На странния поглед този сюжет: двама възрастни изпращат и взимат десетокласничката си дъщеря от училище, в селото „Видно“ вече никой не гледаше с недоумение. Само хвърляха поглед:

— А, това са Ситникови, водят им Маринка.

Марина Ситникова изглеждаше като жена на двадесет години: женствена фигура с нужните извивки, а пропорциите ѝ такива, че волно или неволно привличаха погледите.

— Бързо е пораснала — въздъхна майката. — Само гледай, ще започне с момчетата да се разхожда. Аз самата се омъжих веднага след училище. За себе си дори не успях да поживея… Не искам такова бъдеще за дъщеря си.

— Какво, бъдещето ти да беше лошо? — учуди се Ситников. — Не ти ли беше тази, която първа дойде при мен? Хвърли се като орлица. Сега, да, не помниш, а как отблъсна Глашка от мен, нито покой ми даваше.

— Кога това? — възмути се Лида. — Ти си с пет години по-голям! Застъпи ми пътя, красива и млада, и ме прибра в дома си. Страх те беше, че ще почна с момчетата, дори сватове прати, щом завърших училище.

— Че какво?

Мъжът лениво погледна към съпругата си:

— Че мен ли ме е било страх? Ти добре си измисляш легенди, хх… Сигурно така говориш и на съседките, нали? Не мога да разбера защо Волкова все ме гледа отвисоко. Ех, жени… Наложите си нещо в главата, и на другите го разказвате!

Съпрузите изпаднаха в недоразумение и се обидиха един на друг. Не си говориха, докато часовникът не показа един следобед. Тогава, без да се уговарят, и двамата отидоха към вратата, поглеждайки се взаимно:

— Е, хайде, ти иди да вземеш Маринка — промърмори съпругата.

— А защо не ти? Боли ме гърбът нещо.

— Ще се раздвижиш, докато отидеш! Ако не искаш обаче, тогава чакай сватове. Или направо да ти донесат бебе. После ти ще му гледаш внука. Все пак ти повече приличаш на дядо, отколкото аз, в своите 38 години!

От кухнята излезе здравеняк на двайсет години, дъвчейки кифла с маково семе, и дълбок глас каза:

— Мамо, тате, що се карате? Хайде аз ще отида, стига сте се престрували.

Майката се засмя насила:

— Никитка, сине, мислех, че спиш след нощната смяна…

— Отдавна се събудих, щом се разпокарахте…

Ситников-старши погледна жена си:

— Всичко е заради теб.

— Не, заради теб!

— Я стига! — каза Никита, като нахлузи обувките си.

***

Марина излезе от училището и не повярва на очите си: нямаше нито майка ѝ, нито баща ѝ пред училището.

Никога досега това не беше се случвало. Момичето въодушевено се обърна обратно към училището, където изчака своята най-добра приятелка, Светка Лушникова, винаги мечтаейки да върви с нея двете заедно към дома след часовете. Както преди, когато беше малка.

— Днес съм сама! Хайде да тръгнем заедно вкъщи! — сподели тя радостно с приятелката си.

— А какво се е случило, че твоите родители не дойдоха за теб? — учуди се Светлана. — Нима нещо се е объркало у вас? Да вървим бързо, да видим!

Светлана знаеше: нямаше начин Маринка да тръгне сама за дома без надзор. Винаги или бащата, или майката идваха за нея, без значение дали е дъжд, пек или студ.

Двете момичета изскочиха от училището въодушевени, без изобщо да очакват, че Никита, братът на Маринка, ще им подсвирне.— Ей, дребосък, чакай ме!

— Ето виж, ти казваш, че никой не те посреща, — с укор погледна Света. — Отивай с брат си, а аз по-добре ще почакам Верка Некрасова. Имаме си момичешки приказки.

Марина въздъхна тежко: какво би могла да отговори, просто няма думи. И тя също искаше да си поговори за момчета с приятелка… Но с брат около нея — просто невъзможно.

…На абитуриентския бал на Марина цялото семейство Ситникови пристигна в пълен състав: майка, баща и двамата ѝ братя (по-големият Никита и по-малкият, седемгодишният Ванечка).

Марина изглеждаше прекрасно в червената си копринена рокля, но не изпитваше никаква радост от важния момент.

Как би могла, когато усещаше строго наблюдаващите погледи на майка си и баща си?

Дори и да се случеше някой да я покани на танц, никой не посмяваше. Однокласниците я гледаха предпазливо, знаейки, че вниманието на Ситников-старши ще е насочено към тях.

— Е, какво, дъще, хапнахме вече. Скучно ни е, — приближи се майката с усмивка. — Хайде да си тръгваме.

Марина едва успя да направи подобие на усмивка и позволи да я отведат.

