— Ти ще се включиш ли с пари за наема? – попита съпругът.

— Не, — отвърна с усмивка съпругата.

— Ще се майтапиш на друго място! – грубо каза Вадим. – Давай парите, трябва да ги пратя на хазяйката!

— Ми прати ги, аз нямам пари! – доволно отбеляза Лиля и впери поглед в мъжа си.

— Айде стига с това, — измърмори той раздразнено. – Парите на масата!

Лиля погледна маникюра си, издуха несъществуваща прашинка:

— Ти си мъжът в този дом и главата на семейството! Решавай въпроса!

Вадим присви очи към съпругата си:

— А, така ли пееш сега, а?

— А ти какво всъщност очакваше? – наивно отвърна Лиля. – При нас или има равенство, или се подчиняваме на главата на семейството! Реши си де, в края на краищата!

— Нещо не те разбирам! – каза Вадим, този път не озадачен, а вече ядосан. – Бунт на кораба? Да те…

— Ще седнеш! – спокойно прекъсна Лиля.

Вадим предпочете да свали ръката си, която беше вдигнал в заплаха.

— Лиля, накъде биеш с това? – намръщи се той.

— Към това, мой скъпи, че много си позволяваш! – заяви тя. – Сключихме брак със споразумение за партньорство, където сме равни. Така се оженихме.

Съвременно, в духа на времето, и приемливо за двама ни. А после започна да изискваш нещо като ревностен привърженик на старите порядки! Реши се, какво ни е семейството!

***

Някои бракове не се сключват, за да живеят съпрузите дълго и щастливо, а за да бъдат урок за цял живот. Или, както в случая с Лиля и Вадим, доказателство за собствената им глупост.

— Дъще, с какво мислиш? – възмущаваше се Семьон Андреевич. – На деветнайсет години се омъжваш?

— Вие с мама се оженихте на осемнайсет! – настояваше Лиля.

— И мислиш, че не съжалявахме, че прибързахме? Още как съжалявахме!

— Аз не съжалявах, — отвърна Полина Михайловна, — ти си беше този, на когото му се ходеше по купони завинаги! А после все отлага с раждането на Лилечка! Колко те молих! Колко плаках! А ти петнайсет години бягаше от отговорности!

— Е, тогава не бях сигурен дали изобщо искам деца!

— Ама вижте го само! – възкликна жената. – И ти имаш смелостта да говориш това пред дъщеря си? Засрами се!

— Аз нямам от какво да се срамувам! Дъщеря ми стана прекрасен човек! И се появи в точния момент! – подчерта мъжът. – Защото, ако се беше родила по-рано, нямаше да знам какво да правя с нея! А така бях готов, и психически, и физически!Полина Михайловна се разсмя:

— Готов бил! Помня как с памперс на протегната ръка ходеше до кофата за боклук! А на родителските срещи в училище не можехме да те накараме да отидеш!

— Не знам за какво точно си се почувствал готов, но според мен и сега не си готов за това, че дъщеря ти расте!

— Поля, не клевети мъжа си, че може и да се обиди! – измърмори Семьон Андреевич. – Аз съм готов за всичко!

— И за това, че Лилечка ще се омъжи? – хитро попита жената.

Семьон Андреевич шумно пое въздух:

— Казвам ти – рано е! Съвсем рано е! Само на деветнадесет е! Едва завърши учене, едва започна работа! Разходи се, огледай се! От живота си вземи!

— Тате, — Лиля се засмя, — да не би да ревнуваш?

— Така си е! – разсмя се Полина Михайловна.

— Хич не ревнувам, — измърмори мъжът, отбягвайки поглед. — Аз почти не познавам този твой Вадим, а ти планираш да живееш с него! И не само това — и жена искаш да му станеш!

Лиля също се разсмя, но все пак реши да успокои баща си:

— Тате, ти ме възпита като нормален човек, аз няма да се дам на никого! А ако стане нещо, нали ти ще ме защитаваш?

— Ще го хвана този Вадим! – извика Семьон Андреевич със заплашителна гримаса, а ръцете му правеха някакви диви жестове. – Само кажи!

