Трябва ни нови семейни традиции!

– Само си представете! – Марина Петровна за малко не изпусна телефона от ръце, поклащайки глава в потрес. – „Скъпа моя внучке, оставям ти най-ценното. То се намира в секцията, в синята кутийка. Но нито дума на никого, особено на леля Света!“

– И какво има там? – мързеливо попита Алексей, без да вдигне поглед от кръстословицата си.

– Нямам никаква представа! – Марина се отпусна на един стол, гледайки объркано екрана. – Баба ми изпрати това съобщение и изчезна. От два дни телефонът ѝ е извън обхват.

– Може би просто батерията е паднала? – предположи Алексей безразлично. – Нали наскоро получи нов смартфон, сигурно още не се е научила как да го зарежда…

– Алексей, ти не разбираш! – възмути се Марина. – Баба явно е намислила нещо. Аз я познавам – тя обожава всякакви загадки и хитрини.

В този момент в стаята влетя синът им, тийнейджърът Егор.

– Мамо! Тате! И на мен баба Нина ми написа! Няма да повярвате…

– Чакай, да позная – въздъхна Марина уморено. – Нещо за секцията и синята кутийка?

– Нее! – Егор се тръшна с трясък на дивана. – За тавана и червената кутия! Каза, че вътре е скрито нещо важно. И ме помоли да не казвам на никого. Особено на чичо Игор!

Марина и Алексей се спогледаха.

– Ясно – Алексей остави кръстословицата. – Изглежда баба е решила… да зарадва всички нас.

– И същевременно да ни скара – добави Марина. – Знаете каква е – обожава семейни конспирации и тайни.

Телефонът отново иззвъня. Този път съобщението беше от леля Света: „Марино, знаеш ли защо мама не вдига телефона? Тя ми изпрати някакво странно съобщение…“

– Започна се – изпъшка Марина. – Сега всички роднини ще почнат да звънят и да питат…

И точно така стана — телефонът иззвъня яростно. Обаждаше се чичо Игор.

– Да, чичо Игор… Не, не знам какво е намислила… Да, и на мен ми изпрати… Не, не за зелен куфар, за синя кутийка… Какво? И на леля Вера за жълта кутия?

Когато Марина най-сетне остави телефона, изглеждаше направо зашеметена.

– Тя е изпратила съобщения на ВСИЧКИ. Абсолютно всички! И на всеки – за нещо различно. И на всеки е казала да мълчи!

– А къде е самата баба? – попита Егор.

– Ето! – Марина скочи. – Трябва да отидем при нея! Веднага!

– Може би не трябва? – опита се да я успокои Алексей. – Ако е намислила нещо…

– Льоша, ти не разбираш! Ако не изясним сега, до вечерта всички роднини ще се изкупчат у тях. И ще започне… – тя направи многозначителен жест с ръце.

– Битката за наследството? – засмя се Егор.

– Нещо подобно – въздъхна Марина. – Помниш ли какво беше, когато реши да раздава фамилните рецепти?

Алексей се намръщи, явно спомняйки си скандала.

– М-мда… Леля Света още се обижда, че ѝ се паднал рецепт за зелник вместо ябълков щрудел.

– Точно така! А сега става дума за кутийки, кутии и куфари. Хайде, тръгваме!

Къщата на бабата ги посрещна със съмнителна тишина.

– Странно – промърмори Марина, отключвайки с ключа си. – Обикновено по това време гледа сериалите си с пълна сила…

Влязоха в апартамента. Всичко беше на мястото си: идеално подредена всекидневна, дантелени салфетки върху полираната мебел, колекцията от порцеланови слончета по рафтовете.

– Бабо! – извика Егор. – Бабо! Къде си?

Тишина.

– Така – Марина решително се насочи към спалнята. – Аз ще проверя там, а вие…

Прекъсна се на средата на изречението. На леглото лежеше бележка, написана с познат витиеват почерк.