У дома, след като свали роклята си и облече нощницата, тя погледна с тъга през прозореца. На местния клуб фойерверките трябваше да започнат точно сега, а танците вероятно щяха да продължат до сутринта. Но след като и двамата ѝ родители се прозинкваха от скука, тя също трябвало да се прибере.

Изнервена, момичето хвърли четката за коса в ъгъла:

— Защо всички имат нормални родители, а аз имам надзиратели?! Искам свобода. Искам да се забавлявам до сутринта, без мама и татко!

Прозяващата се майка влезе в стаята:

— Защо тропаш тука, пречиш ни да спим? Хайде, легни си, дъще…

***

Семейният съвет реши, че Марина ще продължи образованието си в града, но заедно с майка си. Така трябвало. Наеха малък апартамент близо до колежа. В живота на момичето почти нищо не се промени: след лекциите я чакаше майка ѝ, прибираше я у дома, хранеше я и я оставяше в стаята да учи, докато самата тя се усамотяваше в кухнята с книга или прекарваше време, говорейки по телефона с останалите у дома.

— Липсвате ми… — жалваше се майката на съпруга и синовете.

— Нищо, жено, — утешаваше я мъжът ѝ. — Знаеш, че така трябва. Остава малко, само три години, ще поживеем без теб. А пък нашата Маринка ще стане образована мадмоазел и ще си намери момък. Или пък, ако поиска, сама ще избере кой ѝ допада.

Марина слушаше разговорите им. Чуваше и тежките въздишки на майка си, затова не издържа и се скара:

— Мамо, всичко си има граници. Вие с татко съвсем сте полудели. Аз вече съм голяма, мога да се справя сама. Върви си у дома, там сте по-нужни.

Майката решително отказа:

— Няма какво да правя у дома. Ако си тръгна, на моето място ще дойде баща ти, ясно ли е? А защо си възроптала изведнъж, а, дъще? Да не си си харесала някого вече? Природата си казва думата?

…На следващата година Марина не живееше вече с майка си, а с брат си. Ситникови бяха решили, че могат да издържат двама „студенти“. Сега, след лекции, Марина трябваше да готви храна за брат си. Никита бързо свикна с градския живот: вечер, когато сестра му си лягаше, той я заключваше в апартамента и излизаше навън. Рано сутрин се връщаше, изпращаше я до колежа и доволен от изпълнения си „синовен дълг“, си лягаше да спи. Докато свърши занятията на Марина, той точно се събуждаше.

Тази година Никита се ожени и една сутрин доведе у дома момиче с яркорозова коса и дръзка усмивка.

— Това е Ира, — уморено представи той приятелката си на сестра си. — Запознахме се в клуба. Между другото, тя избяга от вкъщи и няма къде да отиде, затова ще живее при нас. Само на родителите нищо не казвай.

Сега, след лекции, Марина беше чакана от двама души: брат ѝ и новата му приятелка. Двойката постоянно се гушкаха.

Ирина неведнъж се възмущаваше:

— Чу ли, Маринче? Защо Никитката трябва да те придружава всеки път? Ти си голяма мома, ще се оправиш сама.

— Не бъди груба, — ядосваше се Марина. — С удоволствие бих се справила без придружители, но това не зависи от мен!— И на теб също, Ирочка, — щракна я игриво по носа Никита.

Ирина го стрелна предизвикателно с поглед:

— Е, сега и на мен също. Все пак вече съм част от вашето семейство. Всъщност съм бременна, Никитоша, какво ще правим?

***

Сватбата беше малка, само в кръга на семейството. Непосредствено преди „тържеството“, майката горчиво се жалваше в кухнята:

— Цял живот сме се страхували за дъщерята, а синът ни излезе с номера! Донесе вкъщи една маймунка! Не мога дори да я гледам — не ми харесва!

Ситников-старши беше в шок. Само пушеше, седеше съкрушен и мислеше. Заради това, че младите постоянно се целуваха и лежаха сгушени на дивана в хола (очевидно никакво възпитание няма това момиче, личи си веднага), Ситников се премести в кухнята, за да подкрепя морално съпругата си.

— Така или иначе, не е нужно да ти харесва, мамо. В крайна сметка не на теб ще живее с нея, а на Никитка.

— Така или иначе, не е нужно да ти харесва, мамо. В крайна сметка не на теб ще живее с нея, а на Никитка.

Лида Ситникова хвърли ножа и разтърси главата си, чиято коса мистериозно беше прошарена за една нощ:

— Не. Точно до мен се отнася, Пашка! Аз ще трябва да мисля как ще живеят младите, къде ще живеят, с какво ще живеят! Родителите на тази Ирина я изоставиха като сираче! Казаха: „Събрали сте се, разделяйте се, не ни безпокойте!“ Да, ама как да не се тревожиш, Пашке, като тя ще ражда! Ох, изобщо не си мислех, че толкова рано ще стана баба.

