— Здравейте. Търся Мария Степанова, тя тук ли живее? – на прага стоеше момиче на около шестнадесет години, облечено в износено пухено яке и с голяма раница на гърба.

Момичето изглеждаше объркано и дори леко изплашено. В ръката си стискаше измачкано листче с адрес.

— Добър ден. Аз съм Мария Степанова. А вие кой сте, извинете?

— Казвам се Виктория Юсупова – отвърна момичето несигурно, свеждайки поглед към пода. – И аз съм ваша сестра…

***

…Преди седемнадесет години Татяна Анатолиевна се прибра вкъщи след нощна смяна. Изглеждаше сломена и много разстроена. Като завари съпруга си на масата в кухнята, тя тежко въздъхна, седна срещу него и помоли да я изслуша.

— Витя, трябва сериозно да поговорим – каза тя колебливо.

Честно казано, Татяна Анатолиевна се страхуваше от мъжа си. Те живееха като всички други: получиха апартамент преди промените, свекървата се беше постарала и „извоювала“ двустаен в нов панелен блок. След промените парите едва стигаха, мъжът често посягаше към бутилката, а Татяна Анатолиевна работеше на три места, за да издържа себе си, съпруга си и седемгодишната Машенка.

Татяна Анатолиевна се бояше от сериозни разговори, като от огън, защото Виктор беше избухлив и понякога груб. Затова най-често вземаше решения много предпазливо. Но сега ситуацията беше особено напрегната:

— Закъснявам за работа, Таня. По-бързо казвай какво пак си направила – отряза я рязко Витя.

— Бременна съм – изпали жената, макар че се беше приготвила да изнася дълга реч.

— От Светия дух, или какво? – процеди мъжът грубо със саркастична усмивка към Таня.— Не, Витя, от друг мъж…

Виктор бавно повдигна очи и, без да крие злобата си, изсъска: „Какво каза?“

Да, Татяна Анатолиевна работеше на три места и беше изтощена. От липсата на пари, от жестокия мъж, от домакинството, което трябваше да издържа сама. И веднъж, по време на нощна смяна, прие ухажванията на охранителя от тяхното предприятие. Завъртя се роман, който Таня можеше да крие, докато не се случи забавяне.

— Мога да се отърва от това дете, Витя! – крещеше жената, скрила се зад вратата на спалнята.

— Не ме карай да съгреша, Таня. Събирай си нещата и изчезвай на четири страни! До дъщеря ти няма да припариш, – крещеше ѝ в отговор Виктор. – Посмееш ли да се появиш, ще те убия!

Само за час Татяна Анатолиевна остана сама – без мъж, без дом, без дъщеря – и дори бременна. Отчаяна, потърси онзи, с когото е изневерила на съпруга си. Опитите да види Машенка бяха безуспешни. Виктор удържа на думата си. Спря пиенето, започна работа като портиер в училище и допълнително се захвана като водопроводчик в жилищната служба, за да е винаги близо до дъщеря си. Той яростно пазеше Маша от майка ѝ. Дори измисли история, че майка ѝ ги изоставила умишлено, защото била алкохоличка, предателка, а и „вече не ги обича“. Почти до края на училище Витя изпращаше и посрещаше Машенка, а разходките ѝ, посещенията на кино или приятели – всичко беше строго контролирано от него.

Обсъждането на майка ѝ вкъщи беше забранено. И Маша, след дванадесетгодишна възраст, поемайки гнева на баща си към майка ѝ, престана да задава въпроси.

Татяна Анатолиевна пък прекрати всякакви опити да види дъщеря си и буквално изчезна.

Но преди две седмици Витя се обади на дъщеря си и ѝ каза, че майка ѝ е починала. На погребението Маша отказа да отиде.

— Защо изобщо ми го казваш? Не ми пука какво ѝ се е случило. Сама си е виновна, – каза Маша и затвори телефона.

— Защо изобщо ми го казваш? Не ми пука какво ѝ се е случило. Сама си е виновна, – каза Маша и затвори телефона.

Истина беше, че съдбата на жената, която я бе изоставила като първокласничка и почти оставила като сираче, ѝ беше все едно.

Не ѝ пукаше за жената, която не идваше на нейните училищни представления. Която не я беше научила да се грижи за себе си, не бе предала майчинска мъдрост и знания. Заради която Маша беше обект на постоянни подигравки в училище. Заради която тя трябваше да стане по-твърда, рязка и груба. Съвсем като баща си.А сега и този звънец на вратата с тийнейджърка, която като че ли падна на главата й като голяма пясъчна буря.

— Това някаква шега ли е? Нямам сестра, — Маша леко бутна момичето в гърдите, за да отстъпи, и се опита да затвори вратата.

— Може би съм сбъркала, — жално измънка Вика, — Мама ми даде вашия адрес. Ето.

Момичето подаде на Маша смачкан лист хартия, на който беше написан нейният адрес. Всичко беше правилно — градът, номерът на къщата и апартаментът съвпадаха. Маша изобщо не разбираше какво става. Тийнейджърката изглеждаше твърде пораснала, за да бъде нейна сестра.

