Михаил се събуди с ужас, студена пот се стичаше на вади по лицето му. Пак този проклет сън. Преди го сънуваше рядко, но сега той стана постоянен спътник на нощите му.

Ставайки от леглото, Михаил, както винаги, се запъти към кухнята. Нали си чаша вода, опитвайки се да укроти треперенето на ръцете. През всичките тези години той опита какви ли не начини, за да се избави от кошмара — без успех. Този сън бе напомняне за нещо, което се случи преди много години.

Тогава Михаил беше на малко над двадесет. Млад, буен, самоуверен. След бурно парти в клуб, той, леко подпийнал, заедно с две момичета реши да продължат забавлението край едно езеро. Всичко изглеждаше леко, безгрижно. Но рано сутринта, когато трябваше да се връщат в града, Михаил реши да седне зад волана.

Колата летеше по извънградския път, изпреварвайки редките автомобили. Първите утринни лъчи едва започваха да пробиват през гъстата зеленина на дърветата. Потокът от насрещни коли ставаше все по-интензивен, а главата на Михаил започна да го боли.

За да спести време, той сви по тесен път през едно село. Именно там видя стара „Жигула“, в която седяха мъж и момиче — вероятно ученичка, съдейки по белите панделки. На Михаил му се стори, че шофьорът се забави, и реши да го изпревари.

— Какво се влачи, сякаш картофи кара! — усмихна се подигравателно Михаил, натискайки газта.

„Жигулата“ също ускори, сякаш за да не му позволи да я изпревари. Михаил се засмя:

— Айде, гледай го, и той се прави на състезател!

Уверено завивайки, за да задмине колата, Михаил вече почти я бе изпреварил, но „Жигулата“ внезапно се люшна, докосна банкета и започна да се върти. Михаил едва успя да забележи в страничното огледало как колата се удари в дърво.

Спирачките изсвистяха, той спря. Назадвайки, Михаил видя как дим излиза от капака. Мъжът зад волана беше мъртъв, това се виждаше веднага. А момичето… Тя се блъскаше, крещеше, опитвайки се да отвори затиснатата врата. Огънят се приближаваше все повече.

Михаил стисна волана така силно, че пръстите му побеляха. Никой не го беше видял. Вътре в него бушуваха страхът и разума. Още миг — и той рязко завъртя волана, отпрашвайки надалече.

Тази сцена го преследваше в продължение на години.

Първоначално кошмарите не му даваха да живее. Опита да ги потуши с работа, но когато това не помогна, потърси помощ от лекар. Предписаните лекарства омекотиха ударите на подсъзнанието. Но сънищата продължаваха да се връщат. Особено сега, когато той изглеждаше постигнал всичко, за което някога бе мечтал…

***

Часовникът на стената показваше пет сутринта. Михаил уморено потърка лицето си и пусна чайника. През ума му мина мисълта: да отиде в ресторанта по-рано. Вчера бе забелязал странности в отчетите.

Изглежда, че някой се е опитвал да краде пари. Това го раздразни. Той плащаше на служителите си достойно, но въпреки това хората постоянно се сменяха. Работата в ресторанта не беше лесна, но мястото бе популярно, винаги с пълни маси.

***

Пристигайки в ресторанта, Михаил видя пред входа симпатично момиче. Тя леко се смути, щом го забеляза.

— Извинете, все още не сме отворили — съобщи Михаил, докато неволно я оглеждаше.

Момичето се усмихна, от което той забеляза едва доловима трапчинка на бузата ѝ.

— Знам — отвърна тя. — Работя като сервитьорка тук.

Михаил се засмя.

— Е, представете си! Какъв шеф съм аз! Не познавам служителите си. Но нищо, това ще се оправи.

Момичето учудено го погледна, а Михаил, за миг поколебал се, влезе вътре. По пътя улови себе си, че тази сервитьорка с нещо го бе докоснала. Погледът ѝ, толкова внимателен и сериозен, сякаш криеше някаква тайна. Макар че, след като се вгледа, Михаил осъзна — тя едва ли бе на повече от двадесет и пет. Млада. Точно по вкуса му.

Той никога не криеше слабостта си към красивите млади служителки. Работата в ресторанта бе трудна, но Михаил си осигуряваше компанията на атрактивни сервитьорки. А тази… Тя със сигурност заслужаваше усилието да започне роман с нея.