— Нищо не е рано, — измърмори мъжът. — Другите вече люлеят внучета. У Разбойникови са вече цели две внучета, а те са по-млади от теб, Лида!

***

Марина за първи път се прибираше сама вкъщи.

Вървеше, люлеейки малката си раничка, и се усмихваше на Витя. Витя Парамонов учи в паралелната група. Запознаха се в библиотеката. Той ѝ се усмихна няколко пъти и това беше достатъчно — Марина се влюби. Възхитеният ѝ поглед следваше обекта на мечтите ѝ, но всеки път отказваше срещи и разходки.

А днес майка ѝ и баща ѝ не успяха да дойдат за нея в града. Бяха заети с приготовленията за сватбата на по-големия брат.

И ето, в радостта си тя прие ухажването на момчето. Той я придружи до дома ѝ тази вечер.

Забраненият плод наистина е сладък. И как само ѝ се искаше на Марина да остави всички правила и да се хвърли в новото, защото в нея се беше загнездил страхът, че тази свобода е само временно изключение. Че всичко ще се върне към стария ритъм след сватбата на брат ѝ. Майка ѝ или баща ѝ отново ще я придружават, и тя няма да успее да вкуси пълната свобода.

Затова не ѝ се искаше да се разделя. Затова тя срамежливо се взря в очите на момчето и тихо предложи:

— Ще влезеш за по един чай?

— Ще влезеш за по един чай?

***

Това не беше сватба на сина, а по-скоро вечер на страдания за Лида Ситникова. Съседките и приятелки й нагло нахлуха в дома по време на празника и се настаниха да разглеждат невястата.

След това започнаха безкрайни въпроси, зададени шепнешком на домакинята: „Бременна ли е? Какво въобще хареса той в нея? А родителите на младоженката къде са? Щом е от града, защо не празнувате там?“

Лида и без това не беше особено щастлива от женитбата на сина си, а дразнещите клюкарки ѝ дойдоха в повече. Тя се затича към обора да поплаче и повече не се появи на празника.

Само младите не се интересуваха от нищо — те ядяха и пиеха, танцуваха и се смееха.

Ситников-старши първоначално гледаше на младоженците накриво, но в края на вечерта махна с ръка:

— Хайде, сине, да пием. А младата ти жена нека си почива. Все пак е бременна.

На сутринта ядосана, подпухнала от плач и пропита с миризма на обор, Лидия обикаляше из дома си и мърмореше:

— Мислех си, че ще се прибера и всичко ще е подредено. Да, ама не! Цялата посуда и планини боклуци оставили на мен! Аз им устройвам празника, и аз после трябва да почиствам! Колко е нахална… снаха ми…!За седмица отношения Марина свикна с любимия си. Не искаше да го пуска далеч от себе си.

— А може да се оженим? — предложи Виктор.

— Какво ти става, моите родители няма да позволят.

На гарата, за да посрещне майка си, Марина не отиде сама. Любимият ѝ я закара с колата си.

Лида Ситникова пристигна мрачна като буреносен облак и веднага отпрати дъщеря си:

— Не ми се пречкай сега, и без теб ми е тежко. И ти също си виновна, предателко, на очите ти брат ти живя с онази жена, а ти мълчеше.

Марина погледна през оградата. Там, до колата, стоеше Виктор. Затова тя поведе майка си към него, а Виктор се престори на таксиметров шофьор.

Да се среща с Виктор, на Марина повече не ѝ се удаваше. Но спомените за прекараните с него дни и нощи караха тялото ѝ да се облива в горещи вълни на страст. Беше готова да лети към него до края на света. Двамата се виждаха само в колежа, през междучасията, където Марина му каза:

— Заминавам за уикенда у дома с майка.

— Как ще те пусна? Не мога дори да си представя да се разделим, дори за ден. Мога ли да дойда и аз?

— Как, глупчо? Родителите ми не свалят очи от мен.

— Ще кажеш, че излизаш до магазина или при приятелка. А там аз ще те чакам.

И така и направиха.

***

В селото пролетта се беше разляла със слънце и кални локви по пътищата. Влизайки в дома с майка си, Марина видя как брат ѝ и Ирина тичат из двора и се кикотят за нещо.

— Влизай, дъще.

— Мамо, защо тичат така? Ирка даже е обула моите гумени ботуши.