— Адресът е мой, но в семейството съм единствено дете. Майка ви е объркала нещо. Върнете се и изяснете с нея, а аз нямам време да се занимавам с вашите семейни проблеми, — измърмори Маша.

— Мама… нашата мама… почина преди две седмици, — тихо каза Вика.

Краката на Маша омекнаха, и й се прииска да седне. Това просто не може да бъде!

— На колко си години? — попита Маша новоизлюпената сестра.

— На шестнадесет. Наскоро ги навърших…

— И какво искаш от мен?

— Мога ли да остана да живея при вас, за малко, честно? — умоляваше Вика.

— Шегуваш ли се? Не, разбира се. Върви при семейството си. Моята майка почина за мен много преди реалната й смърт. Не ми трябват братя и сестри. Майка избра пътя си отдавна, затова — довиждане. Нямаме за какво повече да говорим, — Маша бутна силно Вика и затръшна вратата пред лицето й.Взимайки телефона, тя се приближи до прозореца, наблюдавайки как тийнейджър с несигурна походка излиза от входа и сяда на пейката до блока. Маша набра номера на баща си и направо, без поздрав, попита:

— Татко, каква е тази глупост?

— Здрасти, дъще. За какво говориш?

— Ето седя си вкъщи, и на прага ми се появи шестнадесетгодишна сестра. Няма ли да ми разкажеш нещо?

От другата страна на линията настъпи гробна тишина. Не се чуваше дори дишане.

— Татко, а? Щом мълчиш, явно нещо знаеш! – Маша повиши тона си, без да крие разочарованието си.

— Значи… родила е… – най-накрая продума Виктор.

— Коя е родила? Имаш предвид майка ми? Татко! – вече започна да вика в слушалката дъщерята.

— Маша, видях майка ти за последен път преди около четиринадесет години, и то отдалеч, дори не говорихме. Мислех, че е прекратила бременността, както каза… – призна си баща ѝ и започна да разказва историята. – Съседите ми разказаха за смъртта ѝ по случайност, дори ми пробутваха адреса, за да отида на погребението. Но знаеш какво беше отношението ми към нея… – завърши Виктор.

Маша бавно се свлече на стола, гаденето започна да я обзема. Не можеше да повярва, че майка ѝ не я е изоставила, а баща ѝ е настоял тя да се откаже и от родителските права, и от нея. И да не се появява повече. През всичките тези години Маша е мислила, че майка ѝ е избрала друг живот, без нея. Знаейки характера на баща си и тоталния му контрол, пъзелът се нареди. Чувствата се сблъскаха – обида, гняв, ревност. От телефона се чуваше гласът на Виктор, който молеше за прошка, защото „не можел да позволи на жена, която го е предала, да отглежда детето му“…

Маша погледна през прозореца и видя как Вика продължава да седи на пейката под блока. Тя хвърли телефона и побягна по стълбите надолу в домашните си дрехи и пантофи. Етаж след етаж, я обзема страхът, че когато излезе от входа, няма да намери сестра си – единствената връзка с майка ѝ. Всичко, което остана от нея… Но Вика все още си седеше там неподвижно, държейки телефона си, явно не знаейки на кого да се обади.— Майка ти разказа ли ти за мен? – попита Маша, опитвайки се да си поеме дъх.

— Майка ти разказа ли ти за мен? – попита Маша, опитвайки се да си поеме дъх.

— Никога преди… Изплака го преди да си отиде – разрида се Вика.

— Защо дойде тук? – Маша седна до нея на пейката и впери поглед в очите на сестра си, които бяха същите като на майка им.

— Мама беше болна дълго време, рак… Вероятно знаеш. Баща ми почина, когато бях на пет години. Живеехме през цялото това време в апартамента на баща ми. Не живеехме добре. Мама отдавна се лекуваше, няколко пъти успяваше да влезе в ремисия, но почти не можеше да работи. А баба постоянно я обвиняваше за всичко. Вечно се караха, вечно скандали. А когато мама почина, баба ми каза, че съм копеле, и ме изгони от вкъщи. Нямам къде да отида… Не знаех, че на този адрес живее някой друг – отново се разплака Вика. – Роднините на татко не искат да ме виждат, сякаш аз съм виновна за нещо!

Маша познаваше живота с чувство за вина. И тя дълги години се опитваше да разбере защо майка ѝ ги бе изоставила. Най-често си мислеше, че причината е самата тя – че заради нея майка им не е могла да живее с баща ѝ. А сега пред нея седеше момиче, което също бе изоставено от майка си, получавайки в наследство само болка и съжаление.

— Остани при мен, а после ще видим – изрече сухо Маша и се изправи.

— Остани при мен, а после ще видим – изрече сухо Маша и се изправи.

Вика кимна, ясно зарадвана, скочи от пейката, метна раницата си на раменете и тръгна забързано след сестра си.

— Свикнала съм да живея сама и си имам свои правила. Разбра ли? – измърмори Маша, без да се обръща.

Докато отваряше железната врата и пропускаше Вика да влезе, Маша се усмихна. Но така, че новооткритата ѝ сестра да не забележи емоциите ѝ.

За първи път от много години насам Маша се усмихна искрено, сякаш пясъчната буря в душата ѝ най-накрая бе утихнала.

Дереккөз