Михаил, разбира се, не беше старец, едва бе навършил 37 години. Но семейство все още нямаше. Смяташе, че семейството е излишно. Защо да се обременява, когато животът и така е прекрасен? Наоколо имаше млади жени в изобилие, а и никоя не бързаше да му откаже. Не само заради парите, но и защото изглеждаше доста привлекателен мъж.

***

Денят се оказа тежък. Още от сутринта в ресторанта нахлу група спортисти и си поръчаха планина от ястия. А в кухнята, както се казва, нищо още не беше готово. Михаил, минавайки покрай кухнята, раздразнено подметна:​— Ако само едно ястие се забави, ще ви разгоня всичките!

Главният готвач, зает с разфасоване на месо, се намръщи.

— Та ние и така се стараем! Но току-що отворихме, още нищо не е настроено както трябва — измърмори той, гледайки изпод вежди.

— Отворихте? — ядоса се Валерий. — А за какво сте тук, по-вашему? Да работите, не да „настройвате“!

Главният готвач, тихо мърморейки, изчезна в дълбините на кухнята, а Михаил се насочи към залата. Едва направил крачка, почти налетя на млада сервитьорка.

— А вие защо стоите тук? — укори я сърдито. — Вашето място е в залата!

Момичето, без да се притесни, отвърна спокойно:

— Михаил Павлович, още не съм се научила да предавам поръчки телепатично.

Той замръзна, оценявайки спокойствието ѝ, и неочаквано се усмихна.

— Извинете ме.

Щом тя изчезна зад вратата, Михаил още дълго гледаше след нея. После извика администратора.

— Серьога, коя е тя?

— Това е новата сервитьорка — отвърна той. — Тук е само три дни. Казва се Даша. Работи бързо, справя се с всичко. Май вкъщи има проблеми — или майка ѝ е болна, или нещо друго…

— Разбирам, благодаря. Някакви проблеми с нея ли има?

— Не, нищо такова. Всичко е наред. Просто се сблъскахме — уточни Михаил.

— Аха, нищо сериозно.

Администраторът кимна и си тръгна, а Михаил се отправи към кабинета си. Всъщност не беше толкова за работа, колкото за да обмисли как по-бързо да се сближи с тази Даша. Съдейки по поведението ѝ, тя не беше човек с лесен характер.

След обед, решен да подиша малко въздух, Михаил я видя отново. Даша седеше на пейка край служебния вход, с лице обърнато към небето. Сервитьорите имаха законно време за почивка. Той се усмихна — подходящ момент.

— Може ли да седна? — попита той.

Момичето го погледна изненадано, но безмълвно се размърда, правейки място.

— Даша, не мога да разбера защо такава красавица реши да остане в моето нищожно заведение — започна той с усмивка.

Тя отново го погледна. Скучаещ и спокоен тон му отвърна:

— А къде според вас трябва да бъда?

— Как къде? На подиума. Да блестите с тоалетите си и да заслепявате мъжете с красотата си.

— Не, благодаря. Това не е за мен.

— Какво точно? Тоалетите или мъжете?

— И двете.

Тя се изправи от пейката, но Михаил внимателно задържа ръката ѝ.— Даша, може ли да се разходим след работа? Да поседнем някъде, да поговорим?

Момичето плавно освободи ръката си и студено отвърна:

— Благодаря, но не е нужно. По-добре се занимавайте с тези, на които наистина сте интересен.

С тези думи тя си тръгна, а Михаил остана да седи, объркано гледайки след нея. Гневът бавно се надигаше в него.

„О, не, скъпа, така няма да стане, — помисли си той. — Ще си промениш мнението, ще видиш!“

През остатъка от деня мислите за Даша не му даваха мира. Обикновено напускаше ресторанта няколко часа преди затваряне, но днес реши да остане до самия край. Вече беше измислил план как да си отмъсти на горделивката.

Администраторът се приближи към полунощ и напомни:

— Михаил Павлович, включваме алармата, вие си тръгвате?

Михаил бавно кимна.

— Да-да, кажете само на всички да не излизат без мое разрешение.

Той излезе в залата, спря се по средата и огледа събраните служители. Лицето му изразяваше сериозност.

— Имам лоши новини за всички, — започна той. — Постъпи информация, че една от нашите сервитьорки изнася скъпи продукти. С други думи — краде.

В залата настъпи тишина, прекъсната само от лек шепот. Служителите не разбираха какво става — никога досега не беше имало такива обвинения.