„Мили мои! Не се тревожете, с мен всичко е наред. Аз съм при приятелката ми Клавдия на вилата, там няма обхват. Ще се върна след седмица. P.S. Надявам се, всички сте получили съобщенията ми? P.P.S. Само не се осмелявайте да търсите нищо без мен! Целувам ви, вашата баба.“

– Тя го направи нарочно – изпъшка Марина. – Съвсем нарочно!

В този момент на вратата се позвъни. На прага стоеше леля Света с огромна чанта.

– О, вече сте тук? А аз просто… минавах наблизо…

След нея се появи чичо Игор.

– Аз пък отидох за хляб… и рекох, защо да не мина…

– В друг район? Тук хлябът по-пресен ли е? – подхвърли иронично Егор.Не бяха минали и половин час, когато почти всички роднини вече бяха се събрали. Всеки се правеше, че е дошъл случайно, но всички някак си поглеждаха към бюфета, надстройките и гардеробите.

– Така, – Марина застана в средата на стаята. – Давайте честно. На кого какво е написала баба?

Настъпи тишина. После леля Света не издържа:

– На мен ми оставила зелената кутийка в гардероба…

– А на мен червената в бюфета! – прекъсна я леля Вера.

– Чакайте! – намеси се чичо Игор. – Но и на мен ми е написала за червената в бюфета!

Започна суматоха. Оказа се, че баба умело беше написала на всеки за различни тайници, като някои места и цветове се повтаряха.

– Не разбирам, – Алексей се почеша по главата, – защо ѝ беше нужно това?

– О! – изведнъж се сети леля Света. – Помните ли как миналата година ни скара заради нейните фирмени ликьори? На всеки от нас каза, че той ще получи най-добрата рецепта…

– И накрая се оказа, че просто е искала всички да се съберем за рождения ѝ ден! – довърши Марина. – Точно така! А сега е средата на ноември…

– А рожденият ѝ ден е… – започна Егор.

– След седмица! – довършиха всички в хор.

– Значи, – бавно каза чичо Игор, – тя е измислила всичко това, за да…

– За да се изпокараме хубаво! – измърмори леля Света. – А после да се помирим на празника ѝ.

– Е, това няма да го допуснем! – решително заяви Марина. – Този път ще я надхитрим. Предлагам да не търсим нищо и да не отваряме нищо. Просто да изчакаме да се върне.

– Правилно! – подкрепи я леля Вера. – Нека после тя си обяснява какви са тези кутийки и кутии…

Всички кимнаха съгласно. Но въпреки това, всеки крадешком поглеждаше ту към бюфета, ту към надстройките.

– Е, да си тръгваме ли? – предложи Алексей.

– Да-да, разбира се, – забърза леля Света. – Само че… забравих си чантата в коридора…

Тя се насочи към изхода, но по някаква причина зави към бюфета.

– А аз някъде си оставих телефона… – чичо Игор тръгна към гардероба.

– Хей! – възмути се Марина. – Нали се разбрахме!

– Само ще погледна…

– Само с едно око…

– Няма да пипам нищо…

След пет минути апартаментът изглеждаше като бойно поле. Роднините, забравили за благородното си решение, трескаво търсеха из всички ъгли.

– Намерих! – изведнъж извика Егор, изваждайки изпод леглото прашна кутия. – Синя!

Всички се втурнаха към него.

– Отваряй! – настояваше леля Света.

– Не смей! – възразяваше Марина.

– Е, хайде де, – намеси се чичо Игор, – щом вече сме я намерили…

Егор отвори кутията и застина:

– Еее…

Вътре имаше стари снимки. Стотици снимки.

– Това какво е? – удиви се леля Вера, разглеждайки кадрите. – Оле! Това съм аз! В пионерския лагер…

– А това сме аз и Света на морето! – продължи чичо Игор. – Помниш ли как се уплаши от медузата?

– Ето я Мариночка, когато тръгва на първи клас…

Роднините се струпаха около кутията, предавайки си снимките, смеейки се и спомняйки си…

– Вижте! – Егор извади плик от дъното. – Нещо е написано тук.