***

— Защо плачеш, дъще? – попита Полина Михайловна в стаята на младоженката в гражданското. – Нали не си се отказала да се омъжиш?

— Не, не съм се отказала, — Лиля внимателно потупа сълзите си, за да не развали грима си, — просто е страшно!

— От какво те е страх, мое момиче? – усмихвайки се, попита Полина Михайловна.

— Сега ще трябва да се изнеса от вас с тате, — хлипаше Лиля. — И ще трябва да отговорям за домакинството!

— Лилечка, започнем ли от това, ти всичко знаеш и можеш! Самата ти у дома се занимаваше с всичко: готвеше, чистеше…

— А сега ще трябва и на Вадим да угаждам! Ами какво да му готвя? Как да му гладя ризите? Дали с омекотител да пера? А ако не понася аромата?

— Дъще, това са си тайни на домакинството! – разсмя се жената. – Виж, ти искаш всичко да знаеш наведнъж! А ние с тате и до днес не сме разбрали какво и как харесва другият!

И сама си го чула, когато тате се оплакваше, че съм му изгладила тениските. Най-силно викаше, че нищо не трябва да се глади, защото му било топло и не му дишало коремчето!

Но пък преди три години отказваше дори боклука да изнесе в нестегната тениска! Така че това с годините ще се нагоди, ако изобщо…

— Мамо, изобщо не ме успокои, даже още повече ме изплаши! – ръката ѝ се протегна за нова салфетка. – Колко страшно е! Ами ако започне да ме мъмри?

Я ще изгладя нещо не както трябва, или ще сготвя нещо, което не му харесва, и какво да правя тогава? Да седя в ъгъла и да плача ли?​​— Сега най-добре ще е да се успокоиш, — каза Полина Михайловна, — а в семейния живот жената не е длъжна да носи всичко на гърба си. Вие сте модерно семейство.​

​​Освен това сте се срещали по новите правила, когато всеки си плаща сам. Тъй че и в семейния живот трябва да градите отношенията на принципа „всеки за себе си“. Или пък — на смени!​

​​— Аха, — Лиля веднага се успокои и започна да премисля. — Значи, чорапите и бельото са негова работа, готвим на смени, а разходите – поравно!​

​​— Ето, казах си, че ми е умна дъщерята! – Полина Михайловна прегърна Лиля. — А сега хайде да се жените, гостите чакат!​

​​***​

​​Вадим възприе тази политика с ентусиазъм. И двамата младоженци работеха, а приносът им в отношенията и бита беше равен.​

​​Младият съпруг дори започна да се гордее, че има толкова прогресивно семейство.​

​​— Никого не издържам, никой не ми лежи на врата. Така че съм напълно свободен да разполагам с парите си както реша! – хвалеше се той пред майка си.​

​​— А тя със сигурност нищо не иска от теб? – тревожно попита Наталия Владимировна. — Знаеш какви са някои – в началото се правят на невинни агънца, а после без подарък дори пръст не помръдват!​

​​— Мамо, нали казах, че задачите са ни поравно, — обясняваше Вадим. — Или ги вършим заедно, или на смени.​

​​— Вадичка, нещо май не разбрах добре, — намръщи се Наталия Владимировна. — Тя те кара да готвиш и да чистиш?​

​​— Никой никого не кара, просто така се разбрахме, — объркано отговори Вадим.​

​​— Ужасно! – възкликна жената. – Къде се е чуло и видяло жена да прехвърля задълженията си на мъжа? Това е срам! Мъжът носи парите вкъщи, а жената е длъжна да се грижи за уюта и комфорта на мъжа си!​

​​— Ама ние и двамата изкарваме пари, — каза плахо Вадим.​

​​— Вадим, ти сериозно ли? – Наталия Владимировна направи възмутена физиономия. – Какво толкова изкарва тя? За чорапи и обувки на ток? Намери с какво да се сравняваш! Мъжът е ловецът!​

​​— Мамо, времената малко се промениха, сега жените също градят кариера и умеят да печелят пари, — оправдаваше се Вадим.​

