си. А за Анастасия и Александър настъпиха тежки времена. Парите катастрофално не достигаха. Месото у дома беше рядкост. Почти не купуваха плодове за детето. Настя започна да мисли за работа, но имаше проблем с детската градина — все още не бяха получени всички документи за детето от дома. Настя пишеше, звънеше, ускоряваше всячески процеса, но получи само едно частно писмо: „Искате да заобиколите закона, за да получите детето, и при това бързате! Ще изпратя всичко, когато имам възможност. Н.К.“

Настя се реши да поговори с майка си. Направи го в коридора, когато тя се връщаше от вечерна разходка.

— Мамо, така не може. Живеем като непознати.

— Защо пък не? Не се караме, поздравяваме се, използваме една и съща баня. А това, че се пенсионирах — си е мое право. Аз съм болен човек, нуждая се от почивка.

— Мамо, именно за това исках да поговорим. Ти вече си у дома през цялото време, можеш да гледаш Алеша, а аз да се върна на предишната си работа. Искат ме обратно. Имаме проблеми с градината. А парите много ни трябват. Дори за лекарствата на Саша не стигат.

— Пари трябват на всички, но само умните хора първо мислят, а после действат. Вие си изпълнихте вашето капризничене, и то за сметка на майката. Помислихте ли за това, че аз не съм вечна? Може да ме няма след една година, месец, дори утре. Аз съм болна и вече възрастна. Помислихте ли за това? Какво ще правите, когато ме няма? Опитвах се да те предупредя, но ти още от дете все си беше: „Аз така искам!“. Дори за луната би настоявала. Стига! Взехте дете – оправяйте се. Не сте си купили кукла, която се слага и седи. Не, този път няма да ме разчувствате. Обичам те, Настя, но повече няма да потдавам на прищевките ти.

— Значи така? Добре… Но ако ти стане лошо – не ме викай. И ти се оправяй сама.

Настя, сдържайки напиращите злобни сълзи, тресна вратата. Алеша, виждайки ядосаната си майка, се разплака. Тя, раздразнена, го удари по бузата:

— Не реви, и без тебе ми е трудно! Глупачка съм, че те взех на главата си!

Уплашеното дете спря да плаче. Възпитаван почти от самото си раждане в дома, той вече умееше да си задържа сълзите, улавяйки нюансите на настроението на възрастните. И само страдалческата гримаса издаваше неговата детска болка.

По време на Великия пост Александър получи пристъп на лудост. Когато Настя се върна с покупки, пред нея се разкри следната картина: Алеша се беше скрил в килера, а Александър крачеше из стаята с блеснали очи и рецитираше стихове. Хвана жена си за лакътя:

— Слушай, слушай, Настя, какви строфи! — и започна да импровизира стихотворение с изненадваща лекота. Той дръпна покривката от масата и я метна на раменете си. Кристалната ваза се удари в стената и се разби на парчета. Все едно не забелязваше това, продължи да съчинява:

— През мъгла слънчев лъч прозря,
И освети земята с нежен блясък.
Душата ми през тая пелена
Ще се откъсне, ще разкъса веригите,
Телесна тяга я стяга, но
Тя към звездното небе се стреми…

Настя, ужасена, набираше номера на „Спешна помощ“. Когато линейката пристигна, Александър вече бе свалил пердетата, обвил се с тях и, преминавайки от възбуда в злоба, крещеше:

— Не слушаш? Обадила ли си се на враговете ми? Ще убия!

Двама яки санитари едва успяха да овладеят лудостта му. Настя тръгна с линейката, за да придружи мъжа си в психиатричната клиника.

Когато Ирина Андреевна се върна от църквата, намери в коридора разплаканото момче. То беше толкова разстроено, че не можеше да говори.

— Господи, какво е станало? Успокой се, ще ти измия лицето и ще ти дам водичка.

Момчето отпи няколко глътки, но се задави, защото продължаваше да хълца. Тогава тя го изми и реши да го заведе в стаята си. Но момчето, научено от родителите си, че „там живее лошата баба“, се съпротивляваше и зарева още по-силно. Тогава тя клекна, прегърна го, погали го по гръбчето и го целуна по челцето:

— Не се страхувай, Алешенька, хайде да седнем в стаята ви. Ще поседим на дивана там и ще ми разкажеш какво се е случило.