Миша, администраторът, се смръщи и учудено попита:

— И кой е това?

Михаил се обърна към новата сервитьорка.

— Даша, — произнесе той заплашително.

Момичето направи крачка назад, а очите ѝ се изпълниха със страх.

— Какво правите? — прошепна тя. — Никога през живота си не съм взимала нещо чуждо!

Михаил вътрешно ликуваше. Беше убеден, че сега окончателно ще я пречупи. Най-сетне тази непокорна девица ще се поддаде на него.

— Дашенка, знаете всичко, — каза той, присвивайки очи. — Докажете, че сте невинна, или ще се наложи да си търсите нова работа.

Даша отчаяно възрази:

— Но как мога да го докажа? Кажете ми, какво трябва да направя!

— Покажете всичките си вещи, — отсече Михаил.

Даша отвори чантата си и изсипа съдържанието ѝ на масата. Имаше само ключове, портмоне и няколко дреболии. Михаил скръсти ръце на гърдите си.

— А под такъв широк пуловер, знаете, може да се изнесе половин ресторант.

Хората наоколо застинаха. По бузите на Даша се стекоха сълзи. Тя дори не се опита да каже нещо. Просто отваряше и затваряше уста, сякаш ѝ липсваше въздух.

— Какво пък, — продължи Михаил с подигравка. — Няма да ви карам да се събличате гола. Просто махнете този пуловер, и може би дори ще ви се извиня.

Даша дълго го гледаше в очите. В залата настана тишина. На служителите им беше неудобно от случващото се. После тя направи рязко движение, свали широкия си пуловер и го хвърли на масата. Всички ахнаха. На нея имаше тънък топ на тънки презрамки, а раменете ѝ, ръцете, шията — всичко беше покрито с дълбоки белези.Михаил замръзна. Тези очи, този поглед. Той вече ги беше виждал… В съня си. Ония мигове — онзи пожар преди много години. Дланите му се изпотиха, и усети как вълна от срам се надига в него.

– Съжалявам. Всички сте свободни, – каза той с приглушен глас и, без да се обръща, излетя от ресторанта.

***

Тази нощ Михаил не можа да мигне. Той обикаляше безцелно из апартамента, сякаш хванат в капан звяр.

Тя е жива. Повече от това — тя е дошла да работи точно в неговия ресторант. Това случайност ли е? Или тя знае нещо? Но защо се държи така, сякаш го вижда за първи път?

На следващия ден Даша не се появи на работа. Михаил се отправи към администратора.

– Сергеев, имаш ли адреса й?

– Имам, – администраторът подаде лист хартия.

Михаил не знаеше какво ще каже, но едно беше ясно: той трябваше да й помогне. Сега, защото тогава не го направи.

След половин час той стоеше пред вратата на скромен апартамент. Почука. Вратата се отвори и той видя Даша. Тя носеше очила, носът й беше зачервен, а от джоба й надничаше кърпичка.

– Това сте вие? – попита тя изненадано, като кихна. – Извинете, не успях да предупредя. Тъкмо се върнах от поликлиниката. Заповядайте, влезте.

Михаил кимна и влезе. Апартаментът беше малък, едностаен. На дивана лежеше възрастна жена.

– Това е майка ми, – обясни Даша. – Тя не може да ходи след инсулта, но може да говори и мисли. Мамо, това е Михаил, моят… шеф.

Жената леко махна с ръка.

– Здравейте. Даша, поне почерпи госта с чай.

– Не е нужно, благодаря, – бързо отговори Михаил. – Само за малко съм тук.

Те отидоха в малката кухня. Михаил наведе поглед и тихо каза:

– Даша, искам да помогна.

Михаил остави пред Даша плик с пари.

– Това е за теб, – каза той твърдо. – Без възражения. Остани си вкъщи, лекувай се, колкото е нужно.

Даша го погледна объркано, сякаш не вярваше на ушите си.

– Но…

Михаил махна с ръка, прекъсвайки я:

– Никакви „но“. Това е всичко. Край.

Той почти тичешком тръгна към вратата, но спря на прага и се обърна.

– А очилата… Откога ги носиш? – попита той.

Даша се усмихна, леко свивайки рамене.

– Имам лошо зрение от дете. На работа нося лещи, за да ми е по-удобно.

