— Мамо, какво правиш?! — изуми се Илия.

— Какво съм направила? — не разбра Анна Викторовна.

— Мислех, че ще ни помогнеш! Разчитахме на теб, а ти ни разочарова!

— Аз?! Разочаровах ви? — Анна Викторовна беше възмутена до дъното на душата си. В очите ѝ проблеснаха сълзи.

Синът ѝ си тръгна разгневен, тръшвайки вратата силно, без да обърне внимание, че майка му плаче. Сякаш не го интересуваше.

— Как може така? Живееш, живееш и не допускаш, че нещо подобно може да се случи. Нали сме роднини! — сподели тъжно Анна Викторовна с приятелката си.

Приятелката ѝ, Ела Андреевна, свали разстроено очилата с дебели рамки и поклати глава. Тя мислеше за собствените си вече пораснали деца: ами ако и на нея ѝ се случи такова нещо? На пръв поглед всичко изглежда спокойно и хармонично, а ако се подкопае малко по-дълбоко, излиза, че всичко е неискрено и към майката има само потребителско отношение.

— А знаеш ли какво казват? Докато се върви по течението, всичко е наред, а като тръгне против, нещата се променят напълно… — каза тя замислено.

— Какво толкова ужасно съм направила?! — възкликна Анна Викторовна. — Сякаш Илия не знаеше, че скоро излизам в пенсия!

Анна Викторовна вече година се подготвяше за излизането си в пенсия. Мислеше, плануваше, взимаше решения. Тя беше надхвърлила пенсионната възраст отдавна, но продължаваше да работи. Здравето, за което се грижеше много внимателно, ѝ позволяваше да работи още, но тя бе уморена — и физически, и морално. Синът Илия беше съвсем възрастен, имаше свое семейство: съпруга и две деца-тийнейджъри, живееше отделно, но в същия град.

— Ще изляза в пенсия и ще си взема кученце, с което да се разхождаме — мечтаеше Анна Викторовна пред Ела Андреевна. — Засега не взимам никого, докато работя. Какъв е смисълът? Нещастното животно ще стои само по цял ден, ще му е скучно, ще започне да вие, а съседите ще се оплакват. На осмия етаж, точно под мен, някога живееха съседи с хъски. Рано сутрин, когато всички си тръгнеха за работа, хъскито оставаше само и започваше да вие толкова силно, че всички ни побъркваше. Е, аз също си тръгвах на работа, но за другите съседи как беше, не знам. Май го заключваха в стая или нещо такова, но оттам се чуваше тропот, скрежет — сигурно горкото куче драскаше по вратата или се хвърляше от самота…

— Няма смисъл да взимаш куче, ако няма кой да го гледа! — намръщено каза Ела Андреевна. — В нашия блок, на втория етаж, една жена има шпиц, който вършее по цял ден. Живеем в сграда с пет етажа, без асансьор, и който се качва по стълбите, чува само лая му. Оплаквахме се, говорихме ѝ, но без резултат.

— Е, както и да е — продължи да мечтае Анна Викторовна. — Ще си взема кученце. И още — ще си купя велосипед. Искам да карам много, знаеш ли колко е полезно! А зимата ще карам ски. Освен това ще се запиша на курсове по стречинг. Спортът в нашата възраст е просто необходим!

— Това вече е прекалено, стречинг на твоята възраст! — засмя се Ела Андреевна.

— Не е смешно! Снахата ми, съпругата на Илюша, ходи на балет. Още от дете мечтаела да се занимава с това, а сега може да си позволи, стига да плаща. И в групата ѝ има много възрастни хора. Даже много възрастни. Учaт класическа хореография… Така че спри да се присмиваш и започни да правиш нещо полезно сама! — Анна Викторовна беше обидена на приятелката си. — Какво, пенсионерите да не са хора ли?!

— Добре, добре, извинявай! Просто си представих нашата Семьонова, съседката ми, на балетния станк… — смеейки се през сълзи, каза Ела Андреевна.— Е, да, твоя Семьонова по-добре би изглеждала до струга! — Анна Викторовна престана да се цупи и също се засмя…

Накратко, Анна Викторовна отдавна мечтаела да излезе в пенсия, но все не се решаваше. А след това реши. Обяви решението си на ръководството, взеха младо момиче на нейно място, и Анна Викторовна започна бавно да я обучава, предавайки ѝ тайните на майсторството.