„Скъпи мои деца и внуци! Ето го най-ценният ми съкровищен кладенец – нашата семейна история в снимки. Събирала съм ги през целия си живот. Всеки кадър е миг от нашето общо щастие. Знам, че няма да се стърпите и ще намерите тази кутия преди времето (да-да, познавам ви твърде добре!). И знам, че ще започнете да си спомняте, да се смеете, може би дори леко да спорите… Но най-важното – ще бъдете заедно. Както на тези снимки. P.S. А останалите кутийки и кутии са празни. Умишлено ги разположих из целия апартамент, за да ви е по-интересно да търсите!“

– Е, бабо… – възхитено проточи Егор. – Разигра ни всичките!

– Като деца, – измърмори леля Света, скришом бършейки сълзите си.– Чуйте сега, – каза внезапно Марина, – защо да не й направим изненада? Имам идея…

След седмица баба Нина се върна у дома. Отвори вратата и застина на прага.

Целият апартамент беше украсен със снимки. Не само старите от синята кутия, но и нови – донесени от семейството от техните албуми. А в средата на хола стоеше огромна торта и всички нейни деца, внуци и правнуци с плакат „Честит рожден ден!“

– Изненада! – извика Егор.

– Но… но моят рожден ден е утре, – смутено каза баба.

– А ние решихме да започнем празника по-рано, – усмихна се Марина. – И ще продължим утре. И вдругиден…

– Толкова, колкото е нужно, за да разгледаме всички снимки и да си припомним всички истории, – добави чичо Игор.

Баба Нина огледа близките си лица и се усмихна:

– Ех, хитреци такива! А аз си мислех, че добре ви разиграх…

– Ти ни научи, – засмя се леля Света. – Целите сме в теб!

И празненството започна. Истинско семейно празненство с приказки до зори, спомени и шеги, песни и танци…

А синята кутия със снимките зае почетно място на най-видимия рафт в шкафа. Вече не тайно, но не по-малко ценно съкровище.

След този паметен рожден ден баба Нина се умълча. Подозрително умълча…

– Нещо обмисля, – каза Марина на мъжа си. – Познавам този й хитър поглед…

– Остави, – махна с ръка Алексей. – Може просто да е уморена от празника.

– Аха, уморена… – Марина поклати глава. – Лошо познаваш майка ми. Тя не е от тези, които се изморяват от веселие.

И наистина – след седмица баба Нина събра всички на „спешно семейно събрание“.

– Скъпи мои, – тържествено започна тя, когато всички седнаха в хола. – Помислих си…

– Започва се, – прошепна Егор на баща си.

– …че ни трябват нови семейни традиции!

Роднините се спогледаха. Последната „нова традиция“ на баба Нина – общото консервиране на краставици – завърши с това, че чичо Игор изпусна буркан в тенджерата с марината и опръска всички.

– Какви традиции, мамо? – предпазливо попита Марина.

– Реших, че всяка неделя ще… – баба направи театрална пауза, – разиграваме сцени от семейния ни живот!

– Какво? – задави се чичо Игор с чая си.

– Театър! – ентусиазирано продължи бабата. – Ще пресъздаваме най-ярките моменти, запечатани на снимките. Ето, например, – тя извади снимка, – помните ли, когато Светочка на бала…

– Не! – скочи леля Света. – Дори не го обмисляй! Това беше позор за целия квартал!

– Какъв позор? – заинтересува се Егор.

– О! – оживи се чичо Игор. – Това ли е, когато тя падна в шадравана?

– Коля! – възмути се леля Света.

– И не просто падна, – добави бабата, – а повлече със себе си и зам.-директора!

– Мамо!

Но вече беше късно – всички се смееха, представяйки си сцената.

– Ето! – баба Нина тържествено вдигна пръст. – Вече се смеете! А представяте ли си колко забавно ще бъде да го разиграем?

– Няма начин, – строго каза леля Света. – Няма да участвам в това.

