— Пак закъсня! — гласът на Иван се чу от спалнята, щом Анна влезе в апартамента и свали палтото си.

— Какво ти пука? — отвърна тя, хвърляйки поглед към брат си, който седеше разпънат в креслото с телефон в ръка. — Мога да си го позволя. Поне аз имам работа.

Иван изсумтя и вдигна очи.

— Работа казваш? И къде е тя, тази работа? Тук, вкъщи? На дивана?

Анна спря на прага на стаята. Чаршафът върху леглото беше измачкан, на масичката до него лежеше празна кутия от пица, а дрехите, които сутринта внимателно беше сгънала, сега бяха нахвърляни на купчина в ъгъла.

— Ти… сериозно ли? Изхвърли дрехите ми от спалнята? — направи крачка напред, сочейки към разхвърляната камара.

Иван само повдигна рамене.

— Така се получи. На мама ѝ трябваше място за инструментите ми, а тук е по-просторно. И аз съм тук по-често, отколкото ти.

— Иван, това е моята стая! — повиши тон Анна. — Досега своята ти стигаше!

Иван стана и я погледна отгоре надолу.

— Твоя? Анна, отдавна нямаш нищо свое. Върна се тук след развода, а аз живея тук от години и помагам на мама да се справи!

— И това ти дава право да правиш каквото си искаш? — извика тя.

Вратата на кухнята леко се отвори и в коридора се появи Мария Сергеева. Умореният ѝ поглед издаваше, че това е денят, който е очаквала със свито сърце.

— Стига вече, деца. — Гласът ѝ звучеше спокойно, но твърдо. — Седнете на масата и ще поговорим като хора.

— Мамо, тук няма какво да се говори, — махна с ръка Иван, — тази стая е по-нужна за мен.

— А аз изобщо човек ли съм? — избухна Анна. — Защо винаги той решава чие е какво?

Мария Сергеева въздъхна тежко. С жест посочи към кухнята:

— Казах, в кухнята. И двамата.

Анна хвърли гневен поглед към брат си, но се подчини. Иван завъртя очи и я последва.

— И сега какво? — започна той, щом седна на табуретката. — Ще слушаме пак лекции за това как трябва да сме приятели ли?

— Опитай поне веднъж! — отвърна Анна.

— Замълчете и двамата! — повиши тон майката, и кухнята утихна.

Мария Сергеева дълго гледаше ту към единия, ту към другия. После кръстоса ръце на гърдите си и проговори:

— Аз вече не съм млада, деца. И не мога вечно да търпя тези кавги. Вие сте възрастни хора, а се държите като деца.

— Мамо, ама помисли сама, — започна Иван, но майка му вдигна ръка.

— Не, Ваня, сега ще ме слушате. Спалнята е една. И двамата я искате. Значи ще решаваме това справедливо.

— А какво има да се решава? — възкликна Анна. — Аз нямам собствено място! Виждала ли си той къде живее? Стаята му само за нещата и шкафовете му стига!— Аха, разбира се — отвърна Иван с негодувание. — Искаш удобства за моя сметка? А може би и парите ми да похарчиш?

— Тихо! — Мария Сергеевна отново повиши глас.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Утре сутринта ще решим какво да правим, — каза майката. — А сега искам тишина.

Анна изхвърча от кухнята, тряскайки вратата на малката си стая. Иван остана да седи, без да поглежда майка си.

— Иван, — тихо го повика Мария Сергеевна, — разбираш, че така не може, нали?

— Мамо, аз правя всичко за вас. Нямам друго място. Не е моя вината, че тя не се справи със собствения си живот.

Мария само поклати глава и си легна, оставяйки сина си сам с мислите му.

***

На сутринта напрежението в къщата все още се усещаше. Анна, избягвайки контакт с брат си, седеше в кухнята с чаша кафе, забила поглед в телефона си. Иван демонстративно вървеше напред-назад по коридора, скърцайки с пода и нарочно силно прозявайки се, сякаш за да заяви присъствието си.