Но детето, от страх и умора, бързо заспа, като само продължаваше да хлипа насън. Тя го гледаше като за пръв път. Слабичко, дребно за възрастта си, с видими сини жилчици под очите, със светли косички… напомни ѝ за нейния син, който почина на две годинки. Сърцето ѝ се сви! Ирина Андреевна прегърна заспалото дете: „Малкото ми, детенцето ми!“ — сълзи се стичаха по лицето ѝ. И изведнъж момченцето насън се протегна към нея с ръчички, прегърна я за врата и прошепна: „Мамо!“. Ирина Андреевна заплака още по-силно.

— Бедно детенце, прости ми. Аз заради родителите ти и теб обидих, момченцето ми. Алешка, слънчице мое, аз съм твоята баба, ще се постарая да бъда добра баба. А ти спи, спи. Ще седя тук. Никой в този дом повече няма да ти посегне.

Дълго чакаше дъщеря си, докато лежеше до него на дивана. Настя се прибра почти по изгрев. Ирина Андреевна я гледаше с укор.

— Не ме гледай така. Ти си виновна. Колко пъти те молих за помощ. Е, видя ли…

— Какво „видя“? Аз съм виновна, че без да мислите за последствията, взехте дете? Аз съм виновна, че Саша попадна в катастрофа? Не ме обвинявай за всичко.— Добре, не се карай, аз и без това съм изморена, напрегната. След като закарах Саша, отидох до телеграфа, обадих се на свекървата. Уговорихме се Саша да се премести при нея. В Москва и лекарите са по-добри, а и все пак ще е с майка си. Просто аз вече не мога! Докторът каза, че болестта напредва, че няма да има подобрение. А аз съм още млада, искам да живея нормално, да срещна добър мъж.

— Как можеш да говориш така спокойно за това? Все пак ти и Саша сте венчани. Как можеш да мислиш за друг мъж? А детето?

— Какво искаш — да сложа край на живота си? Вече не мога да живея така. Разбираш ли, не…мо…га! А детето ще го дам в дом, това не е проблем.

— Ти няма да го направиш!

— О, ще го направя. Омръзна ми — все мрънка и плаче. И без него ми е тежко, а с неговите писъци е нетърпимо…

— Настя, не бързай. Успокой се, помисли. Всичко ще се оправи. Ще ти помагам.

— Стига вече! Не и не! Саша при майка му, а този — посочи спящото дете — в дом. Край, както ти казваш.

Никакви молби не помогнаха. Мина месец, свекървата дойде и отведе завинаги Александър, огорчена и наранена. Несправедливо, от майчината си мъка, ги обвиняваше за болестта на сина им. След заминаването на мъжа си, Настя започна да се държи необуздано. Всеки ден се прибираше след полунощ. Един ден обяви: „Омъжвам се. Момчето е по-младо от мен, но е свестен. Ще живеем при него, а Алешка ще трябва да отиде в дом.“

— Какво значи „да го предадеш“? Той какво е — стара хартия?

— Точно така. Казах ти, предупредих те.

Виждайки твърдоглавието на дъщеря си, Ирина Андреевна реши на крайна мярка:

— Дъще, ти знаеш, че си ми единствена. Единствената радост в този живот. Не мога да допусна да сториш толкова жесток акт. Каза ми, че е моя вина — и може би си права. Някъде съм пропуснала, нещо съм сбъркала. Възпитах те аз, затова е моя отговорност. Не предавай Алеша. Ще поема всичко върху себе си. Ще го отгледам аз. Не се тревожи за пари, ще започна отново работа. И без това новият счетоводител не се справя, а и Виктор Акимович ме помоли да се върна. През деня Алеша ще ходи на детска градина.

— Не знам, мамо, ще ти е бреме… Не знам… Но щом искаш, добре. Само недей да искаш да го върнеш при мен. Нека забрави, че съм му била майка.

— Добре, дъще, нека е така.

Същата вечер Ирина Андреевна дълго гледаше през прозореца. Спомняше си младостта, малката Настенка, покойния си съпруг. Къде сгрешиха? Кога? Може би след смъртта на сина им се страхуваха да не изгубят и нея, затова бяха твърде грижовни. „Прости ми, Господи, какъв безчувствен човек отгледах! Толкова егоизъм, гордост, жестокост… Но все пак е моя дъщеря. И такава я обичам. Помогни й, Господи!“ – и горчивите й сълзи капеха на перваза.

* * *

— Колобок, колобок, златен кръглий бок,

В масло се обикаляй, вкусен ставай.

Да си ни добър,

На рождения ден на Алешка си пръв!

Ирина Андреевна вадеше празничния „колобок“ от фурната и нареждаше думите, които й идваха на ум. Алеша се заливаше от смях до сълзи.