Със сина си, Иля, Анна Викторовна също неведнъж разговаряше за пенсията си. Но той, както обикновено, пропускаше думите ѝ покрай ушите си. Иля обичаше да разказва на майка си за себе си, за жена си, за децата, но не беше толкова добър слушател. Въпреки че майка му, разбира се, го беше научила на вежливост, беше очевидно, че той едва изчакваше другият да свърши, за да започне отново да говори за себе си. Анна Викторовна често се упрекваше, че сигурно сама го е научила на това, когато той още беше ученик. Сядаше го до себе си на дивана и го разпитваше подробно как е минал денят му, как вървят нещата му. После заедно пишеха домашните, учеха стихотворения, преразказваха текстове. Така и стана навик: той говори, а тя слуша.

— Ще изляза в пенсия след месец и ще започна да излизам по-често на разходки… — започна да казва Анна Викторовна, когато Иля отново дойде на гости.

Синът ѝ, който седеше до нея на дивана, лениво гледайки нещо в телефона си, повдигна вежди и я погледна.

— След месец?! — попита той и дори стана леко от изненада. — Чакай, значи наистина излизаш в пенсия?

— Иля, казах ти това сто пъти вече, а ти сякаш пак го чуваш за първи път! — възмути се Анна Викторовна.

— Мамо, слушай… Не трябва да излизаш сега, — изведнъж заяви Иля, оставяйки телефона настрана. — Почакай малко. Искаме да сменим колата, да купим по-хубава. Нашата вече не е нова, ще трябва да я продадем преди цената ѝ съвсем да падне. Мислех, че ще ни помогнеш, ще изтеглиш кредит.

— Какво?! Защо аз? Твоята заплата е добра, на Альона също. Вземете си кредит, здраве да е…

— Мамо, забрави ли? Ти ме обвиняваш, че имам лоша памет, а ти самата нищо не помниш. Повечето от заплатите ни са „сиви“. Официалната част е толкова малка, че е смешно — моята е десет, а на Альонка е седем хиляди. На нас никой не би дал кредит. А колата е сериозна сума. Почакай още малко, не е време да излизаш.

— Какво значи да почакам? Вече съобщих на ръководството, взеха човек на моето място, официално доработвам последните си седмици. Няма връщане назад, дори не ме моли.

— Така ли?! Егоистка си, това ще ти кажа! Подведе ни! Не ни предупреди! А ние разчитахме на теб, между другото! — Иля изрече тези обидни думи и започна да обикаля из стаята нервно, размахвайки ръце. В някакъв момент той блъсна стъклена ваза, която стоеше на масата, хвана я в последната секунда и я постави рязко обратно на масата. Вазата се напука от удара, по нея се появиха пукнатини и като на забавен каданс се разпадна на две големи части и множество малки парченца. Анна Викторовна шокирано гледаше парчетата, разпилени на масата, а синът ѝ просто се обърна и тръгна към коридора. Обу си маратонките, облече си якето и излезе, тръшвайки вратата.

Анна Викторовна застина, с отворена уста. Синът ѝ винаги беше импулсивен и сприхав, но никога не се беше държал така с нея. Беше ѝ много обидно.

„Аз ли съм егоистката?!“ — мислеше си Анна Викторовна, преглъщайки сълзите си и опитвайки се внимателно да събере парчетата от вазата в ненужна кутия, за да ги изхвърли. В един момент тя все пак се поряза на пръста и побърза към кухнята, за да вземе от аптечката кислородна вода и да спре кръвта.

След като се помъчи малко с отварянето на бутилката и изваждането на памука (с една ръка това не беше лесно), тя спря кръвта, превърза пръста си и се върна обратно в стаята, за да събере останалите парчета. Душата ѝ буквално кипеше от обида към сина ѝ.