Мария Сергеевна въздъхна тежко, наблюдавайки тази сцена. Конфликтите между децата й започнаха много преди този ден. Откакто Анна се върна вкъщи след развода, брат й и тя все по-често се караха за дреболии: кой да изчисти кухнята, кой да паркира колата през уикенда. Но спорът за спалнята бе най-сериозният.

За Иван това жилище беше единственото му убежище. След като се разведе, вложи усилия и пари в ремонта и се смяташе за негов господар. Анна, от своя страна, гледаше на връщането у дома като на временна необходимост, но все пак искаше малко уют и усамотение. Животът й и без това се разпадаше на парчета, а сега дори тази спалня изглеждаше като последната й крепост.

— Хайде така — обади се внезапно Мария, влизайки в кухнята. — Тази вечер ще седнем и ще решим какво да правим. Но искам и двамата да помислите.

— Да помислим? — изръмжа Иван. — Аз вече съм решил.

— И аз! — на свой ред отговори Анна.

Мария Сергеевна притвори очи, за да скрие умората си. Децата й се държаха като тийнейджъри, а не като възрастни хора.

— Казах каквото имах да казвам. Ще говорим вечерта. И искам да се държите като хора, — строго каза тя.

И двамата се задълбочиха в своите дела, но мислено вече бяха готови за нов сблъсък.

***

Вечерта тримата отново се събраха в кухнята. Мария Сергеевна разтвори на масата стар бележник, в който записваше семейния бюджет и домакинските задачи.

— Така, нека започнем с основното, — спокойно започна тя. — Спалнята е една. Всеки от вас има своите основания, но искам да решим този въпрос без скандали.

— Мамо, какви основания? — пръв не издържа Иван. — Аз живея тук по-дълго. Аз влагам в ремонта, плащам сметките, помагам ти. А Аня какво? Само заема място.

— Заемам място? — Анна се изправи, пробождайки го със своя поглед. — Това какво, твоята квартира ли е? На нея татко толкова години работи! Аз също съм ти сестра или това напълно си го забравил?

— Да, помня, помня! — саркастично отвърна Иван. — Само че знаеш ли, аз тук реално нося всичко. А ти просто избяга тук, когато личният ти живот се провали. И сега искаш всичко да се върти около теб?

— Не си ти човекът, който ще ме съди! — извика Анна, губейки самообладание. — Имам си причини, които дори не знаеш!

— Деца, спрете! — Мария Сергеевна удари с длан по масата. — Така и не разбрахте, че ви събрах тук, за да намерим решение заедно, а не за да се заливате с обиди!

Последва тежко мълчание. Анна стисна устни, опитвайки се да не се разплаче, докато Иван мрачеше и отвръщаше поглед от майка си.​​— Добре, ако не можете да се разберете, аз сама ще взема решение – продължи Мария. – Но тогава да няма сърдити.​​

​​— Какво решение? – попита мрачно Иван.​​

​​— Докато спорехте, аз поговорих с Нина Степановна. Тя предложи вариант.​​

​​— С кого? Със съседката? – изсумтя той.​​

​​— Да, с нея. И ето какво: ще преградим голямата стая на две. Преграда, завеси или шкаф – както решим. Всеки ще си има свое кътче – спокойно обясни майката.​​

​​— Това някаква шега ли е? – Иван се намръщи. – А къде ще се събираме като семейство? Къде ще сложим гостите?​​

​​— О, ние пък много гости ли имаме? – с язвителен тон се обади Анна. – Така или иначе, телевизора цял ден само ти го гледаш.​​

​​— Знаеш ли поне колко пари ще струва това? – Иван игнорира сестра си и се обърна отново към майка си.​​

​​— Ще се справите, ако обедините усилията си – Мария ги погледна твърдо, гледайки и двамата.​​

​​— Това е пълна глупост! – отсече Иван. – Защо отново аз трябва да променям нещо?​​

​​— А ти какво предлагаш, Ваня? Да изхвърлим сестра ти на улицата? – попита хладно майката.​​