— Бабче, такива думи няма в приказката!

— Няма ли? Е, да, стари хора, слаба памет. А ми се струваше, че точно за теб писаха.

— Няма и няма! Още преди училище я знаех цялата. Ти нали ме научи на четене от тази книга. Не казвай пак, че е стара паметта ти!

— Ах, хитрец такъв! Паметта ми помни важното, а другото забравям. А помниш ли, когато тръгнахме в първи клас?

— Разбира се помня, бабче! Още помня как заради мен почти не се разминаха с първия звънец! Забрави ли?

— О, определено помня, слънчице мое! Помня даже как онзи големият ученик те вдигна на раменете си да обиколиш, а ти се изплаши. Държеше звънеца в ръце и толкова силно го стискаше, че звън не се чу.

— Добре, добре, помня. Само че… бабче, какво е това „да свалям дурака“? Нали обещахме да не разваляме езика?

— Ех, прости-прости, бабче! – засмя се момчето и се хвърли на дивана, пак изпадайки в смях.

— Ох, десетгодишният ми несериозник!

— Прости в името на рождения ми ден!

Точно тогава някой почука на вратата. Лешка затича да отвори: „Сигурно децата са дошли.“ Но на прага стоеше, несмела да влезе, Анастасия.

— Ма… Тоест извинете, лельо Настя, да извикам ли баба?

— Извикай я.Ирина Андреевна излезе, избърсвайки мокрите си ръце в престилката. Щом видя дъщеря си, тя радостно се усмихна.

— Настенка, дъще моя, каква приятна изненада! Да не си дошла за рождения ден на Альоша?

— Разбира се, че не, мамо. Не почвай, дойдох по работа. С мъжа ми се местим в друг град и исках да те помоля да ни помогнеш да продадем апартамента. Вече пуснах обява във вестниците и оставих твоя телефон.

— А писа ли, че да звънят само вечер? Аз все пак работя.

— Работиш?! Господи, ти поне в огледалото гледаш ли се отвреме-навреме? Косата ти е побеляла, лицето бледо. Всичко това заради чуждо дете!

— Не смей! Бог да ти е съдия. Ще помогна да продадеш апартамента, но Альоша не ми е чужд, той ми е като син. Никога повече не казвай това!

— Добре, добре, оставаш си с твоя дом и твоето сираче, че кой друг ще го гледа освен теб? Повече нищо няма да кажа. Но хората говорят, че на стари години си изгубила разума…

Настя внезапно замлъкна – от коридора я гледаше Альоша. Тя се смути. Детето пристъпи към Ирина Андреевна, прегърна я и силно се притисна към нея. Настя, неспособна да издържи укорителния му поглед, излезе с трясък, затваряйки вратата. А момчето не можеше да се откъсне от баба си и сълзите му се лееха като река. Ирина Андреевна ги избърсваше с престилката си и галеше неговата рошава глава.

— Е, голям човек си, а плачеш! Хайде, да седнем на дивана. Ще постоя малко. Альоша, подай ми инхалатора, че ми е трудно да дишам.

Очите на момчето мигом изсъхнаха и то се втурна към стария шкаф да донесе инхалатора.

* * *

Зимата приближаваше към своя край… Сивото небе изглеждаше тъй безрадостно. Беззащитните голи клони на тополите напразно се протягаха към небето в очакване на слънцето – времето му още не бе дошло. Врабчетата в двора се караха за трохите хляб, които бе разпръснал съседското момченце Вовчик. Ирина Андреевна гледаше през прозореца, но от Альоша все още нямаше и следа. Неочакван звън на вратата я накара да подскочи.

— Альоша, как съм могла да те изпусна! Навярно се загледах по врабчетата.

— Прости ми, бабче, задържаха ме на катедрата – бузите на младия човек пламнаха от руменина.

Ирина Андреевна откровено се възхищаваше на своя любим Альоша: висок синьоок красавец с мъжествена брадичка и детски трапчинки на бузите – той беше толкова хубав, че дори най-капризната съседка, баба Нюра, не можеше да спре да го хвали.

— Ех, какъв младеж имаш, Андреевна! Красавец и помощник. А какъв е вежлив – винаги поздравява, винаги се обръща с уважение, не е като сегашните ветропоказатели. Прекрасен е, ей, прекрасен!

— Повече от щастлива съм, Петровна, огромно щастие е той за мене.

— Не така! Красотата е от Бога, но поведението – от възпитанието. А да си кажем, никой не вярваше, че ще го отгледаш – беше толкова болнава. Но ето го, завършва института.