— Аз съм егоистка, разбира се, да! Затова му подарих наследственото си жилище, което ми остави леля. И преди това поправих всичко вътре с мои си пари. За да не се скитат с младата му жена на чужди места! Дадох им го, живейте си! А можех да го отдавам под наем и да си живея удобно и спокойно! Егостка била, когато без много приказки почти всеки месец вземах болнични и гледах болните си внучета. А самата аз се лекувах от болки в кръста, едва се изправях, но нали — никого това не го интересуваше. Мамичка, помогни! Мамичка, трябва! И mamичка, нагълтала се с болкоуспокояващи, отиваше и помагаше. И безсънни нощи стояла до болните внучета! А когато те ми докараха внуците, а аз току-що излязла от операция… Не можех да стъпвам, едва се придвижвах до стената, пак егоистка бях? Е, те взели горящи оферти за ваканция, нали затова е майката — да помага! А родителите на Альонка винаги показваха кукиш! Или не можеха, или бяха болни, или ги нямаше — преселиха се далеч и живеят там. Ама аз съм егоистката, така ли?!Зачу се сигналът на мобилния телефон. Анна Викторовна отговори на обаждането.

— Може би ще размислиш? — без поздрави и извинения, директно, започна синът ѝ. — Моля те, мамо, много е важно!

— Не. Вече ти обясних. Край. Това е разрешен въпрос. Не, — отговори спокойно и категорично майката. Това спокойствие ѝ струваше огромни усилия, само още малко и щеше да избухне в сълзи от обида, но синът вече беше затворил.

***

— Така се скарахме. Два месеца не си говорим, — разказваше тъжно Анна Викторовна на приятелката си. Елла Андреевна заминаваше за дълго на гости при големия си син и неговото семейство, затова не знаеше за разправията между тях. — Нито той ми се обажда, нито аз. Е, как е възможно? Няма да се обадя първа, но синът! Трябва да има някакви чувства към майка му, нали?

— Айде, хайде, какво още да очакваш от тях! Децата пораснаха, майката вече не е нужна, ами какво ти остава? Гледай, ще дойде момент, когато на теб ще ти трябва помощ! — избухна ядосано Елла Андреевна. — Примири се вече.

— Не мога. Боли. Не заслужавам такова отношение…

Щом излезе в пенсия, Анна Викторовна, както беше планирала, си взе кученце. Започна да прекарва много време с него на разходки. Освен това си купи велосипед и често караше. Водеше активен и интересен живот, пълен с приятни занимания, така че нямаше време за скука. Въпреки това, понякога се сещаше за внуците и за сина си. Сещаше се и за снаха си, нали беше добра жена. Никога не се бяха карали…

***

— Така не може, — настояваше Алёна на мъжа си за пореден път. — Майката си е майка. Защо я нападна така? Не иска повече да работи, нейно си право е! А и нова кола чак толкова не ни трябва, с тази можем да си караме още. Какво те прихвана да я сменяш?

— На теб не ти трябва. На мен обаче определено ми трябва, ти нищо не разбираш, — тихо отговори Иля, като стоеше с гръб към жена си, със скръстени ръце. Гледаше през прозореца и мислеше. Дори и на него самия тази ситуация не му харесваше.

— Ти си като дете, честно! Всичко от майка ти искаш!

— Алёна, не започвай, и без това ми тежи! — рязко каза Иля и излезе от стаята.

— Ех ти, Господи! — въздъхна Алёна и се зае да приготвя вечерята. А мислите ѝ оставаха за свекървата. Срамуваше се от това, че Иля се беше скарал с майка си и не ѝ говореше. Все пак тя никога не им беше направила нещо лошо, а само помагаше. Но мъжът ѝ не го разбираше и продължаваше да се сърди.

***

— Анна Викторовна, простете ни! Иля е избухлив, сами знаете! Казва каквото му падне, без дори да мисли, а после съжалява. Но не умее да се сдобрявa. А аз виждам, че ходи като пребит, — горещо оправдаваше Алёна. Гледайки свекърва си, тя забелязваше, че след пенсионирането си тя изглеждаше по-свежа и подмладена. Свекърва ѝ беше на седемдесет и две години, но сега изглеждаше най-много на шестдесет. „Браво на Анна Викторовна!“ — мислеше си с възхищение Алёна.Тя отиде на гости при свекърва си с децата, без да каже на Иля. Съпругът ѝ беше зает да търси нова работа и в момента бе на поредното интервю.

— Толкова се радвам да ви видя, моето момиче! — каза Анна Викторовна и прегърна снахата си. — Ами колата? Нещо не е наред с нея?