​​Анна се усмихна леко в ъгълчетата, но веднага добави:​​

​​— Съгласна съм. Ако няма друг начин, нека разделим. Но и аз няма да нося всичко сама.​​

​​Иван кипеше от гняв, но виждаше, че няма смисъл да се спори. Мария Сергеевна седеше с изправен гръб и твърдият й поглед ясно показваше, че няма място за възражения.​​

​​— Добре – процеди през зъби Иван. – Но тогава сестра ми сама ще си плати за нейната част.​​

​​— А ти ще плащаш за твоята – веднага го контрира Анна.​​

​​— Уговорихме се – твърдо завърши Мария. – Утре отивате за материали и работите заедно. И никакви скандали. Ясно ли е?​​

​​***​​

​​На сутринта Иван и Анна тръгнаха към строителния магазин. Разговорът не вървеше – и двамата вървяха мълчаливо с мрачни лица, избягвайки погледите си. При рафтовете с гипсокартон Иван не издържа.​

​​— И как си го представяш? – попита той, поклащайки глава. – Наистина ли мислиш, че ще сложим преграда и всичко ще стане перфектно?​

​​— Поне няма да се налага да гледам как се излежаваш на моето легло – отвърна остричко Анна, докато проверяваше цената на тапетите.​​

​​— Твоето легло? – Иван се намръщи. – Чуваш ли как звучи това? Тук си сякаш на гости, временно. А се държиш, като че ли всичко ти принадлежи.​​

​​— А ти пък се държиш, сякаш си господар на света! – Анна рязко се обърна към него. – Нали ти винаги си правият? Всичко е под твой контрол, нали?​​

​​— Защото съм свикнал да мисля за семейството, не само за себе си – хладно отвърна той.​​

​​— Мислиш, че аз не мисля? Просто имам нужда от нещо свое, Ваня. Всичко, което имах, загубих. И съпруга, и дома си… всичко.​

​​Иван замълча. Не очакваше да чуе такива думи от сестра си. Гласът й затрепери, а тя се обърна настрани, за да скрие сълзите си.​

​​— Чуй ме – започна той след пауза. – Разбирам, че ти е тежко. Но всички ние сме в една и съща лодка. Не си единствената с трудности. И на мен не ми е лесно.​​​​Анна се обърна, избърсвайки очите си.​​

​​– Наистина ли? Някога мислил ли си за мен? Или винаги само за това как ти преча?​​

​​– Добре, стига толкова, – каза Иван и махна с ръка, сякаш отблъскваше напрежението. – Хайде просто да купим всичко необходимо и да започнем.​​

​​– Да, по-добре да се заемем с работа, отколкото да водим тези безсмислени спорове, – измърмори Анна, хвърляйки руло тапети в количката.​​

​​Когато се върнаха вкъщи, веднага се заеха с работа. Първо изнесоха старите мебели от голямата стая. Иван показа на сестра си как правилно да измери стените за преградата.​​

​​– Така, дръж рулетката право. Ето така. Разбра ли? – обясни той с нотка търпение.​​

​​– Не съм глупачка, – намръщи се Анна, но направи всичко както трябва.​​

​​– Бързо се учиш, – усмихна се Иван и в гласа му се долови искрена топлота.​​

​​Анна погледна брат си и неочаквано се усмихна:​​

​​– Странно, можеш да бъдеш нормален.​​

​​– А ти – не досадна, – отвърна той, намигайки й.​​

​​Постепенно съвместната работа започна да ги сближава. В началото бяха кратки коментари по задачите, след това шеги, а накрая и редки моменти, когато се смяха заедно.​​

​​– Хей, дръж това по-здраво, иначе ще падне всичко на главите ни, – смееше се Иван, докато Анна се опитваше да задържи парче гипсокартон.​​

​​– Ако падне, ти ще си първата жертва, – засмя се тя в отговор.​​

​​До вечерта основната част от работата беше готова: преградата беше вдигната, а в новата „стая“ вече висяха завеси. Оставаше само боядисването.​​

​​В кухнята ги чакаше Мария Сергеева с чай и пай. Когато видя братята и сестрата седнали на масата, омазани с боя, но усмихнати, тя въздъхна с облекчение.​​