​​Той се гордееше, че бракът им е изграден върху равноправие, но майка му разбиваше всичко в пух и прах.​

​​— Вадичка, какво равноправие е това, — възкликна Наталия Владимировна. — като тя унижава твоята чест и достойнство? Не е редно мъжът да стои до печката или да тича с парцал из къщата!​

​​Мъжът трябва да си остане мъж! Как можа, мило дете, да се хванеш на тези женски приказки и сам да се превърнеш в прислужник?​

​​За тази гледна точка Вадим не се беше замислял.​

​​— Сине, само недей да разказваш това на никого! Ще ти се смеят, че не можеш да си поставиш жената на мястото й! Ще те презират, ще те мислят за под чехъла! – тя се хвана за главата. — Ох, синко! Растях те като орел, а тя те направи перушинен петел!​

​​Това последно изказване изобщо не се хареса на Вадим. И беше трудно да не се съгласи с майка си. В крайна сметка има утвърден ред на нещата.​

​​Мъжът носи парите, жената се грижи за дома. Така винаги е било и така винаги ще бъде. А тук – какво стана!​

​​***​

​​С поведението на Вадим започнаха да настъпват промени. Вместо да върши домакинските задачи на смени, той започна да се измъква с аргументи за умора и да прехвърля всичко на Лиля. Но при това изобщо не намекваше, че е основен издръжник. Не, както плащаха всичко наравно, така и остана.​Въпреки това, „поравну“ е въпрос на гледна точка.

Лиля нямаше да бъде жена, ако не разбираше повече от битови неща. Освен това те живееха под наем, в апартамент, където почти нямаше нищо от домакинските принадлежности. Така че тя от време на време купуваше каквото е необходимо.

И точно поради тази причина, пет-шест дни преди заплатата, оставаше с празен портфейл. Смешно, но на работа ходеше пеша. Не пет спирки с автобуса, а тръгваше четиридесет минути по-рано и крачеше с лека джазова стъпка, независимо от атмосферните условия.

Дори това Лиля приемаше относително спокойно. Макар че точно знаеше — Вадим има пари. А той знаеше, че тя няма. И можеше поне за транспорта да ѝ даде. Дори когато тя му казваше, че ходи пеша. Но не ѝ даде. Дори не предложи.

— Уговорката си е уговорка, — защитаваше го Лиля. — Всеки харчи своите.

Но въпреки това, нещо в това положение не беше съвсем справедливо.

***

Ако не беше случайността, Лиля щеше още дълго да си живее така, тихо страдайки от една несправедливост, която дори и не изглеждаше като такава.

Случи се така, че портфейлът ѝ беше празен, родителите ѝ заминаха на почивка в санаториум за месец, а от съседния град дойде тъжна вест — баба ѝ се беше разболяла.

— Вадик, моля те, дай ми пари, — обърна се Лиля към съпруга си. — Трябва да отида при баба, нямам нито стотинка!

— И защо трябва да ти давам? — учуди се Вадим. — Нали с теб имаме отделни портфейли. Нямаш пари — твой проблем!

— Та аз не ги искам ей така, ще ги върна, — умоляваше Лиля. — Като получа заплата, веднага ще ти ги преведа! Трябва да тръгвам незабавно!

— Казах ти вече — това не са мои проблеми! Нямаш пари, не трябваше да ги харчиш за глупости! Аз нали си имам!

— Но, Вадим, нали купих прах за пране, сушилня за чинии. Парите ми отидоха за общите ни домакински нужди!

— Никой не те е молил за това, нито си го съгласувала с мен! Считай, че си ги купила за себе си! Свърши, остави ме, няма да ти дам пари!

***

Лиля намери пари от приятелката си Свeтлана. Но не само парите намери, а и истината, която по някаква причина дотогава ѝ убягваше.

— Значи портфейлите ви са отделни? — невярващо попита Светлана. — А той почти изцяло се е оттеглил от домакинството, оставяйки всичко на теб?

— Е, в момента е така. Но преди всичко правехме заедно… — несигурно каза Лиля.