— Нищо, не се тревожете. Иля търси работа със стабилна, официална заплата. Ще започне, ще изкара три месеца и сам ще поеме кредита, — отговори Алёна. — О, ето го и него! Какво точно говорихме!

На телефона на Алёна се чу сигнал, тя отговори на обаждането.

— Какво? Сериозно? Чудесно, поздравления! Не, не сме у дома… Не… Къде сме? При майка ти сме, ето къде. Така ли? Добре, — Алёна остави телефона на масата и се усмихна загадъчно.

— Мамо! Бабо! Може ли да изведем Ричи на разходка? — провикнаха се от вратата децата на Алёна, Полина и Слава.

— Разбира се, идете! — отговори вместо всички Анна Викторовна. — Той обожава разходките, а времето е чудесно. Само вземете каишката, Ричи още не слуша много добре.

Весело разговаряйки, децата излязоха с кучето навън и скоро Алёна и свекърва ѝ ги видяха през прозореца как се отправят по пътеката към парка.

— Колко големи станаха… — промълви Анна Викторовна, любувайки се на внуците си.

— Да, Слава вече стана на четиринадесет, а Полина е на тринадесет… Простете на Иля, той не искаше да ви обиди, — повтори Алёна и прегърна свекърва си, която имаше сълзи в очите.

Когато след час Полина и Слава се върнаха от разходката и седнаха в кухнята за чай, внезапно се звънна на вратата. Анна Викторовна отиде да отвори и видя сина си, или по-точно първо видя голям букет цветя, а след него сина ѝ. Иля влезе в антрето, подаде цветята на майка си и тя отново се разплака.

— Мамо… Купих ваза, подобна на онази, която счупих тогава, — каза Иля, вадейки голяма кутия от чантата, която държеше, и я подаде на майка си.

— Ах, каква красота! — възхити се Анна Викторовна, разопаковайки подаръка. — Но няма да я сложа на масата. Имам един палавник, който обожава да дърпа покривките и да сваля всичко на пода. Ще скрия тази красота в стъкления шкаф.

— Ще започна нова работа, Алёна, представяш ли си! Заплатата ще е напълно официална, най-накрая ще бъда като нормален човек, — каза Иля и прегърна съпругата си.

Анна Викторовна постави вазата в шкафа и погледна сина и снахата си. Усмихна се и си помисли, че Иля има късмет да срещне толкова мъдра жена като Алёна.

— Тя ме вдъхнови да търся нова работа! — с важно изражение обяви Иля на майка си, продължавайки да прегръща жена си.— Браво, момчета! — усмихна се Анна Викторовна.

***

— Така се помириха. Добра ми е снаха! — разказваше по-късно Анна Викторовна на своята приятелка.

— Да… Ако не беше тя, така щяха да се цупят един на друг до свършека на света, Иля никога нямаше да дойде да се помири, много горд е той — усмихна се Елла Андреевна.

— В това е работата! А самият той си го взема навътре, аз точно това го знам…

— Всичко е добре, когато свършва добре.

— Никак не свършва, бих казала, че всъщност едва започва — загадъчно каза Анна Викторовна.

— Какво започва? — недоумяваше приятелката ѝ.

— Алена се оказва, че чака дете, в третия месец е. Вчера ми се обади да ми разкаже…

— Такава изненада! — възкликна Елла Андреевна, използвайки позната поговорка. — Сега разбирам защо твоята прекрасна Алена така ти угаждаше. Скоро ще има нужда от бабината помощ!

— Може и да потрябва, а може и да не потрябва. По-големите деца вече са достатъчно големи, ще помогнат, ако се наложи. Но знаеш ли, мислех си — добре е, когато си нужен на някого, нали?

— Така е! Ако нямахме деца и внуци, щяхме да седим с теб като две изсъхнали пръчки в гората, безцелни и на никого непотребни. Отдавна щяхме да вием от скука — съгласи се Елла Андреевна и се засмя. — А аз, да знаеш, записах се на балет, взех си абонамент и ще ходя да тренирам. Само не се смей!

— Защо да се смея? Браво! — похвали я Анна Викторовна, но не издържа и се разкикоти в шепа.

Дереккөз