​​– Какво, започнахте да работите заедно? – попита с усмивка, докато слагаше чайника на масата.​​

​​– Да, и дори не се скарахме, – усмихна се Иван. – Почти.​​

​​– Мамо, знаеш ли, той дори може да бъде полезен! – добави Анна, бутайки брат си с лакът.​​

​​– Още ли не си свикнала, че мога да съм полезен? – ухили се той.​​

​​– Стига, иначе пак ще започне, – спря ги с усмивка Мария.​​

​​Иван погледна сестра си и неочаквано каза:​​

​​– Знаеш ли, Анна, мислих си. Ако ти трябва по-голямата част от стаята, можеш да я вземеш. На мен ми стига моята част.​​

​​– Сериозно ли? – учуди се Анна.​​

​​– Да. Просто не искам повече от тези караници, – сви рамене той. – Трябва да живеем в една къща, по-добре да живеем нормално.​​

​​Анна се замисли, а после тихо каза:​​

​​– Благодаря.​​​На следващата сутрин в къщата беше необичайно тихо. Ана се събуди по-рано от обикновено и първо се отправи към голямата стая, за да оцени резултатите от вчерашната работа. Новата преграда стоеше стабилно, пердетата разделяха пространството на две части, и макар интериорът още да беше недовършен, стаята вече изглеждаше уютна.​​

​​В ъгъла на пода спеше Иван, завит с едно старо одеяло. Ана се спря и погледна брат си. Лицето му изглеждаше спокойно и уморено. Очевидно вчерашният ден го беше изтощил повече, отколкото той искаше да покаже.​​

​​Ана се върна в кухнята, където я очакваше Мария Сергеевна. Майка ѝ вече приготвяше закуска и я посрещна със спокоен поглед.​​

​​— Е, как ти се струва сега? — попита тя, щом Ана седна на масата.​​

​​— Май е добре — кимна Ана. — Честно казано, не вярвах, че изобщо ще успеем да го направим.​​

​​Мария се усмихна леко.​​

​​— Винаги сте умеели да се разбирате, просто сте го забравили.​​

​​— Забравили? Ние винаги само се карахме — сви рамене Ана, затопляйки ръце с чашата чай.​​

​​— Караниците не са завинаги — въздъхна майката. — Вие сте семейство. Просто понякога трябва да си напомните това.​​

​​В този момент в стаята влезе Иван, рошав и все още малко сънен. Той погледна към сестра си, после към майка си.​​

​​— Ще закусвате ли? — попита Мария Сергеевна, докато сипваше каша в чиниите.​​

​​— Разбира се — кимна Иван и седна срещу Ана.​​

​​Няколко минути те ядяха мълчаливо, но Ана изведнъж наруши тишината:​​

​​— Слушай, Ваня… благодаря ти. За вчера. Знам, че не беше длъжен да се съгласиш.​​

​​Иван я погледна леко изненадано.​​

​​— Е, хайде сега, Ано. Нали така или иначе сме заедно тук. Няма смисъл да се караме вечно.​​

​​— Но ти направи компромис — продължи тя. — Това е важно. Просто исках да знаеш, че го оценявам.​​

​​Той се замисли, а после отговори с усмивка:​​

​​— Е, удивяваш ме. Обикновено от теб не може да се чакат такива думи.​​

​​— Айде стига — засмя се тя. — Просто осъзнах, че не си толкова лош. Понякога.​​

​​Мария Сергеевна седна на масата, наблюдавайки ги с топла усмивка.​​

​​— Знаете ли, деца — каза тя, оставяйки чашата си чай настрана. — Вашият баща, когато беше жив, винаги казваше: „Най-важното е да се държим заедно. Без значение колко е трудно“. Радвам се, че си го спомнихте.​​

​​***​​

​​— Маша! Виж какво са направили твоите наематели! — викаше свекървата. — Настъпили са лехата с моркови, а в коритото с торовете – празни бутилки! Чети нататък…​

Дереккөз