Майката измърмори:

— Защо, защо… Ами, като че ли не познаваш Иришка. На нея все ѝ се тича като кобилка. Казах ѝ да си лежи, кой я кара да се щура. Лежи си, просто лежи, какво ако загубиш детето? Но не, тя не слуша… Дано поне, когато роди, се поукроти. Надявам се на това.

Малкият брат, Ваня, се приближи до майка си и сестра си, прегърна и двете.

— Ирка ме научи да плюя най-далеч!

— Ех, никаква изненада, това е Ирка… — поклати глава Марина.

Въпреки че свекървата Лида в началото не харесваше Ирина, скоро сърцето ѝ се отпусна към нея. Макар и Ирина да беше несръчна, да не можеше да държи тиган и да не знаеше как се готви… Ала пък беше ведра и весела като прасенце. Дори със свекървата започна да се шегува — ту ще я боцне с пръст в хълбока, ту ще я стресне с гръмко „Бу!“

Когато отидоха на концерт, Ирина с лекота излезе на сцената, когато водещият я покани, и изпя песен, посветена на майките. Изпя я така, че целият клуб ѝ се възхити.

А когато отидоха на гости у Волкови за рождения ден на петгодишната Олечка, Ирина измисли забавен конкурс за отегчените гости, които дълго се смяха и я молеха за още.

И с Ваня, малкият брат на Марина, Ирина се сприятели бързо. И с Марина също се разбраха добре.

„Не може да готви, Ирина ли? — мислите на Лида поеха в нова посока. — Това е дреболия. На това се учи лесно. Най-важното е човек да има душа. Виждам, че Никитушка я обича, а и тя тича подире му като котенце. А в семейството, най-важното не са тиганите.“Само за една седмица Лида изведнъж изпита топли чувства към снаха си. И с радост си помисли:

„Щях ли да бъда по-щастлива, ако вместо Ирина дойде някоя тиха и скромна жена, която да ми изчисти кухнята и да изпече купища сладкиши? После да седнем заедно и да си мълчим? Чуждата дъщеря все пак не е своя — там е тъмнина и неизвестност. А и обикновено снахите мразят свекървите. А Иринка, макар и мързелива и непохватна, е искрена и казва нещата направо. Сигурно не ми трябва друга.”

***

А Марина, напълно изгубила ума си още с пристигането, след като едва изпила чая си, тичешком се втурна „да види приятелка.” Така и каза на майка си.

Лида махна с глава на дъщеря си (нямаше време за нея) и започна да учи младата снаха на тънкостите на печенето на хляб (Иринка, между другото, сама предложи!).

Само че нещо прободе майчиното ѝ сърце, когато погледна през прозореца след дъщеря си.

И по навик извика:

— Никита? Виж там, пази сестра си, да стигне благополучно до Светка.

— Никита? Виж там, пази сестра си, да стигне благополучно до Светка.

Никита се досети веднага, запали мотора си и потегли след нея.

После у дома разказваше, под смеха на цялото семейство:

…Карам си, значи, и изведнъж следите на сестра ми изчезват. Завила е в една пресечка между къщите. Слизам аз от мотора и хуквам след нея през уличката. Гледам — качва се в кола. Очукана „седем тройка.” Връщам се тичешком, качвам се на мотора и подир тях, по обходния път. Карам, а „седмицата” върви бавно — явно вътре шофьорът е неопитен. Изравнявам се с тях, надничам през прозореца и викам „Здрасти!”

Маринка седи вътре, не си обръща главата. А този, който кара — гледа ме с ококорени очи! Е, стигнаха до гората, на една отворена поляна… а аз след тях. Слязоха, запознахме се. Палят си по цигара.

…Марина седи на масата, червена като рак. До нея млад мъж, и двамата са засрамени, главите им наведени.

Ситников, който вече бе преживял сватбата на сина си, пръв се обади с усмивка:

— Е, дъще, ще ни запознаеш ли? Това, доколкото разбирам, е твоят годеник, щом е дошъл при теб?

Гостът Виктор смело погледна Ситников и отвърна:

— Годеник.

— Значи да считаме, че си дошъл да ни поискаш дъщерята?

Виктор погледна към Марина. Хвана я за ръката. Ситниковите веднага видяха, че в очите на госта има истинско обожание:

— Да, за това съм дошъл.

— Да, за това съм дошъл.

— Е, това вече е добре — усмихна се Ситников.

Лидия попи сълзите си с кърпичка — изведнъж ѝ се насълзиха очите. Ирина, която седеше до нея, я прегърна радостно и целуна по бузата:

— Какво ви има, мамо? Маринка ще я омъжваме! Това е щастие.

Ситников стана от масата и подаде ръка на бъдещия си зет:

— Е, за теб пазехме дъщеря ни. Най-накрая те дочакахме. Сега теб ще те държим отговорен да се грижиш за нея!

Дереккөз