— Значи ти блъскаш за него, освен това работиш, а парите ви са отделни? — Светлана веднага разбра всичко, но го повтори само за да „отвори очите“ на Лиля.

— Д-да…

— Много интересна комбинация имате! — усмихна се презрително Светлана. — Класическо семейство, в което жената е обслужващ персонал, а що се отнася до парите — тук имаме прогрес и чисто равноправие! Да не би да си въобразявам, или твоят Вадим е прекалено умен хитрушко? Не само хитър, но и нагъл!

Осъзнаването бодна нервите ѝ, но разборът на ситуацията Лиля реши да отложи за след като се върне от баба си.

***

— Какво значи „какво семейство“? — изкрещя Вадим. — Съвсем нормално семейство сме! Всеки си има задължения и права! Какви глупости ми говориш?!​​— Ако равноправие, значи нямаш право да ми крещиш! – изкрещя Лилия в отговор. – А ако си мислиш за патриархална дисциплина, защо ми искаш пари? И тези заповеднически нотки, ги прибери в джоба си!​​

​​А пък аз само слушам – сготви, изпери, почисти! Да не си забравил думата „Моля“ или просто Арогантността ти стигна краен предел?​​

​​— Как се осмеляваш да противоречиш на мъжа си? – избухна Вадим. – Ти си жена на съпруга си! И си длъжна безусловно да ме слушаш!​​

​​— Точно така! Жена, а не прислуга! – не отстъпи Лилия. – И освен това, не сме в деветнайсети век! Много удобно си се устроил!​​

​​Когато трябва да се почисти – ти имаш „важни неща“ или те „боли нещо“. Когато става въпрос за готвене, само си поръчваш желанията! Да ти дам ценоразпис?​​

​​— Какво ти става? – отдръпна се Вадим. – Нали бяхме се разбрали!​​

​​— Разбрахме се, че ще правим всичко заедно! А ти си се качил на врата ми, провесил си краката и само ме подкарваш!​​

​​Искаш да изпълнявам задълженията на готвачка, чистачка и всякакво друго – плащай! Ако не искаш – всичко вече единствено аз нося от година! Една година нищо не правиш!​​

​​Ако искаш както беше преди, тогава една година ще ми слугуваш ти, или ще ми даваш заплатата си! Избирай!​​

​​Лилия гледаше доволно съпруга си, който се изчервяваше, бледнееше, свиваше юмруци, готов да каже нещо, само че изпускаше въздуха с шум през носа.​​

​​— Не ти харесва? – попита Лилия. – Нямаше да става така, ако не беше нагъл! Тогава щеше всичко да е както преди! Но такова, каквото стана, не ми трябва!​​

​​***​​

​​На следващия ден тя се върна в апартамента на родителите си. И не си спести труда да събере всичко, което беше купила със своите пари. До последната чаена лъжичка!​​

​​Три месеца Вадим виеше под вратата и се молеше за прошка. Умоляваше я да се върне и да преразгледа отношението си.​​

​​А Лилия просто изчака да получи развода, а след това каза на баща си да изгони Вадим, защото ѝ беше омръзнал.​​

​​Два полета по стълбите бяха достатъчни на Вадим, за да разбере грешката си, а и това, че тук категорично не е желан.​​

​​— Сега, дъще, — каза с усмивка Полина Михаиловна, — вече знаеш урока си и няма да направиш повече такава глупост. А това, че опитът горчи, така обикновено сладки са само лъжливите думи!​​

​​— А не ти ли се струва, че за двайсет и една години малко много опит натрупах? – попита Лилия майка си.​​

​​— Опитът не пита кога да дойде. Но в бъдеще ще избегнеш тази грешка!​​

​​— И ще направя хиляда нови! – засмя се Семьон Андреевич, прегръщайки жена си и дъщеря си.​​

​​А ето той наистина беше щастлив, че малкото му момиче ще поживее още време с него!​​

​​Нямаше нужда да ставаш толкова нагъл!​​

​​Автор: Захаренко Виталий​​

Дереккөз