Всичко това й се завъртя в главата, докато Ирина Андреевна гледаше Альоша в очите. Той не издържа:

— Бабче, на теб нищо не мога да излъжа. Не бях на катедрата, срещам се с едно момиче. Обичам я, много я обичам. Тя е такава мила, такава скромна. И тя ме обича. На друг факултет е, но също завършва тази година.

— Огорчи ме, Альоша, как така нищо не знам? Ние никога не сме имали тайни един от друг.

— Не смеех да ти кажа.

— Боже мой, как може така! Иди, доведи я. Далеч ли живее?

— Живее далеч, но е на стълбището.

— Ха, Альошка, ремък за теб плаче! Така ли е? Проследих, че се прокрадваш покрай стената. Ей го на, тайни вече…

Алексей, без да дочака повече упреци, изскочи на стълбището. През открехнатата врата се чуваха гласове. Алексей настояваше, а момичето се дърпаше. Накрая я доведе, гордо поглеждайки баба си – ето, виж каква булка си имам! И имаше на какво да се любува човек – сякаш по мярка за внука. Руса плитка до пояса, соболиеви вежди и скромен руменец. Чак от друг век девойка!

— Бабче, това е Ира.

— Даже е съименичка! Скъпа моя, колко си красива! Радвам се за Альоша. Мислех си, че ще остане стар ерген, не си е намирал по сърце. – Всички се разсмяха. – Хайде на масата, след института в стомасите ви сигурно има само стомашен сок?

Момичето отново се усмихна и тихо прошепна:

— Напразно се страхувах. Бабчето ти е толкова мила!

Альоша радостно стисна ръката й:

— Колко е хубаво, че си се харесахте – един камък ми падна от плещите.

— Строга ли е? Да не би да я боиш?​– Не, какво говориш! Бабчето е най-скъпият човек на света, тя е толкова добра. Просто се страхувах да не я огорча. Ами ако някаква роднинска ревност? Ние с нея от детството ми насам сме винаги заедно.​

– Какво шепнете там, студенти? Искате да уморите старата жена от глад ли? Бързо мийте ръцете и да сядаме на масата!​

* * *​

От сутринта сърцето ѝ се свиваше от предчувствие за беда. Ирина Андреева не можеше да си намери място. Когато телефонът звънна, тя вече знаеше – новините няма да са добри. От другата страна се чуваха само ридания. Ирина Андреева прошепна: „Господи, дай ми сила!“​

– Ирина Андреева! – гласът бе накъсан от сълзи. – Това е Ира. Алексей го закараха в болницата. Вървяхме, и изведнъж – „УАЗ“-ка. А количката се затъркаля… – Момичето отново се разплака.​

– Успокой се! Обяснявай!​

– Количката… с бебето… Алексей се хвърли, избутва количката. Тя продължи напред, а той… той… той…​

– Ира, в коя болница е?​

– Не… не знам… „Спешна“ го закара.​

Ирина Андреева само за няколко минути разбра в коя болница е Алексей, и след половин час вече беше в приемното отделение. На всички опити на лекаря да я разубеди, че не може да го види веднага, тя отвърна: „Трябва да го видя“. На всички настоявания да седне, да си почине (забелязвайки как тя непрекъснато ползва инхалатора си) тя упорито повтаряше: „Трябва да го видя!“ И най-накрая дежурният лекар въздъхна:​

– Е, добре, какво да правя с вас? Ще се опитам да се разбера с хирурзите. Щом операцията приключи, ще ви позволим да го видите, но само за минута-две, не повече.​

Но щом Ирина Андреева влезе в стаята на внука си, тя излезе оттам едва когато го изписаха у дома. Първите нощи спеше седнала на стол, облегнала се на стената. После състрадателните санитарки започнаха да ѝ носят дюшек и възглавница, и тя спеше до леглото на внука на пода.​

У дома ги върнаха с болнична „Волга“. Помогнаха да качат Алексей на третия етаж и го положиха на леглото в неговата стая. Ира вече ги чакаше у дома – подредила апартамента, сготвила обяд.​

– Е, вече сте си вкъщи! Алексей, радваш ли се? Кимни с глава.​

След травмата Алексей имаше засегнат речеви център. Освен това не можеше нито да ходи, нито да седи. Но не искаше да огорчи баба си и Ирина, затова, като направи усилие над себе си, кимна, опитвайки се да се усмихне.​

Ира си тръгна чак късно вечерта. Ирина Андреева придърпа един стол по-близо до леглото на внука:​

– Алексей, трябва да поговорим. Искам да ти кажа, че съм възрастна. Не възразявай – възрастна съм. И съм болна. С това също няма как да не се съгласиш. Разбира се, само Бог знае колко живот ни е отреден, но аз няма да живея колкото Матусал. Ние с теб имаме малко време. Затова ти трябва да ми помагаш. Няма друг начин. Ще направя всичко възможно и невъзможно, за да те вдигна на крака. Но без твоята помощ не мога. На първо място, трябва напълно да вярваш, че ще оздравееш. Толкова много съм молила Бог, че вярвам в Неговата милост. Вярвай и ти. И събери всичките си сили, насочи всичко към оздравяването. Твоята вяра в изцелението е вече половината от успеха.