Михаил мълчаливо кимна и излезе, спускайки се по стълбите. В ума му се въртеше само една мисъл: тя не го помни. Не го разпозна. Това го успокояваше, но същевременно го тревожеше. Нима можеше просто така да я забрави сега?​​Измина седмица, но Михаил така и не успя да забрави Даша. Постоянно се опитваше да мисли за нещо друго, но мислите му отново и отново се връщаха към нея. Той си спомняше лицето ѝ, усмивката, гласа. Все по-често се улавяше в желание отново да я види, да поговори с нея. Всеки път се спираше, но беше безполезно.​

​Михаил не разбираше какво се случва с него. Обикновено той просто искаше да спечели вниманието на момиче, да прекара нощ с нея и да забрави. Но сега мечтаеше да бъде до Даша колкото се може по-дълго.​

​Една вечер Михаил събра смелост и покани Даша в кафе. За негова изненада тя се съгласи. Те дълго седяха и разговаряха. После отидоха у него. Тази вечер Даша най-накрая разказа своята история.​

​— Чичо Вася беше моят втори баща, — започна тя, свеждайки поглед. — Добър човек, никога не ме е наранявал, но обичаше да пие… Този ден той започна още от сутринта. Аз и мама не разбрахме колко пиян беше. Осъзнах това чак когато вече бяхме на магистралата. Помолих го да се върнем, но той се смееше, казвайки да не се тревожа. После една кола ни изпревари, той загуби управлението… Колата се запали. Успях да се измъкна, но…​

​Тя замълча, закривайки лицето си с ръце.​

​— Сега съм изрод, — тихо добави тя.​

​Михаил предпазливо прокара пръсти по нейните белези, които се простираха от рамото към шията.​

​— Не казвай така. Ти не си изрод. Това може да се поправи, ако искаш, — каза той меко.​

​Даша горчиво се усмихна.​

​— Тогава виждах зле. Очилата ми изчезнаха веднага. Никой не спря веднага, а после…​

​Тя не довърши, но Михаил разбра, че този спомен ѝ носи болка. Той стисна ръката ѝ, опитвайки се да покаже, че вече не е сама.​

​Михаил осъзна, че тя не го е видяла в този момент. Погледът, който той прие за насочен право към него, може би е бил случаен. Момичето, обърнало се в негова посока, не го разпозна тогава.​

​След два месеца Даша беше приета в клиника за операция. Докато момичето беше в болницата, Михаил се зае с лечението на нейната майка. Той намери опитен лекар и до изписването на Даша майка ѝ вече можеше да посрещне дъщеря си на крака. Макар и с бастун, но тя ходеше. Това беше малко чудо, което Михаил организира заради нея.​

​Сега го измъчваше само един въпрос: да каже ли на Даша истината? Да ѝ признае, че той е бил онзи шофьор, заради когото се случи трагедията, или да остави това в тайна?​

​Михаил отлично разбираше, че истината ще разруши техните отношения. Ако Даша разбереше, че той е виновен за нещастието ѝ, никога не би се омъжила за него. Но и да живее с тази тежест, криейки истината, за него беше невъзможно. Лъжата му се струваше непоносима.​

​Притесненията го изтощаваха. Михаил отслабна, не спеше нощем, разигравайки в ума си възможни сценарии. Но в деня на сватбата той взе решение. Като се приближи до Даша, която изглеждаше щастлива и спокойна, той заговори с тих, едва чут глас:​

​— Даша, трябва да ти кажа нещо. Това е много важно. Може би след като го чуеш, ще се откажеш да се омъжиш за мен…​

​Даша го погледна внимателно и въздъхна.​

​— Михаил, недей, — каза тя. — Разпознах те още тогава, в ресторанта, когато се сблъскахме. Първоначално исках да те мразя и, честно казано, ми даде достатъчно поводи за това. Но… не успях. Нека просто опитаме да забравим. Ако е възможно. Вече не ти се сърдя. Бил си млад, глупав. Всички правим грешки.​

​Михаил замръзна, осъзнавайки, че тя през цялото време е знаела истината. Погледът му омекна, той тихо придърпа Даша към себе си и я прегърна.​

​— Благодаря ти… Ако ме беше напуснала, навярно нямаше да мога да продължа. Ти отне сърцето ми, душата, разума… Ти стана всичко за мен.​

​Даша се усмихна, притискайки се към него.​

​— Е, тогава, — забеляза тя шеговито, — остава ни само да се стараем да не се разочароваме взаимно.

Дереккөз