– Защо? – бабата направи невинно лице. – Страхуваш се да не се намокриш пак?

– Така, – намеси се Марина, преди сестра й да избухне, – може би е по-добре да започнем с нещо… по-безопасно?

– Имам идея! – внезапно оживи се Егор. – Да пресъздадем момента, когато татко правеше предложение на мама!

Алексей се задави:

– Ъъ… може би не е най-добрата идея?

– Защо? – присви очи Марина. – Такъв романтичен момент беше…

– Аха, – изсмя се чичо Игор, – особено когато той изпусна пръстена в тортата, а ти почти го изяде!

– О! Точно така! – развълнува се бабата. – Леша, ти ще играеш себе си. Марина…– Няма да се правя, че се задавям с пръстен! – отсече Марина.

– Добре, добре – бабата не се отказваше. – А какво ще кажете за историята с котката на леля Вера? Помните ли, когато се заклещи в…

– НЕ! – извикаха всички в хор.

Бабата се намуси обидено:

– Винаги така! Никакъв ентусиазъм, никакво творчество…

– Бабо – Егор седна до нея, – а може би да измислим нещо друго? Нещо… по-малко екстремно?

– Например? – тя се заинтригува.

– Ами… – Егор се почеса по главата. – Можем просто да разказваме истории? Един по един? А останалите да отгатват за коя снимка става въпрос?

Бабата се замисли:

– Като викторина?

– Точно така! И ще се дават точки. А в края на месеца победителят ще получи… ъъъ…

– Моята прочута рецепта за ликьор! – прекъсна го бабата.

– Отново ликьор? – простена леля Света.

– Не, не – бабата хитро примигна. – Този път истинската рецепта. Тази, за която не ми говори две години.

Леля Света се пооживи:

– И без номера?

– Честна дума! – бабата вдигна ръка. – Хайде, ще играем ли?

Роднините си размениха погледи. Идеята с викторината изглеждаше далеч по-безопасна, отколкото театралните постановки.

– Добре – реши Марина. – Но без истории за сватби, годежи и котки!

– И за абитуриентски! – добави леля Света.

– И за първия ми учебен ден в училище – включи се чичо Игор.

– Това кога ти… – започна Алексей.

– Точно така! – прекъсна го чичо Игор. – И за това няма да говорим!

Бабата Нина доволно потри ръце:

– Добре, започваме! Имам чудесна история за това как Марина, когато беше на три годинки, реши да подстриже бабините пердета…

– Мамо!

– Какво? За пердетата нямаше забрана! – невинно отбеляза бабата. – Така, случи се една пролет…

И така започна всичко! Историите се сменяха една след друга, спомените се преплитаха със смях и шеги, а снимките оживяваха в разказите.

– А спомняте ли си… – започна леля Вера.

Но в този момент звънецът на вратата иззвъня.

– Кой ли ще е това? – изненада се бабата. – Нали всички са тук…

На прага стоеше съседката, баба Клава:

– Нина! Да не си забравила? Днес е сериалът ни, любимият!

– О, вярно! – плесна с ръце бабата. – Съвсем ми изскочи от главата! Днес Мария Ивановна трябва да разбере, че нейният внук всъщност…

– Стоп – решително каза Марина, – никакви сериали! Тук имаме своя семейна сага.

– Наистина? – заинтригува се баба Клава. – Може ли и аз да послушам?

– Разбира се! – зарадва се бабата. – Ела, тъкмо стигнахме до историята за това как Маринка…

– МАМО!

Баба Клава се оказа благодарна слушателка. Тя се смееше заразително на семейните разкази, че дори леля Света забрави за своята срамежливост и с детайли описа случката с фонтана.

– Ох, не мога! – бършеше сълзите си съседката. – Това е точно като моята случка с портата…

– С коя порта? – заинтересува се Егор.

– Ами тогава, когато тъкмо се бях нанесла в тази къща – започна баба Клава. – Вървя си важно, с новото си палто…– В онова? В онова бордото? – оживи се баба Нина.