И започна борбата за живот и здраве на Алексей. У дома го причестиха и миросаха. В дома влизаха масажисти, медицински сестри, участъковият лекар непрекъснато следеше хода на възстановителния период.​

Ирина Андреева продаде градината и бижутата на прабаба си, за които никой не знаеше, дори Настя, на която всъщност бяха предназначени. Скъпите лекарства, масажите, ежеседмичните причастия дадоха резултат: Алексей първо започна да седи в инвалидна количка, после да става, придържайки се за облегалката на леглото, а после и да върви.​

Ирина Андреева подлагаше рамо на високия си внук и му казваше: „Хайде, скъпи мой, ти можеш! Ти трябва да вървиш! Дръж се здраво и крачи – с десния крак… с левия…, още веднъж… Отлично!“ Тя с часове масажираше ръцете, краката, гърба на Алексей. Когато масажистът идваше, не си тръгваше дори за минута, запомняйки всички движения на ръцете му. И настъпи моментът, когато Алексей сам излезе навън на двора.​

И двете Ирини го съпровождаха, готови да го подхванат, ако започне да пада. Но не, той ставаше по-силен с всеки изминал ден. Вече ходеше сам до близкия магазин, подаваше списъка с продукти на продавача и се връщаше у дома с пълна чанта. Говоренето за него обаче остана проблем. Лекарите не намираха обяснение. Той трябваше да може да говори, но не можеше.​

През септември Алексей и Ирина се регистрираха и венчаха. Настаниха се в бившата стая на Настя. Алексей беше взел академичен отпуск от института, а Ирина завършваше последния си курс.​

Живееха тримата много щастливо, ако не се броеше това, че Ирина Андреева тежко преживяваше липсата на реч у Алексей. Тя прочете всичко възможно по темата, всички медицински справочници. Возеше Алексей при медицинските светила, но напразно – той не можеше да произнесе нито дума.​

* * *​

Алексей бързаше към дома, за да помогне на Ирина Андреева за вечерята преди да се върне жена му. На звънеца му никой не отговори, и той бе принуден да отвори вратата с ключа си. Вратата на стаята на Ирина Андреева бе отворена. Тя лежеше в неудобна поза на леглото, сякаш не бе легнала, а паднала върху него. До леглото се търкаляше празен инхалатор. Ирина Андреева се опитваше да вдиша така необходимия ѝ въздух, конвулсивно стискайки крайчето на завивката. Устните ѝ посинели, а в очите ѝ бе изписано страдание.​

– Ало, „Спешна помощ“? Адресът е… Моля ви, по-бързо!!! Бронхоспазъм! Побързайте!.. Мамо, недей да умираш! Недей да умираш, мамо! Аз вярвам – ти можеш! Дишай, дишай-и-и! Не мога без теб, мамо! Не ме оставяй, скъпа моя!​

– Виж го ти, как викнал, нито една дума не можеше да изрече, а сега – направо реч държи! – Ирина Андреева, все още много слаба, се опитваше да се пошегува, виждайки колко уплашен е Алексей от нейния пристъп. – Така ще умра с тебе, как не – такъв шум вдигна. Ето, вече звънят. А ти с твоя вик и без „Спешна“ ме излекува.​

Когато докторът постави инжекцията и си тръгна, Ирина Андреева седна на леглото, а Алексей седеше до нея, притиснал се като дете, силно-силно, и не можеше да се успокои от преживения страх.​

– Хайде-хайде, стига, ти си вече голям мъж. Няма зло без добро. Гледай, как проговори. Като се върне Ира, няма да повярва на ушите си. А защо ме наричаш мамо? Аз съм ти баба.​

Но Алексей само я прегърна още по-силно и повтаряше:​

– Мамо, скъпа моя, единствена! Ти си най-близката, най-добрата! Толкова те обичам, мамо!​

Автор: Зинаида Санникова

Дереккөз