– В него, в него! И точно там тази злощастна градинска вратичка…

– Чакай малко, – прекъсна я леля Света, – та нали тогава с теб и се запознахме, мамо?

– Вярно! – баба Нина се разсмя. – Тогава изтичах навън заради шума и гледам – жена с бордо палто лежи, а до нея вратичката…

– Не лежах! – възмути се баба Клава. – Аз… елегантно се прибрах!

– Да, да, – подсмихна се баба Нина, – направо в локвата!

– А благодарение на тази локва станахме приятелки, – усмихна се съседката. – Тогава ме прибра за чай…

– А ти ми изпече твоя фирмен сладкиш в знак на благодарност…

– И така започна всичко! – засмя се баба Клава. – Колко години вече сме приятелки?

– Четиридесет и пет ще станат през април, – изчисли баба Нина. – Страшно е да се помисли!

– Имам някъде снимка, – изведнъж каза Марина. – Помниш ли, мамо? Ти намери онзи стар албум на вилата…

Тя започна да рови в кутията със снимки:

– Ето! Вижте!

На снимката две млади жени, хванати за ръце, се смееха на нещо, седнали на пейка пред входа. Едната в същото прочуто бордо палто, другата с пъстра кърпа.

– Невероятно, – тихо каза баба Клава, – колко млади бяхме…

– И красиви! – допълни баба Нина. – Нима сега не сме?

– Сега сме… мъдри, – дипломатично отбеляза съседката.

– И опитни! – добави баба Нина. – Виж колко истории сме събрали!

– Точно така, – кимна Марина. – Между другото, мамо, не си разказала още за случая с черпака…

– Какъв черпак? – обезпокоено попита чичо Игор.

– Ами това беше, когато баба ви реши да ме научи да готвя борш, – засмя се баба Клава. – Беше точно преди Нова година…

И отново започнаха да текат истории – този път не само семейни, но и съседски, приятелски, преплетени с общи спомени и години.

– Знаете ли, – изведнъж каза Егор, – баба Клава наистина е като родна! Тя присъства на всичките ни празници…

– И на детските ти тържества в градината, – допълни Марина.

– И когато татко влезе в болница, тя първа дойде да помогне, – припомни си леля Света.

Баба Нина се усмихваше доволно:

– Именно! Семейството не са само тези, с които си свързан с кръвни връзки. Това са хората, които те подкрепят, когато имаш нужда, които са до теб в трудните моменти, – каза баба с топлина в гласа.

– И просто така, в ежедневието, – добави баба Клава. – Например за чаша чай.

– Или докато готвим борш! – усмихна се баба Нина.

– Само не споменавайте за онзи злочест черпак! – извикаха всички наведнъж, а в стаята се разнесе дружен смях.

Навън вече смрачаваше, а в апартамента се носеше ароматът на прясно изпечен сладкиш – баба Клава не се стърпя и донесе своя прочут сиренов пай. Чашите с чай звънтяха, разговорите не спираха, изпълвайки дома с уют и топлина.

– Знаете ли какво си мисля? – внезапно каза Марина. – Трябва да си вземем още една кутия за снимки. Нека в нея да сложим новите – нашите свежи спомени.

– Страхотна идея! – зарадва се Егор, изваждайки телефона. – Хайде сега да направим снимка с цялото семейство. Бабо, седни в центъра! Бабо Клава, елате до нея!

– Чакайте, – притесни се баба Нина, оправяйки кърпата си. – Трябва да изглеждам добре.

– Мамо, остави така! – спря я Марина. – По-естествено е.

Клик! Камерата засне всички – малко разрошени, леко смутени, но искрено щастливи. На новата снимка всички се усмихваха също толкова топло, колкото и на старата от синята кутия, само че лицата бяха други, а роднините – повече.

Синята кутия отново зае мястото си на рафта в шкафа, готова да пази не само старите, но и новите истории на това сплотено семейство. Истории, които напомняха, че винаги има място за още един човек, който да стане истински близък.

Дереккөз